Ком - Емине 1995 г. част 1 (дни 1 - 4)
Изтегли материала като е-книга
Илюстриран пътепис за този най-продължителен преход из българските планини по спомените на Ясен Долчинков от гр. Велико Търново. Написан е по повод 10 години от събитието.
В оригиналния си вариант е публикуван през май 2005 г. в клуб „Туризъм“ на dir.bg. Скоро след това - през юни същата година, съдържанието (разпределено в 2 части) е дублирано в интернет страницата на ТЕПД „Ореляк“. Поради спиране поддържането на последната пътеписът, с оглед запазването му, се публикува тук - в 4 части.
КАК СЕ СТИГНА ДО ИДЕЯТА?
Дълго се колебаех откъде да започна. Защото всяка история си има предистория, нали? Не може ей така да речеш: „На 5 Август 1995 г. се качих на влака и тръгнах“. Преди това сте решили с приятели, че ще ходите, създали сте организация, търсили сте съмишленици. Пък и интересно би било да се знае защо точно с тези хора, какво ви свързва отпреди... Поне аз мисля така. Затова реших, че трябва да се върна малко назад и да започна по-отдалеч. Механизмът тръгна така: Ние отидохме, защото решихме. Ние решихме, защото се събрахме на един рожден ден... Ние се събрахме на рождения ден, защото се познавахме... Ние се познавахме, защото се запознахме еди-кога си... Ние се запознахме еди-кога си, защото отидохме на еди-кой си поход... Ние отидохме на този поход, защото бяхме студенти в Свищов... Ние бяхме студенти в Свищов, защото кандидатствахме и ни приеха там... Разбирате ли кое ме затрудни? 
В края на краищата ще започна от запознанството със съмишлениците, с които реализирахме идеята. Признавам, че е малко отдалеч – от март 1994 година. Но нещата тогава се заформиха независимо от нас. Започнаха събития, чийто край бе не само реализирането на прехода от Ком до Емине, но и случки, определили нашия живот на много по-късен етап след това, а продължават да определят и до ден днешен. Създадоха се приятелства и връзки за цял живот, с които съм емоционално свързан. Надявам се, че ще ми простите разливането. На който не му е интересно, да не чете. Но предупреждавам, че ще стане дума за хората, основни и недотам основни действащи лица в събитията от месец август 1995 г., протекли между западната ни граница и Черно море.
Един мартенски следобед се шматкам по главната улица на Свищов. Насреща ми – Цанко Цанев. Тук не мога да продължа, без да обясня кой е Цанко, както и мястото му в цялата ситуация. Такива прекъсвания ще правя да разказвам и за другите, така че разказът може да пострада от това. Не намирам обаче друго решение хем да следвам хронологията, хем да обяснявам в движение кой кой е. Та Цанко Цанев по онова време бе домакин на спортната база на Стопанска академия „Д. А. Ценов“. Беше също и основната движеща сила в СТД „Академик“ – Свищов, основен организатор на походи за студентите и всякакви мероприятия, свързани с туризъм – пешеходен, воден и чат-пат авто. Същият тоя Цанко ме спира в онзи мартенски следобед и ме пита: „Ще дойдеш ли утре на поход в Стара планина за шест дни?“ Аз съответно го гледам като треснат. Не тръгвам никъде дори за събота и неделя, без да знам предварително най-малко от седмица. Да не говорим, че се гласи багаж, настройвам се, пък и друго е да изчезнеш за цяла седмица от лекции. Той продължава: „Получих покана от туристическото дружество на „Академик“ – Русе за участие в Републикански студентски зимен поход. Те са организатори, тръгва се утре. Трябват ми хора. Тръгваш с мен и търси още!“ Аз изпелтечих нещо от рода, че не мога така да си зарежа училището, пък и нищо нямам за ядене и къде ще му търся хора на това отгоре, но не можах да му откажа. Честно казано, не ми се тръгваше. 
В резултат се събрахме осем(!) човека. Гледах на сутринта във влака и не можех да повярвам. Абе хора, как решавате ей така и тръгвате? Че има такива хора, има, но аз не бях от тях и ми беше много странно как вместо двама-трима сме цели осем. Цанко кършеше ръце от притеснение. Как щял да се оправдава пред организаторите. Трябвали му двама-трима представители, а той отивал с цели седем. Голям кахър му беше на човека...
Обяснявам всичко това с подробности, за да стане ясно от какво се определят събитията в човешкия живот. От късмет в най-висша степен. Решихме без да се замисляме много да отидем тогава, а как се развиха нещата впоследствие...
Няма да се задълбочавам повече. Мероприятието продължи шест дни между хижите „Коман“, „Васильов“, „Ехо“, „Козя стена“ и „Вежен“. Бяхме към 16-17 човека. Събрали се за пръв път заедно, тогава все още не подозирахме, че далеч няма да е за последен. Няма да изреждам всички, пък и не си ги спомням. Тези, за които ще стане дума по-нататък, бяхме:
аз, Цанко, Галя, Бисер от Свищов;
Моис и Елка от Русе;
Радо от Стара Загора.
Може би трябва да спомена и Боряна, но не в подробности. Просто запомнете името.
По няколко думи за всеки:
1. Аз съм Ясен. По-ясен няма накъде...
2. За Цанко казах. Повече не е нужно.
3. Галя... Ех, тази Галя. С Галя се познавахме от ски-училището, което бе организирано от катедра „Физкултура“ на академията през зимната ваканция на хижа „Плевен“. 
4. За Бисер няма какво толкова да се каже. Беше един от малкото, които знаеха какво е това планина и къде отиват. Той си има своята малка роля следващото лято при нашето превземане на Балкана.
5. Моис бе главно действащо лице. И тогава на зимния поход, и по-късно на Ком-Емине. Тук пишещите русенци го познават. На Петко и Тодор Тодоров е много добре известен. Тогава мисля че беше зам.-председател на СТД „Академик“ – Русе, а и да не беше, стана такъв по-късно.
6. С Елка тогава се запознахме, познаваме се и сега. Свързва ни особена връзка с нея, но няма да разказвам за това. Не му е мястото. Събитието се случи на моя рожден ден същата пролет. За който пък ще спомена по-нататък само информативно...
7. Радо беше и винаги е бил душата на компанията. Тогава, по-късно, а и до ден днешен, в редките случаи, когато се събираме. Беше предпоследен курс медицина в Стара Загора. Като тръгнахме на Ком-Емине следващото лято беше току-що дипломиран.
Резултатите от всичко това бяха невероятно преживяване през тези шест дни, здрави връзки и трайни приятелства. И от дума на дума при слизането ни от х. „Вежен“ стана ясно, че аз и Боряна имаме рожден ден на една и съща дата: 15 май. Стана ясно също така, че тя ще празнува рождения си ден на х. „Рай“ с приятели. И ние по логиката, че колкото по-голяма компания в планината толкова по-добре, се поканихме всички вкупом на рожден ден. Моя и нейния. Отидохме на 15 май, но тя не дойде. Сега знам, че явно е искала да празнува на спокойствие, със своите си приятели, без натрапници, но на нас, на по 20 години келеши, не ни и мина през ума. Дори ѝ се сърдихме после...
Оттук насетне между двете студентски туристически дружества, свищовското и русенското, се завързаха много тесни връзки. Обявявахме си мероприятията един на друг, ходехме ние на техните и те на нашите. Е, по-често те на нашите, но не съм чул някой да се сърди досега.
Дойде лятната ваканция, отмина, дойде и началото на учебната година. Тогава имахме традиция – първата събота и неделя на октомври празнуваме рождения ден на двама души, родени на 25 септември. 
