От с. Долен до с. Дебрен пеш
Изтегли материала като е-книга
Може би на някои ще прозвучи като странен един подобен преход. Определено мога да твърдя, че е идеален! Особено за пролетния сезон.
Датата е 2 май, 2004 г. Наетият от нас микробус потегли сутринта от гр. Гоце Делчев и в 9:00 ч. ни остави в с. Долен. Без да губим време се запътихме към параклиса „Св. Илия“ в местността Илинден. Бях ходил последно там преди 8 години и ми беше интересно как стоят нещата. Имах сведения, че храмът и сградата, предназначена за отдих на хората, са разбити и разграбени.
Любопитството ми ме принуди да поразпитам първата изпречила ми се баба за състоянието им, както и да почерпя по-нова информация за църквата „Св. Никола“ в самото село, която също е ограбвана. 
Оставих старицата със собствените ѝ мисли, както я заварих, поседнала пред къщи. Хукнах да догоня групата, която вече пъплеше по пътеката към параклиса. Тя е маркирана с червено, чак до с. Ковачевица. Маркировка е доста лошо направена и е поставена не където трябва.
Изкачването до „Св. Илия“ по тази пътека отнема един час, като наклона не е малък, за което красноречиво говори името на местността – Пърдикон. Времето бе облачно, което облекчи прегряването, но не ограничи масовото сваляне на излишните дрехи.
Поляната при параклиса ни посрещна всички по къси панталони с призив: „Елате и седнете за почивка“. Групата се натъркаля и масово се отдаде на утоляване на жаждата и унищожението на хранителните запаси.
В очите ми първо се набиха изтърбушените врати и капаци на прозорците на сградата за почивка. Вътре не бе останало нищо освен боклуци, счупени стъкла и парчета дърво. След огледа поех към параклиса. Отвън се виждаха само счупените стъкла на прозорчетата, които вещаеха неприятна гледка вътре. Картината все пак не бе толкова страшна, но пък и не беше много добра. Иконостасът не беше пипнат, изключая мъничко парче от кръста над дверите. По стените не беше мърсувано, с изключение на счупените стъкла, които предпазват окачените снимки от освещаването през 1985 г. 
Тук е мястото да изкажа мнение за това, което видях. Сградата за почивка винаги е била отворена, като вътре имаше легла и одеяла. Поради състоянието на храма се сетих за една история, разказана ми при предното посещение от жител на с. Долен. Пет деца, доколкото си спомням от съседното с. Плетена, влизат в параклиса, вземат няколко икони и тръгват да се прибират. По пътя им омръзва да ги носят и ги захвърлят. Когато се прибират в къщи, 4 от 5-те онемяват. Единствено детето, което не взема икона можело да говори. То разказва са станалото. Родителите му намират иконите, връщат ги в параклиса и ги поставят обратно на местата им. Когато се връщат четирите неми деца отново проговарят.
Докато закусвахме, слънцето се показа и ни подкани да тръгваме. Оттук до крайната ни цел почти няма изкачвания, което приповдигна настроението. След половин час подминахме отклонението за с. Ковачевица (маркировка няма – тя се открива само ако продължиш по пътя, стига да го нацелиш) и не след дълго излиза на билото на рида Аклиса, който носи името на една местност. На това място имаше табела с надпис „Илинден“, която указваше посоката, от която идвахме.
Улисани в приказки се отклонихме от този горски път, който следи гърбището на рида, и хванахме друг, водещ към местността Железина. Бързо се усетихме за стореното, но продължихме, въпреки че така си удължихме пътя. Достигнахме разклон, където пътят на югоизток се връща в с. Долен. 
След яденето някои подремнаха, други побъбриха. Аз се разходих наоколо. Отнякъде, с брадва под мишница, се появи един човек от с. Ореше, който ме впечатли много приятно с литературния си български. Не можа да ми каже откъде идва името Поповица. Това че е много старо и няма спомени за него, аргументира с чичо си, който е историк и се интересува от тези неща. Дори е автор на книга за Ореше.
