Ком - Емине 1995 г. част 4 (дни 20 - 26)
Изтегли материала като е-книга
Продължение на част 3 от маршрута Ком - Емине 1995 г.
ДЕН ДВАДЕСЕТИ: град Котел – почивен ден
През този ден се случиха важни неща, но се побират в малко думи. Накратко, наспахме се, отидохме до пощата, прибрахме колетите, напазарувахме, разходихме се, ядохме диня и реанимирахме. Последното действие се извършваше от двама – Явор се надяваше да го отпусне коляното, Моис твърдеше, че цялото ходило на единия му крак е една огромна пришка. Новите попълнения нямаха търпение да тръгнат напред, а ние не горяхме от чак такова желание...
Ето снимки.
На пазара.
Прибираме се към хотела.
И накрая опустошаваме дините пред хотела.
И от дневника, за допълване на картината:
„Тръгнахме заедно към центъра. Първото нещо, за което се лепнахме, беше пощата. Телефонни разговори до вкъщи и най-важното – взехме си колетите. Пощаджийката беше много щастлива, че я отървахме от тях. Намерихме бележка от Елито и Николай – имали са големи истории по пътя до Котел. Добре са – това е най-важното!
Пазарувахме цял ден. Ядохме плодове и сладолед. Градчето ми хареса.
Сега Ясен реже огромна десеткилограмова диня.“
С това би трябвало да приключа и да премина на следващия ден. Но няма да стане така. Нужни са малко предварителни обяснения за по-нататъшните ни действия и не ги правя по-късно, защото взехме решението през този ден. Накратко казано, решихме да прескочим малко от прехода. Този факт досега не съм споделял с никого, за другите участници в похода не знам. Така или иначе бяхме се разбрали, че не е нужно да се хвалим с това. От Котел скочихме направо до Дъскотна. Как по-точно, ще разберете в следващия разказ. Факт е обаче, че спестихме два дни здраво ходене и то през най-невралгичната част на прехода. Както и да ви звучи този факт, не мога да отрека и до ден днешен, че просто нямахме друга алтернатива и едва ли щяхме да стигнем до морето, ако не бяхме постъпили по този начин. Причините бяха тривиални – коляното на Явор и кракът на Моис. Двамата бяха категорични, че се нуждаят от още почивка и че в състоянието, в което са, по никакъв начин не биха стигнали до морето. Женската част никой не я питаше, пък и единствената, която имаше думата, бе Галя. Тя обаче дипломатично си мълча през цялото време и дори и да ѝ бе неприятно това решение, нищо не каза. От цялата ситуация най-ощетен се почувствах аз, защото нямах никакви здравословни пречки, за да продължа. Имах и желанието, освен това се чувствах гадно, че съм стигнал дотам, а сега трябва да скатая два дни. Как после ще гледам хората в очите, мислех си, и ще им кажа, че не съм минал всъщност по целия маршрут? Е, сега вече този въпрос не ме мъчи, дори ми изглежда смешен, защото други неща са много по-важни, но тогава... Както и да е. Не тръгнах сам, защото ме беше малко страх, а най-вече надделя разумът и чувството за принадлежност към групата – тръгнали сме заедно, няма да се цепим и делим накрая. Защото никак не се връзваше някой да върви пеш през горите, а другите да го чакат два дни да си домъкне задника. По-важно бе да сме заедно и заедно да завършим. Така поне чувствахме нещата тогава.
От цялата ситуация комай най-нещастни останаха новите ни попълнения. Бяха дошли да ходят, а не да се возят, но след кратък опит за бунт се отказаха и продължиха с нас. За миг ми мина през ума идеята да продължа с изцяло женска компания, но като си представих отговорността, която ще ми е на главата, натиках мисълта в най-задния и забутан килер на паметта си и не й позволих да излезе оттам до морето.
Та така. Опитах се накратко да обясня защо ще прескоча разстоянието Котел – Върбишки проход – Ришки проход – Дъскотна. Дано не изпитате разочарование, както аз тогава. Дано не се почувстват излъгани и многото хора, които знаят, че сме направили Ком-Емине, но не знаят горната „малка“ подробност. Честно казано, не вярвам някой от тях да изпита такива чувства, но знае ли човек? Аз да се застраховам...
Очаквайте двадесет и първия ден, през който се придвижвахме с микробус, влак и пеша. И направихме първата нощувка на палатки.
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ: град Котел – село Дъскотна
Предвид дейността, с която сме били заети през този ден, няма да се разливам. Накратко:
Станахме към 6:00, за да съберем багажа и навреме да се класираме за маршрутката в 8:00 – едно микробусче, което извършваше редовни курсове до Сливен. До там стигнахме бързо и се помотахме из града, докато стане време за влака ни. Влак ни закара до гара Карнобат, а оттам се прехвърлихме на една мотриса до Дъскотна.
Помотахме се на гарата и поехме към селото, което се намира на километър-два оттам. През самото село не помня дали имаше някаква маркировка, но на мястото, където трябваше да се отделим от главната улица и да продължим отново по черен път, имаше хубава голяма табела, указваща посоката на маршрут „Е-3“. Ще вметна, че придвижването към морето вече се извършваше 90% по черни пътища, 5% по асфалтови и 5% по пътеки. Ако има и толкова пътеки, но все пак има.
Кофтито на черните пътища е, че са слабо маркирани, но просто се следва посоката, а на важните отклонения има нужните знаци. Така беше и в нашия случай този ден и следвахме пътя около час след селото, докато намерим подходящо място за палатка – с вода, достатъчно широка полянка и дърва за огън. Същата вечер направихме и първия палатков лагер.
После процедурата бе рутинна – вечеря, огън и песни.
Е, нямахме музикален съпровод, но като се има предвид колко фалшиво пеехме всички, не ни беше нужен.
Имаше интересен момент около разпределянето на нощуващите по палатки. Обширна дискусия се заформи, докато накрая някой от мъжката част (но не бях аз!) предложи да се разпределим на смесени двойки. Предложението за моя изненада се прие бързо и лесно. Идеята бе да не се стряска женската част от нощните шумове. Губеха ми се подробности от този момент, но Галя е описала нещата доста ясно в дневника, затова тази информация ще почерпя от там:
„18:30 – изгражда се първият палатъчен лагер – три палатки. Темповете са направо светкавични в сравнение с изпълнението край „Ком“. Всеки от момчетата е хванал по един камък и зачуква колчета. Става много красиво: Явор – жълта, Ясен – оранжева, Моис – синя палатка.
Сега Моис и Ясен събират дърва за огъня.
Започвам да готвя... пак.
Запалихме огън, стъмни се, беше ясно и имаше много звезди. Страхотно! Ядохме, а после като се разпяхме...
За пръв път съм на палатки край огън. Харесва ми...