Вечерта на масата купонът си течеше, както си му е редът. Вървяха и разказите за лятото, спомените за минали съвместни преживявания и плановете за бъдещи такива. По едно време Моис рече до мене: „Иска ми се да направя Ком-Емине“. На мен също отдавна ми се въртеше тази муха в главата, затова само казах: „И на мен!“ Досега не се бях замислял сериозно над въпроса. Беше ми ясно, че е свързано с организация, подготовка и търсене на спътници, защото нали всички знаем златното правило – в планината сам не се ходи. А Моис бе идеалният човек – сериозен и организиран. След пет минути бяхме решили: Тръгваме двамата. Започваме да се подготвяме, да чертаем планове и през лятото поемаме. Оказа се, че проблемът и на двама ни е бил един и същ – намирането на подходящ и сигурен човек, който да е твърд в решението си и да не се откаже. А ако се появят и други желаещи, решихме ние, да заповядат. Важното е, че двама сме сигурни и че ще тръгнем. Ако компанията се увеличи – добре. Ако ли пък не – ще караме двамата.
Оттук нататък започна подготовката. Организация, чертаене на планове, гадаене по карти. Никой от нас не беше ходил на запад от „Вежен“ и на изток от „Чумерна“.
ПОДГОТОВКА И ОРГАНИЗАЦИЯ
Тук ще ми бъде трудно. Трябва да карам само по спомени. Не, че ги нямам, на мястото са си. Но разбъркани, разпилени, наврени в най-различни краища на мозъка ми. Предполагам, че ще стане нещо от типа на хвани едно, напиши друго, сети се за трето. Иначе казано едва ли ще мога да систематизирам и подредя всичко по ред и хронология. Обещавам само, че ще насипя всичко. Като картофи в чувал. Информацията ще е вътре, но в неприятен за работа с нея вид.
Действието, както разбрахте отпреди, започна в началото на октомври 1994 г. Постигнахме договорката, имахме си координати, чувахме се по телефона, пък и достатъчно често се събирахме из Балкана, така че имахме възможност и на живо да обсъждаме докъде сме.
Основното, с което Моис се зае, беше разучаването на маршрута по карти. По ония седем карти на маршрута „Е-3“, които са хубави като картинки, но пълна скръб като информация. Аз бях далеч от такива занимания. Според мен беше излишно губене на време. Така или иначе знаех, че на картите не може да се разчита, а и винаги съм вярвал на добре утъпканата пътека и маркировката. Не съм и допускал, че може да има изключение от това правило, още повече по такъв основен маршрут като „Е-3“. „Магистрален“, както си го представях аз. Писано ми било да разбера, че греша, но затова когато му дойде времето.
Пуснахме и разузнаване в търсене на хора, които са минали преди нас маршрута. Да ни запознаят с особености, възлови места, как са се оправяли с храната... Не намерихме хора, които да са го минали след 1990 г. 
Нещото, с което се захванахме и двамата веднага, още от началото на октомври, бе трупането на хранителни запаси. Бедни студенти с мизерни бюджети, бяхме достатъчно наясно, че е невъзможно да напазаруваме наведнъж седмица-две преди тръгване. Разчетите ни бяха за три седмици ходене и както и да го смятахме, си струваше доста пари. В резултат допуснахме най-основната грешка, която ни костваше много после. Макар че дори сега, от гледна точка на изминалото време, не мога да кажа как бихме могли да я избегнем. Просто беше неизбежно при тогавашните условия. Започнахме да купуваме консерви. Най-трайни, най-евтини, но и най-тежки. Наблягахме на рибните, защото бяха най-евтини от най-евтините. За месни не си и помисляхме, а ако успеехме да се докопаме до нещо по-различно бяхме доволни. Помня как се радвах, когато в един склад попаднах на консерви боб яхния. 450 грама нето, а евтини на това отгоре! И не е риба! То радост, то чудо... Купих десет, една от които изядох още тогава за проба. Така постъпвах с всичко, което купувах. И нито веднъж, до деня, в който потеглихме от х. „Ком“, не си бях помислял как ще нося това нещо на гърба си. Честно!
Истината е, че никой от нас нямаше опит с носене на храна, пък и на какъвто и да е багаж, за повече от седем дни. А ни предстояха три седмици... Нямахме си идея какво ни чака. Така че на тръгване бяхме натоварени освен с голямо количество консерви, още с хляб, колбаси, домати, чушки и краставици за първите дни. Разбира се бяхме се запасили с обилно количество бульони и сухи супи. Които вършеха чудесна работа като добавка към храната, но не и като основно ястие. Щяхме да изпукаме от глад, ако бяхме разчитали само на тях. Опа, изпуснах сиренето. Носехме и доволно количество сирене. Със сирене е свързана една интересна случка около Лакатник, но за нея – в съответния ден. Хм, като се замисля, имаше бурканчета сладко и мед. Както и невероятно количество вафли, шоколади и други сладки неща и които въпреки това бяха постоянно в дефицит.
Факт е, че откъм храна не сме се лишавали от нищо. Все едно си бяхме в къщи. Готвехме си дори, когато имахме време.
Освен че трупахме запаси от консерви, събирахме и по някой друг лев за преди тръгване. За път, за сладки, зеленчуци и въобще неща, които ще трябва да се купят преди тръгването наведнъж. Аз имах зад гърба си твърдата подкрепа на баща ми. Истина е, че в ония времена ако не бяха мама и тати да плащат, не само планина, но и нищо друго нямаше да видя, освен Свищов. 
Друга задача, която всеки решаваше на своя територия – набирането на още спътници. С времето при мен се заформиха трима кандидати, все несигурни. В резултат двама се отказаха, и то доста отрано. Третият бе Галя. За мен неочаквано, защото не вярвах, че ще я пуснат. Знаех, че ѝ се идва... макар че не знаеше къде отива. Във всички случаи обаче бях радостен, че няма да съм самотен представител на свищовските туристи.
Моис успя да намери още трима желаещи. От споменатите в уводната тема Елка с приятеля си и Явор. Явор, въпреки че беше десет години по-възрастен от нас, бе студент. Николай, приятелят на Елка, не беше. Бачкаше някъде и беше минавал Ком-Емине преди десетина години. И беше ходил в Камбоджа. Не че има някакво значение, казвам го за информация, защото по-нататък „камбоджанецът“ влезе във фолклора на похода.
С нас тръгна и Радо. Споменатият вече Радо, който тръгна с уговорката, че е с нас първите седем дни. Човекът вече бачкаше и нямаше повече отпуска. А и имаше семейство, за разлика от нас.
Друго какво за периода преди юли 1995 г.? Не се сещам. Ако ми изплува нещо, ще добавя.
Следващият възлов момент бе две седмици преди да потеглим. С Моис напълнихме по една раница с консерви и ги изнесохме на х. „Ехо“. Бяхме направили план за зареждане с храна през седмица. Първо зареждане – гара Лакатник. Второ – х. „Ехо“. Трето – „Грамадлива“. Четвърто – Котел. Пето – в къщи. Затова като част от плана изнесохме продукти на „Ехо“. Хижата беше, а и все още е стопанисвана от СТД „Академик“ – Русе. Разбирате, че Моис бе свой човек там. Оставихме с чиста съвест храната, като освен това договорихме с хижаря Николай за датата, около която се очакваше да пристигнем там, да ни изнесе с конете хляб и зеленчуци.