Времето напредна и отново сме на крак. За 3-4 минутки отново излязохме на гърбището на рида, където се сливат нашият път и този, който изпуснахме преди няколко часа.
Преди спускането към с. Крушово се спряхме да погледаме как майка и двете ѝ дъщери орат нива. Едната от дъщерите водеше коня, майката натискаше ралото, а другата дъщеря с мотика разтрошаваше дебелите буци след тях. В края на нивата, седнали на повален бор, явно бащата с двамата синове, следяха внимателно оранта.
Пътят навлезе в чудесна гора – вляво (юг) от дъб, а вдясно (север) от бук. Последваха няколко дупки (миникариери), където се добиваха гореспоменатите вече каменни плочи – тикли, и ето ни на асфалтовия път между селата Крушово и Ореше. Тръгнахме по него в посока Ореше, но след двадесетина метра кривнахме наляво (запад) по нещо средно между пътека и път. След 3-4 минутки се появи оградата на старите гробища на с. Крушово. 
Старо Дебрен бе потънало в пролетна зеленина. Само покривите на няколко къщи се забелязваха изпод нея и давах усещане, че това е някогашно малко селце. Действителността е съвсем друга. При напускането му през 1967 г. тук е имало около 1200 жители. Днес обаче почти всички къщи са с паднали покриви. Тишината и спокойствието се нарушават от шума на чешмата и звуците, издавани от насекоми и птици. 
Преди няколко години джамията е била почти паднала, но сега старият покрив е махнат, отлята е нова плоча, вътре са постлани черги и са оставени чехли за случайни гости. След бърз оглед хукнах през тревясалите сокаци да снимам къщята. Групата се беше дислоцирала в западния край на селото. Другарите избрали най-меката трева и почиват.
Селото има очарованието на Долен, Ковачевица и Лещен, но има и нещо повече от тях, което е трудно за описание, защото трябва да се почувства. Зелените ливади, липсата на хора, ток и асфалт са само част от нещата, които нямат горепосочените архитектурни резервати. Архитектурата обаче е идентична.
При положение, че в селото ислямизацията завършва в края на XVII век, присъствието на втората, добре запазена след джамията сграда, църквата на селото, изглежда наистина странно. Тя е строена от бежанци, които се заселват в Дебрен. Явно храмът е разбиван, тъй като бе здраво барикадиран – с тежки метални врати (западната, освен заключена, бе и затрупана с половин метър камъни, а северната и южната залостени отвътре), прозорци с метални решетки и капаци. 
Отворих отново картата, която носех (издание 2003 г.) и установих, че с. Дебрен е отбелязано на мястото, където се намирах в момента. Новото село липсва, въпреки изминалите 40 години от неговото създаване.
В посока запад-югозапад от старото село излиза път за с. Дъбница. Ние обаче поехме на запад, към новото с. Дебрен. 
Последва 15-минутно слизане до центъра, като единственото интересно нещо за гледане бе движението на дъжда в Пирин и Алиботуш (Славянка). Валеше над връх Ореляк и в Алиботуш. Алиботушкият облак се насочи на север, сля се Ореляшкия над местността Попови ливади, откъдето, по долината на Туповишка река бавно се насочи към Гоце Делчев, където изведнъж се разпадна. Над Северен Пирин облаците така и не се вдигнаха цял ден.
В центъра на селото чакаше микробусът, за да ни върне в Гоце Делчев. При пристигането ни веднага попитах първия срещнат дали дъждът е стигнал до града. Той потвърди наблюденията ми от разстояние и каза, че е ръснало за едва 3-4 минутки. Общата равносметка за прехода бе 5 часа чисто ходене и 2 часа и 30 минути почивка. Това за любителите на статистиката.
© Николай ДАУТОВ
© Български турист
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