Накрая все пак се стигна до въпроса кой къде ще спи. Момчетата си имаха палатки, а ние... След обсъждане на доста предложения решихме, че е най-удачно да ни разиграят на томбола. Как само звучи, а? Всеки теглеше от три билетчета с нашите имена. Равносметката:
Ясен – Дидка
Явор – Станислава
Моис – аз. “
Е, възприехме ротационния принцип, т.е. всяка вечер се сменяме. Да няма сърдити...
„Сега за пръв път влизам в палатка. Вътре е страхотно! Вечерта беше много топла и даже разкопчах спалния си чувал.
С изключение на „възглавницата“ и комарите може да се каже, че спах удобно и добре.“
Кратко, а? Е нямаше как...
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ: село Дъскотна – село Сини рид (не знам колко часа, предполагам около десет)
Прав беше този, който заподозря, че към края няма да има какво да се разказва. Няма нищо интересно по пътя, нищо особено и не се случва. Върви се по пътища, преминава се през села, населени предимно с турци. Когато отговорих тогава, че тъкмо напротив, случваха се много интересни неща, имах предвид нашите емоции около палаткуването. За нас тогава наистина бе интересно, но тези събития не са свързани с ходенето и преминаването на конкретния маршрут. Така че за самите дни май наистина няма какво да разказвам. Ще преписвам дневника, естествено, но той сам по себе си не е нещо кой знае какво.
Така или иначе все ще изсмуча нещо от пръстите и ще доведа начинанието си до край. Още малко остана...
Основното събитие на 26 август бе, че Станислава има рожден ден. За целта подготвихме импровизирано тържество вечерта, но дотогава има да казвам други неща.
Друго важно е, че на Явор коляното отиваше на все по-зле. Факт, който ни бавеше допълнително, но вече на никого не му пукаше. Важното бе да се довлечем докрая, независимо кога и как.
Сега пиша и си мисля, че без да хвана една карта и да се ориентирам по нея, едва ли ще успея да напиша нещо смислено. Събитията са в главата ми (поне доколкото са останали такива там), но не знам къде са се развивали. И дневника не внася достатъчно яснота по този въпрос. Дано да изровя в къщи последните части на картите довечера...
И така, ето ме въоръжен с помагала.
Денят започна както винаги късно за нас. Докато се наядем, докато приберем багажа и палатките отиде девет часа. Чак тогава потеглихме нанякъде. И за наше огромно разочарование след около час ходене минахме покрай идеалното място за бивак. Предполагам, построено специално за целта. Беседка с голяма маса и широки пейки (таман да опънеш чувала на тях), чешма с течаща обилна струя вода, на сянка между дърветата и в същото време с достатъчно разстояние между тях, за да се опънат и палатки. Май имаше и изградена скара, но затова не съм сигурен. Ще видим какво пише в дневника по въпроса.
А оттам насетне........ леле-мале! Вървиш по пътя, а от двете страни два реда с къпинови храсти, отрупани с плод. Представете си път, а от двете ви страни се надигнали две високи вълни от храсталаци и аха-аха да ви затиснат. Само дето вълните не са от вода, а от къпини. Черното беше повече от зеленото. В първия момент въобще не се усетихме и се нахвърляхме като невидели, каквито и бяхме. Ядем, ядем, а не свършват. По някое време някой от нас се усети да вдигне глава и да ни обърне внимание, че и при най-добро желание не можем да изядем всичко, освен ако не останем два-три дни в района. Така продължихме обградени от двете страни с огромни изкушения, които се правехме, че не виждахме. Подобен проблем имахме във високата част на Балкана, само че с боровинките. Убеждавахме се един друг, че това не е реалност, а мираж.
Скоро след това спряхме за обяд. Край една чешма край село Добра поляна предполагам, защото така пише на картата. А че бяхме близо до село, бяхме. Край чешмата освен нас беше запладнувало и стадо овце, без човек край тях. За сметка на това си имаха много вярно куче пазач, което през цялото време ни наобикаля с много агресивни намерения. Предполагам, че ако бяхме един или двама човека нямаше да се церемони с нас.
Малко от дневника и Галя:
„Нямаше роса, беше топло и свежо, но и се канеше да вали. Заръмя. Спря, сега закусваме. Днес си имаме рожденичка – Станислава. Довечера ще направим тържествена вечеря с торта.
Тръгнахме късно – 9:30 часа.
На час от тръгването (според тази карта)
намерихме голяма чешма с много вода. Имаше беседка с масички и пейки, въобще много красиво и удобно за нощувка. Ама кой да ти каже...
А колко къпини... ядем с пълни шепи и пак не можем да ги оберем. Добре, че се усетих да спра навреме, направо се учудвам от себе си. Похапнахме си и тръгнахме. От двете страни на пътя е засипано с огромни черни къпини...
Коляното на Явор става все по-зле. Явно хич не му е лесно да върви. Станал е страхотно раздразнителен...“
Продължихме след хапването на чешмата. Там се минава през още две села – Средна махала и Топчийско според картата. Още не бяхме излезли от първото и покрай нас премина мотокултиватор с ремарке. Не знам дали можете да си представите какво представлява това съоръжение... Има едни тракторчета само с две колела, които могат да се оборудват по различен начин – с плуг, като фреза, като косачка, може да им се закача и ремарке. Така с двете колела на машинката и с двете колела на ремаркето се получава превозно средство. Шофирал съм такова чудо, голяма е атракция. Та същото такова нещо ни застигна на пътя между двете села. Ние по навик му махнахме, а то взе, че спря. Водачът беше млад човек, а отзад в ремаркето се возеше възрастен с превързана ръка. Оказаха се баща и син, които ходили до някакво съседно село на лекар. Бая шокиран останах, като разбрах, че в такова голямо село като Топчийско няма лекар. Този беше човекът, за когото в началото разказах, че ни е питал: „Аз ще ви кача, но признава ли се?“ В смисъл човекът се притесняваше дали е редно да ни вози. Ние нямахме такива угризения, естествено, и се накачулихме в ремаркето. Така триумфално слязохме на центъра на селото, вместо да продължим по маркировката, която не навлиза навътре, а минава по крайните улици на Топчийско и продължава на изток. За нас бе добре дошло, защото напазарувахме сладко от магазина.