За х. „Грамадлива“ имах договорка с моите родители. По план трябваше да сме там в петък или събота вечер. За да са почивни дни и да могат да дойдат те. Там трябваше, а и така стана, да ни докарат с колата храна и моята палатка. Останалите зареждания осъществихме с колети. Колет до поискване на гара „Лакатник“ и колет до поискване в пощата в Котел. Също така по план имахме почивен ден за нас в Котел, който трябваше да е работен от седмицата. За да си приберем колетите и да напазаруваме. С колети в Котел бяха изпратени другите палатки от Русе.
Тук се сещам, че би било да споделя как протече осигуряването на средствата за мероприятието. Представете си следното: Цяла зима заделям лев по лев, каквото мога, влагам в консерви, баща ми също, заделил съм пари за пътя и нощувките. Бедняшки, разбира се, но какво да се прави - по студентски. Не беше за сефте, нямаше и да е за последно. С една дума, подготвен съм, знам, че нямам повече харчлъци. 
А и не е да не ги похарчих. Нали отивах на море, купих си веднага едни гъзарски плувки за 500 лв. Купих си и книжки, да има какво да чета по път! Позволих си някои екстри откъм храна – ядки най-вече – добра храна са за горе, а не си бях позволил, защото са скъпи. И така – с леко сърце и тежък джоб.
Не се шашкайте от цените – годината е 1995-та! Хм, ще добавя само, че нощувките ни по хижите навсякъде варираха между 30 и 70 лв., с изключение на хотела в Котел, който беше 120 лв. Няколко нощи накрая спахме на палатки. А ни бяха отпуснали по 100 лв. на нощувка...
Сещам се сега друго, което трябваше да обясня преди. Моис и Явор си бяха подсигурили газови котлончета преди тръгването. От онези, елементарните, гръцките. Разликата е, че тогава имаше и испански и бяха много по-стока. Баща ми не знам какви подвизи върши, но ми подсигури и на мен такова, плюс две бутилки газ. Аз още не знаех, че и те имат. Впоследствие решихме да не вземам моето. Взех само бутилките. И не се чудете на възторга ми, тогава нямаше такива екстри. Току що се бяха появили този тип котлони и за нас бяха пълна новост. А и невероятно облекчение, както се убедихме впоследствие.
Малко за раниците. Пълни с консерви и с багаж раниците ни бяха като на хималайските експедиции. Явор и Галя бяха мислили какво слагат вътре, но ние с Моис бяхме пълнили на добрия стар принцип – докато има място. Ако нещо артиса, тогава се мисли кое е излишно и може да бъде оставено. Честно да ви кажа, нямаше такова нещо. Може би бутилката шампанско, която купих от Търново и мъкнах през целия път в тайна от другите, за да я извадя триумфално на нос Емине. Може би и двукилограмовата „Практика“, която вися на врата ми през цялото време. Но пък сега нямаше да гледате снимки. Така или иначе, не знам колко тежеше моята раница. И до ден днешен обаче съм готов да се закълна, че под 30 кг не е слизала през целия път. Може би накрая, на морето, когато изядохме последните запаси от храна... не знам! Моис твърдеше, че като се прибрал в Русе, раницата му била 20 кг. Аз помня колко тежеше преди това, с всичко вътре. Помня как я вдигах, помня как вдигах и моята. Винаги е била поне 4-5 кг по-тежка от неговата. Затова смятам, че по-малко от 30 кг. аз не съм носил. Което си доведе последствията – и като начин на придвижване, и като проблеми по пътя, и като проблеми накрая, когато вече си почивахме вкъщи. Освен това се оказа, че тежката раница допринася неимоверно много за образуването на пришки. Особено когато си с неподходящи обувки, особено когато това са популярните „кубинки“. Тогава бях останал без обувки. Спас ми даде чисто нови кубинки. Сега не пропуска да ме закопае, че като съм му ги върнал тогава, направо ги изхвърлил. Ако знаех, че ще ги изхвърли, щях да си ги прибера за музея, както бутилката от шампанското...
Комай това е. Друго не се сещам. Ако има – ще добавям и обяснявам в движение. Едва ли някой ще го възприеме като нещо фатално.
МАЛКО ОБЩИ ПРИКАЗКИ
Най-напред за снимките. Тогава още се занимавах с фотография. Не кой знае колко сериозно, но за любител – прилично. Баща ми ме беше запалил като малък и фотоапаратът винаги бе неразделна част от мен. До 1997 г., когато нещата се промениха коренно за един месец. 
Както и да е, това не е важно. Важното е, че от мерак мъкнех един фотоапарат „Практика“, прилично тежък. И понеже нямаше светкавица, а и не можех да работя с такава, помъкнах една „сапунерка“ „Фуджи“. Която върши доста добра работа в интерес на истината. В нея заредих една по-светлочувствителна лента и си я пазех предимно за нощни снимки и за снимки в помещения. С „Практика“-та ликвидирах три ленти. Моис също носеше фотоапарат – ФЕД 2 или ФЕД 5, не помня вече. На някои снимки може би ще ви направи впечатление как сме застанали скупчена групичка в средата, а отстрани огромно пространство. Моис носеше и широкоъгълен обектив, но на фотоапарата му се гледаше през визьора. Затова правеше кадрирането като за нормален обектив и резултатът беше много пространство, на средата на което са загубени няколко фигурки.
Аз също носех два обектива – нормален и широкоъгълен. Има някои места, където съм снимал едно и също с двата обектива. Ако се сетя, ще ви покажа, за да видите разликата.
Сканирал съм от снимки, не от негатив. Нямам такъв скенер. А това предполага по-ниско качество. Освен това самият скенер не е най-добрият вариант за снимки, но с това разполагам.
Тръгнахме с график. Кой ден колко часа и какво разстояние. Друг е въпросът, че той отиде по дяволите още на първия ден. Разчетите, които бяхме правили по картите, се оказаха абсолютно неизпълними. Дали от тежките раници, дали от самите карти... според мен и от двете. Никой не може да ме убеди обаче, че картите за Западна Стара планина не лъжат. Времето, което е дадено там, е без почивките, при това при най-бърз ход. Правихме такива експерименти. Напънем се, почти тичаме, спираме, проверяваме докъде сме и гледаме колко е по карта. Точно толкова, колкото е написано! А какво става при нормален ход, може да си представите. В резултат първите дни вървяхме до 9-10 часа вечерта. Докато в тези части от картата, които обхващат Централен Балкан, времената бяха посочени напълно нормално. Не ни е бил по-малко багажа, а си вървяхме по карта и дори по-бързо. Или картите на Западна Стара планина са правени не от тези, които са правили на Централна, или който е писал, е гледал някъде облаците.
На тръгване бяхме въоръжени с лист хартия, на който бе написан с пишеща машина очаквания ни маршрут. На него слагахме печати по хижите. Сканирал съм и него, ще го видите накрая. Малко се разминахме с маршрута, който бяхме заложили там, но за това – по време на разказа.
Сериозен проблем през цялото време ни бяха пришките. За тях ще става дума текущо. Ще се насладите на страданията ни в пълната им степен.
Друго, което си струва да отбележа, преди да започна текущите описания, е любовта ни към автостопа. Навсякъде, където бе възможно, т.е. където имахме късмета да попаднем на подходящ транспорт, го ползвахме без ни най-малки угризения. Оказа се, че по черните пътища на Балкана се придвижват доста превозни средства, да не говорим за асфалтовите в източната част. Първият ни стоп бе един камион някъде около „Петрохан“, последният – един мотокултиватор с ремарке из турските села към края на прехода. Не си мислете, че сме спестили кой знае колко. Факт е обаче, че възможността да се повозим малко винаги ни идваше като бонус тъкмо в най-проблемните моменти. Спомням си как при последното ни возене, в ремаркето на тракторчето, човекът ни пита, преди да ни качи: „Добре де, сега ако ви кача, признава ли се?“ Ние с ухилени физиономии отговорихме в един глас: „А, признава се, признава се!“ Явно не бяхме първите, които бе виждал в тази посока.
Друго, което би било добре да споделя предварително, не ми идва на ум, въпреки че оставих нещата да отлежат два дни, след като ги написах. Мислих, мислих, какво мога да добавя, и нищо не изплува. Така че, стига толкова като увод.
ДЕН ПЪРВИ
Първи ден, започнал за мен със силни емоции. Горящ от нетърпение най-сетне да тръгна към така дълго чаканата цел, си купих билет от ЖП бюрото във Велико Търново един ден предварително. С маршрут В. Търново – Г. Оряховица – Мездра – Бойчиновци – Берковица. Така на сутринта с бодра крачка, все още невлязъл в конфликт с размазващата раница, спокоен и уверен, че съм подготвен за всякакви евентуалности, се изтърсих от автобуса на ЖП гарата. Към осем без нещо сутринта. За да гоня влак в осем. Разположих се на една пейка под въпросителните погледи на присъстващите и зачаках спокойно. Докато в следващия момент не чух по гаровата радиоуредба: „Влакът от Дъбово за Горна Оряховица се движи със 120 минути закъснение.“ Изправиха ми се косите. Знам, че връзките на другите гари обикновено чакат закъснелите влакове. Но набързо пресметнах, че влакът ще пристигне в Горна Оряховица тъкмо за следващата връзка към София и логично бе да се предположи, че този влак, който гоня аз, няма да чака. А в него трябваше да ме чакат спътниците ми от Русе. Ами сега? Бегом на касата, там за мой късмет майката на един (всъщност на единствения ми, но това е друга тема) съученик. Аман-заман, какво става, ами нищо не става, влакът наистина ще закъснее толкова. Егати случката, викам си, страшен старт на приключението. Ако така ще върви до края, не е на добре.
Така или иначе мозъкът ми прехвърли всички възможни варианти и се спря на единствения реален – такси! Метнах раницата на гръб, заобиколих гарата и се насочих към дежурно чакащите там коли. Насочих се към една от тях, обяснявам, така и така, влакът ми закъснява, трябва да гоня на Горна друг в 8:30, може ли да ме закарате? Може, естествено, ще го хванем! С видими усилия натоварих раницата в багажника, при което ми бе зададен въпрос: „На море ли?“, на който аз отговорих: „Абе на море, ама не точно...“ Убеден обаче, че ще бъде излишно да обяснявам по какъв път точно съм се запътил към морето, казах само, че първо отивам малко на планина, после на море. Това задоволи шофьора, който изпълни добросъвестно задълженията си и ме стовари в 8:20 на гара Горна Оряховица. Този факт доведе до олекването на джоба ми със 150 лв. Смъдна ме сърцето като си помислих, че билетът ми до Берковица със студентското намаление струваше сто двадесет и няколко лева. Но нали бях с доволно пълен джоб, не оставих тази мисъл да ме притеснява дълго.
На гарата влакът от Русе за София дойде по разписание. Моис и Явор – също. Посрещнаха ме ухилени от един прозорец. След тежките маневри за придвижване до купето (които се повтаряха неколкократно този ден) се настаних при тях и въздъхнах с облекчение, като веднага ги запознах с моето начало на деня и на „разходката“ ми към морето като цяло. Те ми се смяха (какво ли друго можеха да направят), и ми разказаха как без малко да изтърват влака. Явно на всички ни спореше много този ден.
На гара Левски качихме Галя, пристигнала от Свищов рано сутринта. Тя от своя страна ни разказа как баща ѝ, който я закарал сутринта до гарата, най-накрая разбрал къде отива дъщеря му. По пътя успяла да му обясни, че е тръгнала да мине от най-западната ни граница до морето по цялото било на Балкана и че ще отсъства от къщи цели три седмици. И то за капак с неопределен брой подозрителни елементи от мъжки пол. При което той я изгледал със смесица на недоумение, изненада и подтиснат яд. Нямало вече накъде, не вървяло да обърне колата и да я прибере обратно. В резултат на което тя беше с нас от Левски нататък.
Друго интересно по време на пътуването ни до Берковица не се случи. Освен че се щракнахме за сефте във влака.
Тази снимка направихме преди да слезем на Мездра. После се снимахме на всяка гара – на Бойчиновци
и на Берковица
В Берковица ни чакаха Бисер и Росен. Същият онзи Бисер, за който стана дума в началото. Те двамата бяха наши състуденти, от по-горни курсове. Росен дори вече се беше дипломирал по това време. Бисер е от Монтана и благодарение на неговото разузнаване предварително бяхме подготвени за това, което ни чака на хижа „Ком“. А именно – че всяка първа събота и неделя на месец август на хижата се провежда някакъв събор. И че в двете хижи „Ком“ – новата и старата, е невъзможно да бъдат открити свободни места. В края на краищата присъствието на двамата ни приятели имаше за цел да разреши всички проблеми, с които трябваше да се сблъскаме вечерта. Те бяха, така да се каже, наши „ятаци“. Бисер беше осигурил транспорта от Берковица до „Ком“. По-скоро беше осигурил присъствието на баща си заедно с тяхната кола. А в багажника на колата се мъдреше чисто нова, неотваряна палатка, собственост на Росен. Така предварително знаехме, че разполагаме с осигурен транспорт и подсигурен подслон. На два курса с колата цялата ни група, заедно с багажа, бе доставена във ведро състояние на духа пред новата хижа „Ком“. Първоначалното ни впечатление бе на възмущение и разочарование. Не бяхме подготвени за такова нещо. Народ, ама народ ви казвам, скари, кебапчета, бири и любимият ни тип музика, неизменен спътник на подобни мероприятия. Гюрултията в късния следобед бе до небесата, а не искахме и да си представим как ще ескалира към полунощ. И за капак на това всички удобни места за палатки – заети! Сериозно се притеснихме къде да се настаним. Може да бяхме тогава 21-22 годишни келеши, но бяхме вече оправни, що се отнася до планина. Захванахме се с решаването на този проблем и набързо го се справихме. Разпръснахме се в разни посоки в района и не след дълго разполагахме с идеалното място – близо до хижата (лесен достъп до вода и тоалетна), равно, под короните на няколко високи бора, закътано, уютно и тихо. Оказа се, че хем сме близо до мястото на действието, хем сме на спокойствие.
През това време, докато се разиграваха гореописаните събития, се намериха и останалите членове на нашата група, пристигнали по-рано през деня – Радо, Николай и Елка. Те, благодарение на някакъв невероятен късмет, бяха заели последното свободно бунгало в района. И последните легла под покрив.
Вече бяхме в пълен комплект. Докато добралите се до легла се излежаваха в бунгалото, останалите се захванахме да опъваме палатката.