За това село бих искал да споделя някои мои наблюдения. Там населението е изцяло турско и за мен бе невероятно как е възможно в края на двайсети век, в България, всички жени да ходят забулени. Да не говорим, че ни гледаха като изкопаеми, а мъжете направо с подозрение. Въобще настроението в самото село ми действаше потискащо. Тихо, стоят и те зяпат, стъпват сякаш на пръсти. Не можех да си обясня какво става, по дяволите. Докато по едно време близо до нас не спря лъскав микробус, от който се изсипаха няколко мъже, ама като излети от един и същ калъп. Мазни, дебели, с черни панталони, бели ризи и тъмни вратовръзки. Аз събрах две и две и стигнах до извода, че тия са някакви чуждоземски „емисари“, които работят активно по „самоосъзнаването“ на населението. Не знам дали съм бил прав, но по погледите, които ни хвърляха, по самата ситуация се усещаше, че има нещо гнило. Не знам как е сега там, но тогава като че ли не бяхме в България. Да не говорим, че във всяко село по пътя се белееше минарето на чисто нова джамия. Нищо лошо само по себе си, ако не бяха тия подозрителни елементи и особеното посрещане. Този ден, а и следващите, се убедихме, че там дори има хора, които не говорят български. Или не искат да говорят. И докато това е донякъде нормално за възрастните, то най-шокиращо за мен бе, че същото се отнася и за 10-12 годишни деца. Обясних си го само по един начин – че по някаква причина и по някакъв начин те целенасочено се възпитават така. Останах с впечатлението, че за тях светът – това е тяхното село. Необразованият и незнаещият се манипулира по-лесно, нали така?
Затова пък с хората в средната възраст нямахме никакви проблеми. Явно тези, чиито младини бяха минали в добрите стари времена, имаха най-малко предразсъдъци, а и възпитанието им бе друго. Хората, които се пътували, видели са свят и са живели по време, когато някои неща се набиваха силово в главите на всички ни, имаха съвсем друг поглед върху света. Заприказвахме се дори с един мъж нататък, който определено си търсеше приказка с външен за неговата среда човек. Откъде сте, що сте, ама как така, ама що... Който е излизал от средата си, не живее с мисълта, че светът се състои само от хората и къщите около него.
В едно от следващите села станахме свидетел и на друг момент – група млади жени чакаше автобус за Бургас. По нищо не можеше да се разбере, че са от това село. Който се е погражданил веднъж и е усетил „благините“ на цивилизацията, не може да бъде накаран да се забули и да робува на остарели стереотипи.
Абе, май много се отплеснах. Я по същество:
„До Топчийско пак извадихме късмет – взе ни на стоп едно тракторче с ремарке. Голямо шоу! То ни стовари на центъра, половин час се чудихме какво да правим. Кракът на Явор вече му създаваше прекалено много проблеми. Събра се половината село да ни види. Тръгнахме, пък докъдето стигнем.“
Продължихме нататък с намерението да бивакуваме край една чешма, отбелязана на картата. Малко след село Сини вир. Докато приближавахме селото срещнахме мъжа, за когото стана дума малко по-горе. Заприказвахме се, той определено си търсеше компания, а на нас не ни беше до това. Като разбра, че търсим вода, за да си опънем палатките, ни каза, че на петдесет метра от пътя надолу, край полузаблатеното езерце, което се виждаше от пътя, има течаща вода. Ние само това и чакахме, а мястото бе идеално за целта. Широка равна поляна с горичка наблизо, откъдето си събрахме дърва. Видяхме и чешмата като слязохме – не се вижда от пътя, ако не я знаеш или не ти я кажат – няма намиране. Опънахме палатките...
Галя:
„Разпънахме палатки до едно блато (без жаби). Този път момчетата се справиха доста по-бързо. Дидка събира дърва за огъня, а аз имах изключително важна мисия – правих торта за Станислава.“
Всичко бе на ниво. Вечерта, огънят, настроението... за тортата да не говорим. Ето ни на снимка, вижда се и импровизираната торта.
Бяхме приключили с вечерята и тъкмо начевахме тортата, когато заваля дъжд. Краткотраен проливен дъжд. Разбягахме се по палатките, а Моис и Дидка с цялото си нахалство отмъкнаха почти цялата торта в тяхната. За което бяха наказани, защото в резултат на бурното им ядене на торта вътре еднослойната палатка на Моис прокапа. Какво ти прокапа, направо протече. Скоро дъждът спря и аз, като собственик на най-голяма палатка, се сдобих с още една съквартирантка. Така де, уредих се с две жени в палатката. Стана така, че Моис получи торта и мокра палатка, а аз още сгъстяване при нощувката. Не, че имах нещо против...
Ето ги на снимка.
Не се чудете защо съм снимал толкова некадърно. Опитвали ли сте да снимате в пълен мрак, по никакъв начин да не можете да определите какво влиза в обектива и да се ориентирате само по гласовете? Опитайте и тогава пак ще говорим... Следващата снимка, за мое нещастие, страда от същия недостатък.
Това беше еротичната част на вечерта. И не си мислете кой знае какво, през нощта всички си спахме като добри деца.
Я и малко от впечатленията на Галя:
„Времето обаче се разваляше застрашително бързо. Тъкмо се събрахме край “масата”, вдигнахме наздравица за Сънито и закапа. Хапнахме набързо, а тортата се яде по палатките. Започна един дъжд... Нашата палатка (на Явор) се оказа много добра – сухи сме. На Ясен също, но Моис и Дидка се евакуираха поради опасност от удавяне....
Дидка е при Станислава и Ясен и продължават празнуването на рождения ден. Доста шумно...“
Ха, я гледай ти! Ето ви описание на тортата, направено от Станислава:
„Благодаря на Галя за жеста и изненадата, която направи за рождения ми ден. Тортата, поставена в специално нечупливо приспособление (летящата чиния), Фризбито, казано на чуждоземски. Ползвахме го през целия път като чиния, основно за салатата.) беше много хубава на вкус и най-важното – естетически издържана. Направена от бисквити, намазани със сладко, залята със сок от концентрат на прах, украсена с къпини, а по средата с една малка, почти невидима свещичка.
Галя е страшно изобретателна – прави чудесни торти, както в домашни, така и при полеви условия.“
Вярно е! Съгласен съм с това твърдение.
И край за този ден.
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ: село Сини рид – местност Плазовец (14-15 часа)
Тази сутрин точно в шест часа ни събуди гласът на ходжата, който призоваваше хората от селото на сутрешна молитва. Макар че според мен това не беше самият ходжа, а гласът му на запис, звучащ от високоговорител на минарето. Едва ли има някакво значение, важното е, че ни събуди. А в момента на събуждането ни установихме, че навън вали. Един такъв тих, кротък и приятно унасящ дъждец. Стените на палатките не представляват никаква преграда за гласовете и така лежейки се разбрахме, че докато не спре няма защо да ставаме. Във всички случаи трябва да изчакаме да спре и палатките да изсъхнат. Продължихме да придрямваме в сладък унес, но колкото и да не ни се искаше дъждът скоро спря. Може би някъде към 6:30. Хич не ми се измъкваше от топлия чувал, но подгонен от естествени нужди се надигнах и излязох навън. Възползвайки се от това, че останалите още бяха по палатките, полях тревата в близост до тях. Така и така бе мокро от падналия дъжд, никой нямаше да разбере.
А утрото бе невероятно. Свежо и ясно, вече с квакане на жабите в гьола. Снимах лагера, защото светлината беше невероятна.
После пак.
Доколко са станали снимки, е друг въпрос, но просто плачеше за снимане.
Другите все още се ослушваха по палатките, но на мен ми застърга стомаха и седнах да ям. За което изтърпях жестока другарска критика след това. Как съм можел да се цепя от колектива и да ям сам. Както казваше Моис, който се отцепва от колектива, колективът му го нацепва. Дори ми направиха изобличаваща снимка.
Искам да вметна нещо тук. Ако сте обърнали внимание, на втората снимка от този ден плътно в десния и край, се вижда нещо, завито в найлон. Може да ви е направило впечатление и на снимка от предишната вечер едно такова нещо в найлон и подпряно на една тояга. Понеже раниците ни бяха големи и нямаше как да ги пъхаме в палатките, си бяхме изработили стратегия за оставянето им навън и запазването им сухи. Подпираш я някъде, дали на камък, тояга или нещо друго подходящо, и завиваш добре с дъждобрана. После завързваш отгоре с въженце, за да не може евентуален вятър да я развие. Добре и отдолу да е стъпила на нещо, тъй като при силен дъж се намокря земята и пак прониква в раницата. За моята това не бе нужно, тъй като имаше две крачета отдолу, на които така и така се поставя. Гарантирам ви, че дори и най-приливният дъжд не можа да проникне в раниците и да намокри багажа. А всяка вечер, докато палаткувахме, стояха навън.
Тръгнахме към 7:30. Скоро след това минахме край чешмата (Бялата чешма според картата), при която мислехме да нощуваме. Чешмата си бе на мястото, но не течеше вода. Сух чучур, сухи корита, жалка гледка. Благославяхме човека, който ни срещна вечерта. Ако бяхме продължили до това място щяхме да изпукаме от жажда.
Ето от дневника, Галя както винаги:
„Събудихме се по навик в 6:00 часа. По-точно събуди ни пеенето на ходжата от селската джамия. Продължава да ръми. И по радиото нищо по-добро не казаха.
Тук е страхотно – уютно е, навън ръми, а си имаме и радио.“
Оттам насетне вървяхме, вървяхме, докато най-накрая не зърнахме дългоочакваната цел – морето! От една височина ни се разкри целият хоризонт в синьо, различаваха се Бургас и хотелите на Слънчев бряг. Казахме си: „Видя му се краят“. Не беше точно така, но в това се убедихме по-късно.
Част от възторга на Галя:
„12.00 – МОРЕТО!
За пръв път го видяхме – със сигурност! Още един хоризонт и сме там. Едва сега повярвах, че сме толкова близо. Не мога още да го осъзная...“
Скоро след това минахме покрай Доброванските гъби. Природен феномен, изникнал от нищото на една равна и зелена поляна. Ето една снимка.
Мотахме се там бая време. Ето и други снимки.
Виждате много добре какво представляват тия “гъби”. Ето дневника:
„Имахме час по алпинизъм на Доброванските гъби – скални образувания насред полето. Уж ниски, пък видяхме доста зор докато се качим.“
После имам бяло петно до изкачването на вр. Погледец, на който има нещо като телевизионна кула, ако не и точно това. Така и не я видяхме – пристигнахме там по тъмно. Ето малко от описанието на Галя, главно за събитията в село Козичино, където изпихме лимонадата на едно кръчме:
„Най-накрая сме в Козичино. Открихме павилионче с „всичко необходимо“ в момента – лимонада.“
Няма майтап, изпихме 5-6 еднолитрови бутилки с лимонада. Какво ни беше станало не знам, но ѝ налитахме като мухи на мед. Лелчето в магазина е страхотна, голяма скица. В Козичино вече няма толкова компактно турско население. Всъщност не разбрахме какво е населението, защото контактувахме само с тая жена. Друг никой не се показа по улиците. Освен...
„Тъкмо вече се канехме да тръгваме и насреща – Коцето и Румен от Русе. Моис и Явор бяха направо шашнати. Меко казано! Такава изненада! Чакали ни горе в хижата и решили да мръднат към селото. Срещнахме се съвсем случайно – бяхме решили да не минаваме през хижата.
Събраха си набързо багажа и продължихме нататък.“
Както разбрахте, групата ни се увеличи с още двама спътници – за финалната права.
Малко след селото се пресича Дюлинският проход. Много безрадостна гледка – едни голи баири, пожълтели от августовската жега... Там пейзажът не бе от най-приятните. Въобще оттам на изток към морето ставаше все по-жълто и все по-сухо. Някъде там пак хванахме стоп, но точно в кой участък от пътя... Май беше до подножието на Погледец.
Я пак от дневника:
„Трябваше да стигнем до телевизионната кула на вр. Погледец. Пак късмет – хванахме на стоп една „IFA“ – натоварихме се отзад до чували със сини сливи.“
Камионът не ни качи до върха, въпреки че до там има черен път. Той вие накрая и изкачва върха на серпентини, а придвижването на пешеходците става по пътека право нагоре, която сече завоите към върха. Върви се през млада гора, самият връх също е горист. Стъпихме на най-високата му точка вече по мръкнало, тъкмо извадихме фенерите. Нямахме вода, не знаехме къде можем да опънем палатките. Седяхме там и се триумихме какво да предприемем нататък.
На някого му хрумна да отиде до кулата и да поиска вода. Така разбрахме, че малко по-надолу по пътя, който от другата страна на върха е асфалтов, има чешма. Решението беше взето бързо... надолу!
Ще вмъкна още малко от възклицанията на Галя:
„По тъмно (типично в наш стил) стигнахме до върха. Тъмно, няма луна – само огромни ярки звезди. Кулата свети някъде в небето, мержелеят се силуети на антени и сателитни чинии – като в научно-фантастичен филм.. Казаха ни, че на половин час надолу има чешма. Тръгнахме по асфалт, така че спокойно можеше да не си гледаме в краката. Угасихме фенерите и тръгнахме в тъмното. Слизането беше страхотно – Слънчев бряг, Несебър и Бургас светеха пред нас, звездите светеха над нас, вървим под тях и пеем. Като в приказка...