Голяма, чисто нова палатка, с преддверие и спално помещение, предназначена за поне четири човека. А като сложиш и преддверието – за осем. Никой от нас не беше виждал такова чудо, но се заехме за работа с огромен ентусиазъм, както можете да предположите. Резултатът бе, че всеки хвана по няколко железа и започна да сглобява. Докато в един хубав момент не се оказахме всеки с по нещо в ръка и недоумяващо гледайки се един друг. Дори инженерът в групата, Моис, не намери разумно обяснение за проблема. Оказа се, че не можем да съединим отделните рейки една с друга. Въртяхме и така, и иначе, но не става и не става. На някого хрумна гениалната идея да поизтръска чувалите, откъдето вадихме палатката. Изпадна мъничко бяло листче, което се оказа търсената схема за сглобяване на палатката. Първоначалната ни радост се изпари в момента, в който прозряхме, че за съединяването на рейките са нужни други, къси и по-тънки тръбички, които влизат в по-широките дълги и така ги закрепват една за друга. А те определено липсваха. Обхвана ни отчаяние. Не че ни учудваше вече – денят ни от сутринта вървеше наопаки. Но нали сме си българи, нация техническа, намерихме му колая за нула време. Някой извади тел, а в краката ни се търкаляха предостатъчно количество клони. Въоръжени с ножки, дялкахме от клоните късички клечки, които привързахме с тел към рейките на палатката. Така постигнахме своето – палатката застана права, макар и леко провиснала, затова пък доволно паянтова. Трябваше ѝ малко вятър, за да се срине. Ние обаче разчитахме на това, че сме в гората.
Ето ме как дялкам.
И пак.
Малко от дневника (от Галя):
„17:15 – хижа „Ком“ – лудница. Има събор и целият град е тук – места няма. Роско и Бисер ни изкараха с кола до хижата. Това добре, дори и палатка носеха, чисто нова! Малката подробност е, че от половин час се мъчат да я опънат – оказва се, че липсват тръбички, и то точно свързващите. В момента „инженерната мисъл“ импровизира палатка от наличните материали. Вече пръска! Започваме да готвим...
18:45 – яденето вече е изядено. Моис реже оранжева диня! Не можем да се оплачем от липса на изненади!
Палатката гордо се жълтее на хоризонта. Дано само няма вятър и дъжд...“
Още (от Елка):
„Като отидохме при другите, всички момчета се суетяха около бъдещата палатка – едни я подпираха, за да не се срути, а други дялкаха допълнителни подпорки.
Хапнахме стабилно, а като слязох до хижата, открих Радо, нещастно висящ във фоайето. Помъкнах го нагоре. Моис, Радо, Роско, Бисер и Ясен спаха в палатката, а всички останали – в бунгалото. Моис има нахалството да ни вдигне в 5:30 сутринта.
Навън купонът още продължаваше – около десетина огънчета все още горяха, а купонджиите, жестоко наквасени, „дърпаха“ сутрешната доза ракийка.“
След гореописаните перипетии по опъването на палатката и хапването, наобиколихме „купона“ на поляната. Уважихме празника с по някое и друго кебапче и бутилка бира. Не повече, че нали прочетохте – ставаме в 5:30 сутринта. Основната атракция бе огънят.
Дълго не се задържахме. Не ни понасяше патакламата. Стъкнахме си наше огънче, край което тихо и кротко лафихме и обсъждахме смисъла на живота, вселената и всичко останало. Бяхме още далеч от обсъждането на ежедневните ни преживявания. Нямахме все още такива, пък и двамата ни ятаци бяха до тук.
Утре ние поемахме нагоре, те – надолу.
С това приключи и денят. Заспахме към 22:00, както разбрахте, станахме в 5:30. Нощта мина нормално, наспахме се, станахме свежи и оптимистично настроени.
Дойде ми на ум, че би било добре да дам и предварителния график за придвижване, който бяхме направили. В него настъпиха промени, което си е в реда на нещата за толкова много дни. Смятам, че ще е интересно да го дам сега, в началото, за да може да се прави някаква съпоставка с реалното ни придвижване.
1. хижа „Ком“
2. хижа „Ком“ – хижа „Пробойница“
3. хижа „Пробойница“ – хижа „Лескова“
4. хижа „Лескова“ – хижа „Мургаш“
5. хижа „Мургаш“ – хижа „Чавдар“
6. хижа „Чавдар“ – хижа „Свищи плаз“
7. хижа „Свищи плаз“ – хижа „Ехо“
8. Почивен ден
9. хижа „Ехо“ – хижа „Дерменка“
10. хижа „Дерменка“ – хижа „Амбарица“
11. хижа „Амбарица“ – хижа „Тъжа“
12. хижа „Тъжа“ – хижа „Узана“
13. хижа „Узана“ – хижа „Бузлуджа“
14. хижа „Бузлуджа“ – хижа „Грамадлива“
15. хижа „Грамадлива“ – хижа „Чумерна“
16. хижа „Чумерна“ – проход Вратник
17. хижа Вратник – град Котел
18. Почивен ден
19. град Котел – Върбишки проход
20. Върбишки проход – Ришки проход
21. Ришки проход – хижа „Луда Камчия“
22. хижа „Луда Камчия“ – село Козичино
23. село Козичино – нос Емине
ДЕН ВТОРИ: хижа „Ком“ – хижа „Пробойница“ (около 14 часа, с изкачване на връх Ком)
От този ден някак си нямам ярки спомени. Освен от връх Ком. Хем първи ден ходене, начало на нови емоции, а някак не ми се е запечатал. Все ще изсмуча нещо от пръстите обаче...
Стартирахме рано. Е, рано, рано, по светло беше. Ето.
Поехме бавно и полека по баира, с надеждата, че като се изкачим до билото, ще е по-лесно. Нали няма да има такива изкачвания! Минахме старата хижа „Ком“, излязохме от гората, стигнахме и билото. Поколебахме се дали да изкачим връх Ком. Излишно губене на време ни се виждаше. Емоционалният момент обаче надделя – нали сме тръгнали на Ком – Емине! Как няма да отидем до върха? Зарязахме раниците в подножието и изприпкахме до горе. Не съжалихме за което. Иван Вазов хубаво го е казал:
Оттук окото волно прегради не намира
вселената пред мене покорно се простира.
Душата гордо диша. От тия планини
умът към нещо светло, голямо се стреми.
Тази строфа от стихотворението му „На Ком“ е издълбана на паметника с неговия барелеф, боднат на върха. Ето ни.
И пак.
Настроението в този момент достигна връхната си точка за деня. А и за доста дни напред. Събрахме си камъчета, сякаш нарочно поставени там за тази цел. За да изпълним традицията, която ни бяха предупредили, че има. Вземаш си камък от “Ком” и накрая го хвърляш в морето от нос Емине. Аз си взех два – за морето и за вкъщи – да си занеса за спомен. Ето ви още един израз на приповдигнатото ни настроение – една страница от дневника.
Настроението в този момент достигна връхната си точка за деня. А и за доста дни напред. Събрахме си камъчета, сякаш нарочно поставени там за тази цел. За да изпълним традицията, която ни бяха предупредили, че има. Вземаш си камък от „Ком“ и накрая го хвърляш в морето от нос Емине. Аз си взех два – за морето и за вкъщи – да си занеса за спомен.
След като се помотахме и наснимахме, поехме надолу към раниците. Всичко беше хубаво, но загубихме час, час и половина с това отклонение. Не точно отклонение, но забавяне да речем...
Започнахме да трамбоваме към Петрохан. Нищо друго не помня от този участък, освен че започнах да усещам как краката ми бавно и полека се подбиват. Кофти обувки, тежка раница... Впрочем тогава за пръв път стигнах до извода, че тежката раница много спомага за подбиването на краката. Ходилото поема много по-голяма тежест от нормално и по-лесно се скапва. Както и да е, търпеше се все още...