Чешма обаче не намерихме.“
Онази вечер бях готов да убия някого. Бях изморен, скапан и исках колкото се може по-скоро да спрем. Вървейки по асфалта навлязохме в местността Плазовец – нещо като вилна зона, макар че така и не успяхме да разберем точно в тъмното. Уж решихме по едно време, че няма да търсим чешмата и ще опъваме палатките, оказа се, че няма къде. Навсякъде наклонено, а почвата камениста. Опитахме на две-три места – не става, на един пръст под повърхността на земята бе пълно с камъни. Накрая успях да намеря подходящо място, хвърлих раницата и извадих палатката. Другите изчезнаха още надолу, на мен вече не ми пукаше. Исках да лягам. И в този момент от близката барака се показа някакъв образ и започна да ме пита какво правя там. Като му казах, че ще си опъвам палатката, започна: „Ама как може, това е частна собственост, махай се оттук!“
Честно ви казвам, идеше ми да взема един от намиращите се наоколо камъни и да му размажа физиономията. Аз съм огрухан отвсякъде, не мога да си кажа името, устата ми се слепнала, на всичкото отгоре няма никаква ограда, по която да личи, че това е нечий имот, оня ще ми казва да се махам. Тъкмо ми премина онемяването от първоначалното възмущение и се канех да му се изрепча (не си и помислях в този момент, че може да си изпрося боя – знам ли ги колко са вътре), когато чух да викат някъде надолу от тъмното, че са намерили чешмата. Нищо не му казах, насъбрах си багажа набързо и забих и аз при другите. Състоянието ми обаче вече беше взривоопасно – да ме убодеш – кръв нямаше да пусна. Не продумвах стиснал зъби и само казах на другите „Оставете ме на мира“, защото малко ми трябваше да си го изкарам на тях.
Настанихме се в близост до някаква полусъборена постройка. Някои спаха вътре на пода, други направо легнаха на земята под едно дърво отпред, а аз в мълчание и инатлък се напънах да си опъна палатката. Исках да съм изолиран от всичко около мен, исках да съм сам, не исках компания. Другите хапваха, аз изядох едно пакетче солети, легнал в палатката и се отнесох. Беше след 23:00 часа.
Малко допълнения от Галя:
„След като се мотахме в тъмното повече от час, изнервени до крайност, открихме чешмата и останахме да нощуваме до една изоставена къща. Ясен, Румен и Коцето опънаха палатките си, Явор спа в къщата, а аз, Дидка, Станислава и Моис постлахме платнището на палатката и легнахме върху него в спалните си чували. За пръв път спя под открито небе.“
А каква гледка се откриваше оттам към крайбрежието... приказка! Но ще ви я опиша в разказа за следващия ден, защото станахме по тъмно и едва тогава бях в състояние да й се насладя. Вечерта бях настроен да убивам.
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕВЪРТИ: местност Плазовец – нос Емине (около 12 часа)
Ай-ай-ай! Изписали сме осем листа от дневника този ден! Ще падне преписване... Разбира се, част от тях са пълни с глупости или нямат кой знае какво съдържание. Но все пак... Пък и като финален ден ми се е врязал в главата с най-много подробности и емоции. Ще падне писане. Пък колко снимки има... ужас! Деветнайсет. Ще гледам да прескоча някои, но не обещавам.
Сетих се! Понякога съм почти гениален! Ще разделя последният ден на две части – до Емона и след това. Т.е. ще пусна две отделни теми. Така ще включа повече снимки от деня и ще се разливам по-спокойно. Решението е взето.
И така – ЧАСТ ПЪРВА: местност Плазовец – село Емона
Събудих се сам, без чужда помощ, отпочинал и свеж. Опънатите ми вечерта нерви се бяха успокоили, а ме довърши невероятната гледка насреща ми. Представете си крайбрежието, погледнато отдалеч и през нощта. Погледът се стеле над светлини и светлинки, докато стигне една плътна светла ивица – крайбрежието. Тя е ту тясна, ту широка, но непрекъсната. Очертава крайбрежието точно като по картата на България. Различава се огромното светло петно на Бургас, светлините на високите хотели в Слънчев бряг, вклиненият в морето полуостров на Несебър. И отвъд всичко това – космическа пустота. Сякаш като отрязана с нож свършва някоя Галактика и започва безкрайният космос. Гледката оставя впечатление за празнота и е може би малко страховита – очертана от рязката граница между живота и светлината по крайбрежието и пустошта и безмълвието на морската повърхност. Погледът лети, лети над светлината и рязко преминава в нищото – усещането е неприятно и зловещо.
Докато събирах палатката, се събудиха и другите.
Най-трудно изкарахме навън спящите в къщата. Докато се натуткаме и нагласим, пак съмна. От Плазовец до Поморийския проход трамбовахме по черен път, в гора. Нищо характерно не мога да кажа за там, освен че беше досадно. И че на Явор коляното вече беше окончателно сдало багажа и се налагаше да го изчакваме.
Ето и от Галя. Малко се повтаряме, но нищо:
„Събудихме се към 6:00 – сами. Спала съм идеално – беше топло и меко...
ПОСЛЕДЕН ДЕН!
Събираме палатките и тръгваме. Тук прилича много повече на планина – хълмове, гори, само пътищата развалят картинката.
Засега вървим доста бързо. Морето вече се вижда по-близо...“
После – прохода. Пълен кошмар. Върви се един час по асфалтов и много натоварен път. Толкова страх досега не бяхме брали. И как да не се страхуваш, като се сблъскваш с най-лошото лице на „цивилизацията“ – автомобили и откачени шофьори, които считат себе си за нереализирани автомобилни състезатели и влизат в завоите максимално плътно вдясно и с максимално възможна скорост. Въпреки че се движехме според всички правила на изкуството, т.е. според Закона за движение по пътищата и неговия правилник – вляво, въпреки че се придържахме плътно до мантинелата, едва ли не търкайки задниците си постоянно в нея, въпреки че целенасочено се движихме на доста голяма дистанция един от друг, за да може ако насметат някого, да е само един, не ни беше никак комфортно, а напрежението бе в горните граници на поносимостта. Не съм си представял, че ще извървя толкова път, и накрая ще треперя да не ме отнесе някой, който качва адреналина си зад волана, а не по баирите. Гадост, гадост и пак гадост. Тук в една от темите за Ком – Емине някой беше споменал, че има друг вариант за преминаване на този участък. Ние не знаехме това, а на картата е даден вариантът с пътя. Моят съвет е – ако можете, избегнете асфалта!
В началото на асфалтовия екшън се разделихме. Някой много разумно се усети, че ще пристигнем на Емине доста късно. Плановете ни бяха да спим на Иракли, а от Емине до там има към осем километра. Ясно бе, че ще стигнем крайната си цел по тъмно. И понеже най-новите ни попълнения – Румен и Коцето – нямаха нашата мотивация да стигнат до края, а и не беше чак толкова жизнено важно за тях, решиха да хванат стоп и да се придвижат до Иракли, за да намерят подходящи места за палатките и да организират посрещането ни. Явор реши да тръгне с тях. Вече бе на предела на възможностите си, виждаше, че ни бави, а и може да се каже, че бе изминал цялото разстояние. Уговорката бе да оставят багажа и после той да дойде до Емине, където да поставим заедно точка на похода.