Окончателно ми се подбиха ходилата, когато излязохме на някакъв асфалт преди Петрохан. Има там на някакъв връх някакъв обект, военен или кой знае какъв, до който има асфалтов път от прохода. Докато стигнем Петрохан ходилата ме боляха, и то здраво. Нищо, че няколкостотин метра преди прохода спряхме някакво автобусче и се качихме в него.
На хижа „Петрохан“ бяхме към 10-11 часа сутринта. Бе рано за обяд, нямахме намерение да влизаме въобще. Помолихме само за вода. Попитаха ни откъде сме, що сме, и като обяснихме, ни натириха да си вървим. Въобще не ни пуснаха да влезем в хижата. Не че имахме желание, но самото отношение ни възмути. Е, бяхме достатъчно нахални, за да си налеем вода и потеглихме. Дълго след това коментирахме тази случка. Аз намерих някакво обяснение няколко месеца по-късно, когато разказвах за преживелиците ни на един свищовски преподавател. Та той ми обясни, че две или три години преди това свищовски студенти подпалили хижа „Петрохан“. Което може би обяснява реакцията на човека там, като е разбрал, че сме студенти от Свищов.
Продължихме на изток, докато стана време за обяд. Което бе едва към 15:00 следобед. Край Петрохан все пак подложихме по малко, а около обяд се опита да ни завали. Бързахме, с надеждата да избягаме от дъжда. Тъкмо бяхме решили, че няма да ни се размине и се опаковахме в дъждобраните, облаците се разтикаха, слънцето напече и се откри разкошна видимост. Разположихме се на равното и голо в този участък било, някъде в района на вр. Тодорини кукли. Така е записано в дневника.
Ето ви извадка и от него:
Галя:
„Времето се оправи направо на магия. Сега е страхотно. Наоколо е много красиво и много зелено. И е пълно с боровинки! В момента чувам само примляскване, хрупане и разговор на тема „консерви“ с пълна уста.
Уж започнахме само с леко хапване, а си направихме гала-обяд.“
Ето ви гала-обяда
и още веднъж.
Виждате какво представлява билото там. Не мога да разбера Галя какво му се прехласна тогава. Гадно, монотонно, еднообразно, равно и продължително. Което на мен ми действа по един начин – изморително!
Вижте долната картинка.
Това е Моис. Така, както го гледате, с шапката и топката, си беше закачил и един лист хартия отзад на раницата с надпис „Отивам на море!“. С него се придвижваше и предишния ден по влаковете. Можете да си представите каква картинка беше...
С наближаването на Червената локва небето пак се смрачи, събраха се облаци и започна да гърми. Далеч, но все пак да гърми. От снимките горе виждате какво представлява билото там. Представете си да ви запраска на това голото и равното... А и по пътя ни си личаха много добре местата, на които бяха падали преди това мълнии. Явно там им е любим район. На север теренът не предполага лесно отстъпление, а на юг има гора, но доста далеч надолу. Хич не ни се искаше да губим толкова височина, пък и ако се бе наложило, докато стигнем до там, щяхме да сме опържени в собствен сос.
В края на краищата ни се размина. Не ни заваля, не ни и гърмя. Дори като стигнахме Червената локва небето пак се проясни.
Ето ви малко от дневника пак. Описва доста добре останалата част от пътя (Галя):
„Стигнахме до Червената локва – тя обаче беше черна. Минахме покрай пирамидки – паметници на замръзналата преди време група („кашкавал туристи“, каза Николай).
Коленете ни се сбрицаха – меко казано. Адски гадна болка. Едва сега осъзнах колко гадно е да слизаш. Накрая ни заваля и дъжд.
20:30 пристигаме в хижа „Пробойница“. Настаниха ни в бунгало, в което няма ток.
Готвихме си в хижата, но бяхме като пребити. В буквалния смисъл на думата. Ядеш и лягаш – като труп. (Водата обаче не беше много студена – изкъпах се!)“
Това явно е добавяно по-късно:
„Други спомени нямам, освен че бях адски разглобена. Но като първи ден беше добре – дълъг, но не много труден преход.
Колко боровинки подминахме... Жалко!“
Истината е, че по онова време хижа „Пробойница“ бе в окаяно състояние. Занемарена, с неприветлив хижар, който явно гледаше как да отбие номера. Факт е обаче, че ни пусна в кухнята, разреши ни да ползваме посудата – чинии, тенджери, вилици и лъжици, и да си наготвим. Нямахме проблеми с него, но как и да имаме, като пристигнахме в осем и половина вечерта, а на сутринта станахме в шест.
Накрая естествено си измихме чиниите.
Толкова за този ден. Не беше много, но за сметка на това пък е илюстрирано.
ДЕН ТРЕТИ: хижа „Пробойница“ – хижа „Лескова“ (16 часа)
От вечерта проведеното разузнаване знаехме, че сутринта в 9:00 има автобус от гара Лакатник до село Лакатник. Естествено нашите планове за деня веднага се завъртяха около тази възможност, предвид денивилацията, която има да се преодолява между гарата и селото. Съставихме програма за сутринта, която бе стриктно изпълнена. Моис и Явор станаха рано-рано и в 5:30 потеглиха към гара Лакатник с цел пристигане по-рано и прибиране на колета с храна, който бяха изпратили от Русе. Ние останалите станахме някъде по това време и в 6:00 също поехме надолу. Това надолу е много неприятно 15 км слизане по път. Бързахме да хванем автобуса, което доведе до кофти последици за всички. Подбити ходила, пришки и т.н. екстри. Преминаването през село Губислав ни предложи хубава гледка.
Спомням си как един дядо ни разправяше при предишно мое минаване оттам легендата за произхода на името. Имало в селото даскал Слав. Една зима се наложило да отиде до съседното село оттатък баира. Тръгнал и не го намерили повече. И оттогава селото се казва Губислав, защото даскал Слав се загубил.
В 8:50 бяхме на гара Лакатник. Тъкмо по разписание, за да хванем автобуса в девет часа. И всичко би било идеално, ако при пристигането на гарата не открихме и следа от нашите хора, тръгнали преди нас. Оглеждахме се, ослушвахме се около готвещия се да потегли автобус и тъкмо мислехме да се разпръснем и да ги издирваме по капанчетата наоколо, ги видяхме да подтичват с бодра крачка, носейки от двете страни един огромен колет. Нямахме време за приказки и за коментари, метнахме се на автобуса и потеглихме към село Лакатник.
Ето ви малко дневник, защото е описано по-точно. По мои спомени не бих могъл. Моис: „Поради това, че не можахме да събудим Галя, приложихме всичките си умения за убеждаване, за да успеем да вземем и нейното пакетче (сравнено с нашия 17 кг кашон). След внимателно и многократно разглеждане на документите успяхме да постигнем нашето.
Десет минути преди тръгването на автобуса отидохме да проверим за билети, но се замотахме и стана така, че вместо другите да изпуснат автобуса, щяхме да го изпуснем ние. В последния момент успяхме всички да се качим и в суматохата се оказа, че всъщност никой не е купил билети. Какво да се прави – пътувахме гратис. Докато пъплехме по пътя с ужас наблюдавах баира, които трябваше да изкачваме иначе пеша.“
След пристигането ни в село Лакатник се случиха няколко неща. Първото и основното беше, че всички се разположихме на селския площад и започнахме да си ближем раните. Събухме си обувките и всеки започна да констатира пораженията. Краката на Галя бяха най-зле. Освен подбити – с протрита кожа и разкървавени, което предизвика два реда сълзи по лицето ѝ. Както се оказа, никога досега не я беше сполетявало нещо подобно и бе много разстроена от факта. Останалите от мъжката част на групата веднага я наобиколиха и зауспокояваха, доктор Райков дори оказа първа помощ. Аз седях отстрани, гледах, и си мислех, че ако Галя мисли така да се вайка за всеки проблем с краката, далеч няма да стигнем. За мен това са си нормални неща и трябва да се преодоляват и да се продължава с тях напред. Просто няма друг начин.
По-същественият момент обаче се оказа другаде. В този момент си дадох ясна сметка, че аз съм тръгнал с Галя, не с някой друг. И ако недай си Боже се наложи тя да си тръгне, трябва да си тръгна и аз. И докато до този момент за мен тя беше просто член на групата, който върви наравно с другите и посреща всички несгоди наравно с останалите, вече се превърна в нещо по-специално. Реших, че оттук нататък винаги ще бъда с едно на ум спрямо нея, ще я наблюдавам по специално и ще ѝ помагам, ако се наложи. В края на краищата искаше ми се всички да продължим. До какво доведе това специално внимание, ще разберете към края...
Второто беше, че от Лакатник си подсигурихме транспорт за по-нататък. Още при слизането ни от автобуса на погледа ни се наби спрелият срещу нас камион, разтоварващ дини пред магазина. След като приключи с успокояването на Галя, Моис се ориентира в посока камиона. Къде ходи, с кого говори, не разбрахме, но скоро се върна ухилен и доволно съобщи, че е пазарил камионът да ни закара докъдето може. Срещу съответно заплащане, разбира се...
Третото, което е по-скоро любопитно и занимателно, отколкото важно, бе историята с колета. За нея обаче директно от дневника. От Моис: „Ще започна обаче от слизането от автобуса: Пристигнахме в селото. Слизайки доволни видяхме един спрял камион и веднага си помислих за евентуалната полза от него. След кратък разговор с шофьора мисълта ми се материализира и спокойно си позволихме едночасова почивка до тръгването на камиона. Този факт изцяло промени настроението на Галя, като сълзите ѝ преминаха в усмивка.
В момента, в който отворихме колета, с ужас установихме какво всъщност трябва да мъкнем със себе си. Веднага се роди идеята да върнем част от храната. Идеята се доразви, когато Елка и Николай предложиха да изпратим храната до Котел.
След кратка докерска работа в селския магазин успях да изпразня един кашон от сапун за пране. Всеки от нас даде по нещо и напълнихме кашона. Оказа се, че колетът задължително трябва да е обвит, а ние нямахме хартия. Един чувал за брашно, получен от магазина срещу 10 лв., реши проблема. В крайна сметка след приключването на импровизациите имахме приличен пакет – 11 кг.
Проблемите не свършиха дотук. В пощата имаше заместничка, а тя не разбираше нищо. Наложи се да извикаме излязлата в отпуск пощаджийка. Чест за нас бе фактът, че колетът бе №1 за годината. Поради това 30 минути търсихме ценоразписи, проверявахме и други подобни обработки. Чест прави на жената, че отказа парите, които и предложих за разкарването. Вече се надявахме, че като пристигнем в Котел, освен палатки ще ни чака и храна. Едва приключил с колета и Ясен дойде да ме вика за камиона. Щастливи, преодоляхме още 300 метра денивелация транзитно преминавайки през хижа „Тръстена“.
Камионът ни стовари до една чешма, където се разположихме да похапнем. Никой не подозираше, че ни очакваха 9 часа път.“
Оттук нататък почна едно ходене по мъките... Бяхме се настроили за 6-7 часа ходене още, и то в най-лошия случай. Почнаха едни полянки, едни горички, черни пътища, калпава маркировка, а раниците вече ни показваха каква грешка сме направили. За пътя не мога да кажа нищо особено. Нищо не помня, освен, че ми се опъваха жилите на врата от напън и вече си задавах въпроса имам ли сили да стигна до края. Почивките ни бяха уж за по десет минути, а като му седнехме, не ни се ставаше по половин час.
После имахме нужда от 100-150 метра, за да ни претръпнат краката, докато отново разберат, че трябва да ходят.
Е, понякога се радвахме на гледките.
Спиранията ни бяха доста чести, но вече не ни пукаше. В един момент решихме, че нямаме бърза работа, когато стигнем и където стигнем. Дори женската час от групата започна да се усмихва.
Пристигнахме по тъмно. Вече на смрачаване навлязохме в махалата, в която се намира хижата. Минаваме една къща, втора, трета, а тук да се покаже хижата, а там, все я няма. Най-накрая около 22:00 акостирахме.
Галя:
„Стигнахме пак по тъмно. Интересното беше: Радо се изтърси в едно дере – моста се продъни.“
Елка:
„Естествено пак нямаше ток., но затова пък – ЛУНА като по поръчка и една голяма маса пред хижата. Ако искаш – раница изпразвай, преобличай се, мий се, яж – все на лунна светлина.“
Тази вечер с Николай си мерихме пришките. Изправили се до чешмата, събухме обувките и чорапите, и сравнявахме пораженията, докато разлепяхме лепенките. Бяхме много весела картинка.
Беше ми се образувала една пришка, много особена. Вътре в пришката друга пришка. Личи си през горния мехур, че отдолу има друг. Не знам как точно е структурирана кожата, но сякаш отделните пластове бяха образували отделни мехури един в друг.
Стига за този ден. Хапнахме набързо и се проснахме в леглата. Толкова бяхме скапани, че не можехме да гледаме.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ: хижа „Лескова“ – хижа „Мургаш“ (15 часа)
Този ден също ми беше пълна мътилка, получих някои проблясъци едва когато прегледах дневника. Този факт обаче не ми помогна много, защото там са описани събития, случили се следобеда на този ден. В което няма нищо странно, предвид това, че интересните събития се случиха следобед.
В общи линии това беше ден на загубванията. Но така става, когато групата се раздели.
Малко за увод от дневника. Галя:
„Единствената сутрин, в която тръгваме по-късно. (С една дума, ставаме по светло.) Ясен си лепи краката. Елка се прави на шейх. Каквото и да означава това.
Николай чете „24 часа“. Моис ни подбира да тръгваме, а мен ме майтапят, че съм тръгнала по пижама (лъжат, това е специална униформа за планината!)
Радо и Явор тръгнаха преди един час.“
Ето ви закуската.
С нас имаше и друга група там, не се чудете, ако забелязвате непознати физиономии.
После до обяд си ходихме както се полага. Без проблеми, само със съпътстващите болежки. Освен малки изключения, разбира се:
„Ясен не е добре. Започна да откача. Приказва глупости, пее, освен това го тресе – в процес на климатизация е. След мен сега е негов ред – ще се оправи.
Вървим през гора, красиво е, но след 5-6 часа започва да действа потискащо.“
Към обяд седнахме да хапнем, разбира се, без двамата ни спътници, които бяха отпрашили напред. Разположихме се край пътеката, разхвърляхме раниците, подпукахме поредните рибни консерви. Това го помня, защото изядох едни Шпроти, които си пазех като особен деликатес. И докато сладко похапвахме, зад нас – гласове. Докато хвърлим едно око зад гърба си, се появиха Радо и Явор. Бре, да му се не види! Вие нали бяхте напред? Бяхме, но се позагубихме... Всичко свърши с това, че както бяхме се наяли и мислехме да тръгваме, откарахме още половин час в хоризонтално положение, докато хапнат и „загубените“ ни спътници.