„10:30 – На Поморийския проход сме. До Емине има още много.
Няма вода. Търсим чешма...
Румен и Коцето решиха да хванат стоп до Иракли. Явор ще тръгне с тях, но ще ни чака в село Емона. На нос Емине ще сме всички заедно.
Отвратителен, гаден асфалт. Краката се подбиват моментално. Комбинацията е: жега, тесен път плюс шофьори-идиоти. Толкова много бързахме да напуснем пътя, колкото едва ли ще бързаме към морето после.
Най-накрая кол – мила картинка, мечта в жълто и черно. Това при напускането ни на асфалта и навлизането в поредния черен път. Още четири часа до морето (по картата).“
Оттам насетне – газ до дупка. Нашата тройка, останала на финалната права, не можеше да бъде спряна по никакъв начин. Забравихме подбитите ходила, не усещахме пукащите се пришки, на раниците ни бяха поникнали крила. Имахме само една ясна и видима вече цел – морето. За разлика от нас за Дидка и Станислава тези последни часове бяха ходене по мъките. Станислава се жалваше как ѝ се спукала пришка и каква болка ѝ причинявала всяка следваща стъпка... На опитите ми да обясня колко познато ми е това и че трябва да се понапъне малко, при което скоро след това болката се притъпява, тя ми заяви, че въобще не съм можел да си представя за какво става дума. Аз ли бе, пиле шарено? Аз ли не знам? Отдавна бях спрял да броя колко пришки са ми се спукали през тия три седмици. Замълчах си и отпраших напред. Тя не остана очарована от липсата ми на съчувствие, но в този момент не ми пукаше, а и нямаше никакъв смисъл да се обясняваме. Морето бе пред нас, морето ни очакваше, а тя иска да си говорим за пришки. Как не!
Трамбовайки по поредния черен път, в този случай с гледка към морето, се натъкнахме на съборена маркировъчна табела. По навик се наведохме да я закрепим на близкото дърво и в момента, в който я обърнахме, всички се затресохме от истеричен смях. Надписът върху нея „връх Ком“ ни се стори много забавен в този момент. Спряхме се за почивка и за да увековечим момента.
И втори път, защото не бях сигурен при първия, че снимащият си свърши както трябва работата.
Накрая все пак съобразихме, че трябва да поставим табелката с връх, насочен в обратна посока – оттам, откъдето идваме.
Наближавахме вр. Свети Илия...
Пак Галя:
„14:50 – след половинчасово ходене, ама здраво ходене, сядаме да починем. Ритам една ръждясала табела и какво да видим – „връх Ком“ – голяма емоция.“
И като почна едно ходене по мъките след това... Поне за мен. Не заради друго, а поради психологическия момент. Вървиш напред, отляво – море, отдясно – море, а отпред – не море, а баир! За изкачване, не си мислете, че е надолу. Вървиш, вървиш, все нагоре, край няма, а морето от двете ти страни се плиска. Бях безкрайно възмутен тогава. Връх Свети Илия, последният връх по маршрута, ми стана най-омразният за цялото ходене. Затова пък като го изкачихме.... Неописуем възторг и радост! Най-после! Ширна се онова синьото пред нас, кеф и удоволствие.
Стълбът малко разваля гледката, но последното, което в онзи момент можеше да ми дойде на ум бе, да се местя, за да го избегна. Майната му...
Айде пак малко от възторга на Галя, нея по я бива в тези неща:
„Морето е отляво, морето е отдясно, морето е навсякъде, освен пред нас.
Вече го виждаме пред нас...
МОРЕТО, МОРЕТО, МОРЕТО...
Нос Емине! Боже, колко е близо!“
Ами така е... След толкова блъскане почнахме да откачаме накрая. Особено Галя, но за това ще стане дума по-нататък. Във втората част.
Мен много ме кефи тази снимка. Маркировъчен кол на фона на морето. Несъвместима на пръв поглед картина, но като се абстрахираш от нелогичното усещане, всичко си идва на мястото.
После започна слизането!
Уж близо изглежда, а няма край. Много път се оказа до Емона. А там заседнахме в първото кръчме, край което минахме.
Както винаги – на лимонада. Е, моя милост удари и една бира. Бургаско. Не го бях опитвал никога, не съм и повтарял. Най-голямата помия, която бях наливал в стомаха си някога.
А целта на мотаенето в заведението беше да чакаме Явор. Само че той не идваше и не идваше...
Галя:
„17:30 – В барче в село Емона. Седим (едва се сдържаме на едно място), пием лимонада и гледаме морето и носа. Явор го няма...
18:10 – Явор го няма. Слизаме към морето.“
Тъй като не бяхме убедени, че на фара ще открием някого, решихме да потърсим кмета, за да ни удари печат на селото. Трябваше да довършим колекцията си от печати,
не вървеше точно накрая да ни липсва такъв. Така загубихме още време, а възрастният човек, който ни сложи печата, ни заразпитва валял ли ни е дъжд по пътя. И остана много възмутен как така ни е валяло, а в селото не било капвало от месеци. Наистина правеха впечатление пожълтялата трева и прахоляка наоколо.
Още нещо любопитно за селото. Няма, или поне тогава нямаше, водопровод. Няма откъде да си налееш вода. Хората си имат помпи по дворовете и си вадят, но по улиците няма. Наложи се да искаме да ни налеят.
И след последните формалности се отправихме към носа. Фарът примамливо се белееше под лъчите на залязващото слънце и ни очакваше.
Малко от Галя за финал:
„Взехме печат от село Емона.
Точно пред оградата на фара – Румен и Явор. Чакали ни там мошениците.
Започна последното изкачване за нашия преход – към нос Емине!“
ЧАСТ ВТОРА: село Емона – нос Емине
Поехме към носа. На пръв поглед от селото нататък води един черен път, който би трябвало да се следва. Но не би. Черният път спира пред вратите на военното поделение, разположено в съседство до носа. Първоначалното ни огромно разочарование бързо отмина, защото се намери кого да питаме и ни обясниха, че всъщност до носа води друг път, по-надолу и в ляво. И наистина, вървейки покрай оградата на поделението в указаната посока скоро излязохме на черен път, който много ясно си личеше, че се изкачва право към носа и фара. Прелетяхме последните метри бързо, но и някак тържествено в същото време. Моментът беше исторически за нас. С неверие стъпихме на ръба, надвесен над морето, гледахме и не смеехме да дадем израз на радостта си. С въздишка на облекчение всеки от нас си казваше: „Най-после!“ Всъщност не знам дали всеки, но аз със сигурност. Като гледах физиономиите на другите обаче едва ли са имали в главите си друга мисъл.