Ето ви още малко от дневника. Галя:
„16:00 – тръгваме от „Дълбок трап“ след двучасова почивка с плаж. Който се интересува къде е дълбокия трап, да се поразрови из картите. Аз си нямам на идея. Както и какъв плаж сме правили. В момента събираме „циганията“, като същевременно всеки си говори сам и никой никого не слуша. Добре сме, но ще се оправим!
17.00 – на една папратова поляна срещаме Явор, тръгнал половин час преди нас и малко се поразходил, но в грешна посока. Обаче с помощта на компаса се оправил. Герой!
Мургаш е пред нас. Височината му не ми харесва...
Вървим през гори, почти вече само нагоре. Няма вода, а има още много път...“
Водата. Водата през този ден се оказа сериозен проблем. Често ми се е случвало в планината да закъсам за вода, но като тогава – никога. Знаехме уж от предварителното разузнаване, че съществува проблемът с водата в този участък. Уж бяхме подготвени... А стана така, че вървим, слънцето препича, ама както само то си знае, ние пестим, пием по малко, а водата свършва. И няма откъде да налееш. По някое време изпихме последните глътки и останахме само с надеждата, че скоро ще стигнем вода. И почна агонията... Вървиш, вървиш, устата лепне, езикът се надува, абе, гадна работа. Пред очите ми започнаха да се появяват черни кръгове. Въобще нещата не отиваха на добре. Не мога да кажа колко време изкарахме без вода. Но пиехме икономично от доста време, така че сме били здраво обезводнени. Навлизането ни в поредния горски масив бе посрещнато с облекчение заради сянката. А след двеста-триста метра ни сполетя дълго жадуваното щастие – поток! Чист, студен и бистър! Виждали ли сте жадно стадо животни? Може да си представите как реагирахме. Макар че сравнението със стадо не е точно, защото бяхме малко хора. А поточето течеше по продължение на целия склон все пак.
Не знам другите как са изживели този момент, но аз просто се наведох над водата и започнах да гълтам колкото мога, на границата на удавянето. Като преминаха първите няколко секунди се изправих, извадих бутилката, напълних я и я изпих. После пак. И не знам колко изпих, но усещането накрая бе гадно. Устата ми още лепне и ми е жадно, а коремът ми надут от течност до пръсване. Както и да е, осъзнах се по едно време, че с тая планинска вода по друг начин не може да бъде. Напълних шишето и продължихме.
Скоро след това дойде и реакцията на организма. Не знам как точно реагира тялото, който разбира, може би ще обясни. Дотогава не ми се беше случвало подобно нещо, след това обаче – неколкократно. Когато съм обезводнен в горещо време и след това изведнъж се напия с много и студена вода. Втриса ме. А такава треска, която ме сполетя тогава, никога не ме е повтаряла по-късно. Петнадесет минути след „наливането“ усетих, че ме втриса, и то така, както ме е тресло при много висока температура. Уплаших се и почти изпаднах в паника, но не казах на другите, за да не се паникьосват и те. В края на краищата там, вдън гори тилилейски, ако се случи нещо, така и така не могат да ми помогнат. А ако се размине, няма смисъл да ги занимавам. Във всеки случай състоянието ми доведе до поредната грешна постъпка. Извадих от аптечката си и изпих две таблетки аналгин-хинин. Лекарство, което май вече не се произвежда. А е много ефикасно средство, особено срещу треска. Е, не срещу треска от естеството, което имах аз, но кой да мисли в този момент.
Така или иначе треската ми скоро премина. Прекалено скоро и си дадох много ясна сметка, че не е от лекарството. Прекалено рано бе да подейства. Притеснен, че може да ми се случи нещо от ударната доза аналгин-хинин, но в същото време успокоен, че треската ми е преминала и няма да се налага да безпокоя другите, се осмелих да се обърна към Радо. Така и така, казвам му, „малко“ ме втресе и аз изпих две таблетки. Много ли е и има ли опасност да ми стане нещо? Нищо ти няма вика, спокойно. И аз бях спокоен, но...
Но лекарството подейства след около половин час. Точно по начина, който се очаква от него. Започнах да се потя. Не просто да се потя, а да се леят реки от пот от мен. Хем в гората, вече на смрачаване, на хладно. Пак взех да се шашкам. Като се облека, по-лошо. Като се съблека, притеснявам се да не настина. Все е зле. Поне вече вода имахме по пътя в изобилие, та имах с какво да компенсирам загубената при потенето.
След половин час и това премина, но този период бе доста критичен за мен.
Още малко от Галя:
„19.30 – най-накрая вода! Кризата отмина, обаче сме много зле! Вече се караме, напрежението си казва думата. Преходите са адски дълги, а раниците адски тежки. Вървим от сутрин до вечер, пристигаме в хижите по тъмно. Всеки си преживява по една „кризичка“. Започнахме да обсъждаме промяна на маршрута...
Скоро, след като намерихме водата, излязохме на трасето на газопровод, който на това място прехвърля Балкана. Това бе повод Моис да ни вдъхне кураж, защото в някаква книга, която бил чел, се казвало, че се върви известно време по трасето и хижата вече е близо. Близо, близо, вървяхме още един час. А да стигнем, а още малко, а да стигнем, преди да се стъмни, но не би. Накрая мръкна толкова, че не можехме да си видим носовете. Свалихме раниците, извадихме фенерите и не минахме двеста метра, хижата се показа пред нас. Най-после!
Пак Галя:
„21:45 – стигаме в хижата. Отдавна е тъмно. Лошото е, че и в хижата е тъмно. Пак няма ток! ТРАГЕДИЯ!!!
Емоции не липсват. Пред хижата е лудница. Обаче при нас е вече добре.
Събитие: измиване с топла вода – невероятно, но факт!“
Истина е, че хижарят, още щом ни видя, първите му думи бяха: „Момчетата нагоре, да ви покажа стаята, а за момичетата има един голям котел с топла вода в кухнята, да отидат да си го вземат, банята е отсреща.“ Никакви излишни приказки, никакво помотване. Явно по физиономиите ни си е личало колко сме я закъсали. Отказахме на многократни покани за присъединяване към масата отвън – изводите се налагат сами. С една дума – скапани сме. Радо единствен ни отсрами.
Ето отчета на Радо по въпроса:
„И така, поканиха ни на маса. Хората бяха настоятелни, а ние несериозни. И аз понеже съм с меко сърце, слязох долу. Пернах една ракия и в хода на разговора се установи, че не са ме поканили заради сините ми очи, а заради нежните ни половинки. След проучване се разбра, че се интересуват единствено от тях. Но аз ги вкарах в „девета глуха“, като им казах, че Елка е жена, а Галя сестра на „камбоджанеца“, който имал (той така твърди!) връзки с ВИС-2. Не знам колко от вас помнят борческите времена. Те ще загреят за какво става дума. Тогава загубиха интерес към мен и аз си легнах при другите.“
Абе, компанията беше яко загряла, да ви кажа право. Нищо чудно така да са се развили нещата...
Наистина, тъкмо си бяхме легнали, и Радо се присъедини към нас.
От този ден нямам други снимки. Ето ви две, които Моис е снимал, но не съм сигурен, че са от 8 Август. Дори и така да е, сложил съм ги в албума си тук, затова тук ги показвам и на вас.
До девети!
КРАЙ НА ЧАСТ 1
Ком - Емине 1995 г. част 1 (дни 1 - 4)
Ком - Емине 1995 г. част 2 (дни 5 - 10)
Ком - Емине 1995 г. част 3 (дни 11 - 19)
Ком - Емине 1995 г. част 4 (дни 20 - 26)
© Ясен ДОЛЧИНКОВ
© Български турист