Бързо се отпуснахме. Ухилените ни физиономии се разхождаха напред-назад, а аз в опитите си да извадя триумфално бутилката с шампанско, преминала заедно с нас целия преход, изпразних цялата си раница на земята. В старанието си да не ме усетят какво нося я бях забил на дъното на раницата, затисната с целия багаж. Открихме тържествата с шампанското – отваряне, пиене и триумф!
Това бе дълго жадуван момент. На всички ни бе ясно едно – струваше си!
Морето се плискаше под нас и горяхме от нетърпение да слезем до него, за да топнем тържествено краката си.
Най-нетърпелива бе Галя, но преди това всички трябваше да извършим друг един ритуал – да хвърлим камъните от вр. Ком в морето.
Дневникът също стана съхранител на възторга ни.
Седмината присъстващи се увековечихме в обща снимка за спомен и чак тогава слязохме до морето.
Галя определено беше превъртяла – не се удържаше да влезе вътре. Нахълта както си беше с дрехите и обувките. Щях да ѝ отрежа главата. Морето там е пълно с обли камъни, няколко пъти се подхлъзва, аха-аха да падне, ще си счупи главата. Викам аз отвън, тя само ми се хили насреща и вика: „Виж колко е хубаво!“ Направо откачих. Издивях от нерви тогава. Затова пък се роди поредният лаф: „Стигнахме морето и ни посрещна една русалка.“
Те така с емоциите. Насладихме се на камънака,
Галя на водата,
и хайде обратно нагоре. Не ни оставаше нищо друго, освен да се заемем с тривиалните задачи – събиране на багаж и обиране на крушите. Бяхме достигнали целта, а и денят отиваше към края си. Нетривиалното, което се случи, бе представлението, изнесено от Галя на войниците от отсрещното поделение. Като се разхвърля оная ми ти мома по бански, като почнаха да свирят ония ми ти диваци отсреща... Не те ли е срам, ѝ викам, тя пак седи и се хили. Не ѝ пукаше въобще. Пък и нали трябва да смени мокрите дрехи. През това време получихме няколко съобщения чрез морзовата азбука – в поделението има едни големи фенери за светлинни сигнали, които явно се използват за комуникация с корабите. Добре че никой от нас не разбира този начин на комуникация. Представях си смисъла на „посланията“. Представях си и колко бинокъла са насочени към нас. Абе, важното бе купонът да тече...
Нарамихме багажа на гръб и неизминали двайсет метра надолу по пътя, срещу нас се зададе човек на мотоциклет. Докато се почудим какво търси насам, той спря до нас. Оказа се пазачът на фара ли, отговорникът ли, поддържащия ли, не знам как да го нарека. Новината за нашето пристигане се разнесла из селото и той се запътил към фара специално заради нас. За да ни сложи печати. Беше виждал достатъчно като нас и знаеше какво означава един прост печат на лист хартия за такива хора. Ние изпаднахме във възторг. Дадохме кръгом и пак към фара. Влязохме вътре, човекът седна на една маса, извади печата и каза: „Давайте“. Остана безкрайно учуден, като му подадохме само един лист хартия, който си прибрахме след поставянето на печата. „Това ли беше само?“ „Това беше...“ В този момент не се усетихме, че той изпитва едва ли не разочарование. Човекът бе свикнал да работи здраво с печата, когато насреща му е група, дошла от вр. Ком. Ние обаче си бяхме изработили друга стратегия: на един лист събирахме всички печати по маршрута. С идеята после да го снимаме и всеки да си вземе по едно копие. Както и направихме впоследствие.
Както и да е, важното е, че допълнихме колекцията си от печати докрай.
И вече по здрач най-накрая поехме към Иракли. Направихме прощална снимка на фара.
Продължихме. Все още не знаехме, че следващите два часа ще бъдат най-кошмарните за цялото ходене.
Ако се чудите защо все още не съм цитирал нищо от дневника, то е по простата причина, че там се мъдрят само два реда от Галя:
„Усещането е неописуемо! Аз не мога да го опиша...“
Кратко, ясно и лаконично, нали?
И започна мъчението. След не повече от половин час мръкна. Асфалтовият в началото път скоро стана чакълест. Не точно чакълест, пътят си беше асфалтиран, но абсолютно неподдържан. В резултат в покритието му зееха огромни кратери. Какво толкова, ще кажете. Ами нищо. Само дето вървенето по такъв терен е много приятно за ходилата на краката. Още повече когато те са на края на поносимостта си към съприкосновение с твърди и неравни повърхности. За капак не след дълго угасна и последният мъждукащ фенер. Като за край всички батерии се изтощиха. Сякаш и те знаеха, че сме приключили. Което бе много лоша услуга от тяхна страна, тъй като се наложи да се придвижваме в абсолютно пълен мрак по гореописания терен. Вървиш в тъмното, поддържаш само гласова връзка с околните и постоянно чуваш „Ах“ и „Ох“ от двете си страни. Поради невъзможността да виждаме къде стъпваме нямаше как да избираме терена. Всяко настъпване на камъче, достатъчно голямо да се впие в подметката на обувката, водеше до усещането, сякаш отдолу се забиват хиляди нажежени игли едновременно. Ходилата на всички бяха подбити и в пришки, освен това вече доста над границата на поносимост от тяхна страна. Крепеше ни надеждата за плаж, море, палатка и сладък оздравителен сън.
Ето мнението на Галя по въпроса:
„Тръгнахме към Иракли. Вече беше почнало да се стъмва. Имахме около 7 км по шосе. Отначало – добре – асфалт, но после кошмар – разбит асфалт, по-точно камъни и копки. Забил си поглед в земята и вървиш с мравча стъпка. Последният километър беше пак по хубав асфалт – никога не съм я обичала повече тази настилка.“
Към 22:45 акостирахме на брега. Само че откъм сушата. Не мога да говоря за другите, но аз бях изтерзан и разбит физически и душевно. Нямах сили дори да говоря. През цялото време, докато се клатушкахме към плажа, си мечтаех как ще хвърля раницата и ще топна крака в морето. А какво се случи? Спряхме до палатката на Румен и Коцето, хвърлихме багажа и се заоглеждахме къде да прострем морните си тела. Бързо осъзнахме, че такова място, освен на пясъка, няма. Колкото и да бяхме скапани, не ни се лягаше с дрехите. Аз гътнах раницата и седнах отгоре ѝ. В този момент ми се изпари всякакво желание да ходя до плискащото се на 20-30 метра от нас море. Въобще не си и помислях да правя опити да ставам. Затова замених морето с мокрия в дълбочина пясък. Разрових горния сух слой с крака и в момента, в който те се допряха до мокрия пясък, се чу „Фссссссссссссссс“ и отдолу започна да се вдига пара. Майтап де, нали не си помислихте, че говоря сериозно? Такова обаче беше усещането... Сякаш умората и болката от ходилата изтичаше в пясъка и олеквах, олеквах, аха да полетя от кеф.
В края на краищата почерпихме сили от някакъв дълбок и неподозиран резерв в телата ни и успяхме да хапнем и да опънем палатките. Последва безпаметен сън под звуците на прибоя.
Ето какво е казала Галя по въпроса:
„В 22:40 бяхме при палатката на Коцето. Опънахме нашия палатъчен лагер пак посред нощ и седнахме да ядем край огъня.
Това беше последният ни походен ден и последното пристигане по тъмно. (Най-късното ни пристигане по тъмно.) Морето е на 20 метра от нас. Прибоят озвучава всичко наоколо.“
И край. Това беше.
Точка още няма да слагам, защото на другия ден съм творил в дневника. Ще го пусна обаче в разказа за следващия ден, за да спазя хронологията. Така че ще има още малко за четене. И не бързайте да отдъхвате, защото ще има 29, 30 и 31 Август. Дните, през които се излежавахме по плажа. Не че има нещо кой знае колко интересно за разказване, но има снимки. Накрая ми останаха пози на лентата и щраках, щраках... абе и за гледане няма кой знае какво, но все си е информация.
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ – Иракли
Дневникът през този ден започва с мои писания. Докато съм реанимирал с навирени крака явно съм се чудел как да убия времето. Ето:
„Вчера най-после се добрахме до морето, но как! Сутринта потеглихме от Плазовец в утвърденото си вече темпо – час от картата за два. По обяд успяхме да стигнем едва местността Горска барака – там се разделихме с новите попълнения и Явор. Той прецени, че не си струва да се мъчи повече.
За нас последваха най-ужасните часове от началото на похода – първо един час по асфалта на панорамния път Варна-Бургас – ужасно движение и шофьори идиоти. Краката ни изпяха последната си песен и почивката за обяда ни се отрази изключително благоприятно. След това настана такова ходене, на каквото не мислех, че сме способни. Олекналата група и близкият и силен стимул – морето – си казаха думата. Така за първи път се вместихме във времето по картата, независимо от пришките и подбитите ходила.
В едно кръчме в село Емона пихме жълта лимонада по 50 лв. литъра, в очакване на нашите стопаджии – бяха обещали да ни посрещнат там. Намерихме ги долу при фара – беше около 19:00.
И тогава настъпи дългоочакваният миг на радост – гръмнахме шампанското, снимахме се, ударихме печат и всичко, заради което бяхме тръгнали, дявол го взел. Галя дори се натопи в морето – голям мерак ѝ беше.
Размотавайки се там, мръкна и последваха двата най-най-най-ужасни часа от началото, но вече и след края – по асфалт и макадам, в пълен мрак, до Иракли. Дупките, през които минавахме и камъните, забиващи се в ходилата ни, не подлежат на описание. Стига само да се спомене, че днес (на другия ден) по обяд ходилата още ме болят толкова, че едва ходя. Добрали се с неописуеми мъки до крайната за деня цел – Иракли (около 22:45 часа) – имахме сили единствено да захвърлим раниците на плажа и въпреки нетърпимия глад, студеното за сезона време и примамливия прибой, да насядаме и налягаме кой където свари. Всеки страдаше мълчаливо – липсваха сили дори за това. Единственото облекчение беше студеният пясък за подбитите ни ходила – като балсам за изтерзаните ни души. Криво-ляво хапнахме, опънахме палатките с неподозирано останалия ни резерв от някаква възможност за действие и най-после последва това, което жадувахме от няколко часа – сънят!“
И така – дойде време за почивка и заслужен мързел. Какво да разправям – то е ясно. Цял ден на плажа, лежешком, седешком, по гръб, по корем... Аз през цялото време вървях накуцвайки. Краката ми се оправиха чак на следващия ден.
Друго какво... По навик се събудихме рано-рано – на разсъмване. Галя трая, трая и в седем часа беше в морето. Гледах я от палатката (беше ред да сме заедно тази нощ) и ѝ се чудех на акъла. Абе женска работа...
Палатките ни в близък план.
И в по-далечен план.
Моята е оранжевата, най-лявата.
Ще препиша още малко дневник, този път Галя:
„На морето сме!
По навик пак станахме рано и „без да искаме“ видяхме изгрева. Мммммм! Към 7:00 вече не се стърпях и влязох в морето. Другите пак бяха заспали, а Явор забягна нанякъде. В морето нямаше никой, на брега също. Водата беше страхотна. Слънцето прави пътека в морето. Плувам по нея. Най-малко час дивях във водата.
Още няма 12 часа, а вече влизам за четвърти път. Във водата сме повече от час – този път влязохме всички. Голямо шоу! Скачаме по вълните, играем с фризбито. Пресипнах от викане.
Сега лежим на горещия пясък, печем се и мързелуваме. Ясен току-що свърши и втората си книга – не е за вярване.“
Идилия, а?
Вечерта:
„Събрали сме се край огъня след културното мероприятие – посещение на барчето. Морето утихва за секунди и пак ни приглася. Пеем... много хубаво се получава.“
Въобще, пълна романтика.
Ето ви и малко бисери, родени през времето на прехода, събрани и записани от Галя:
„За къде бързате? Нито храна имате, нито тоалетна хартия.“
23 Август – Явор към Ясен и Галя, последният ден преди Котел.
„Момчето, което псува морето,
Ясен ли беше тогава...“
28 Август – Ясен перифразира известна песен.
„Боже, как го нося това нещо!“
Явор, 16:30, 6 Август
„Майко, майко, как можа да ме родиш и глупав, и грозен, и прост“
(Да бе...)
Ясен, по повод ходенето му в планината.
„Леле, какви големи рамена!“
Николай с протъркани рамена гледа боровинките и бълнува:
„Искам да си пусна тото!“
Хижа “Мазалат” – Ясен.
„Като завърша, ако реша да правя Ком-Емине, ще го направя като бял човек, а не като студент.“
Ясен, 19 Август.
(Така си мислех тогава... Сега ако мога да го направя като студент, ще бъда на седмото небе. А като „бял човек“ – мечта...)
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ – Иракли
Аз лично нямам какво да кажа за този ден. Разчитах на дневника, но се оказа, че той също няма какво да каже. Да ви занимавам пак с „дивяхме, крещяхме и скачахме във водата“ няма смисъл, нито пък с това как сме използвали фризбито по предназначение, а не да си правим салатата вътре. Така че явно разказът свърши. Останаха малко морски снимки.
Единственото събитие, което си заслужава да се отбележи за деня е, че Явор си тръгна. Още сутринта. Изпратихме го както подобава – с обща снимка.
За отбелязване е, че сутринта ни валя дъжд. И то сериозен. Това забави влизането ни в морето, поне на някои от нас. Но не трая дълго, така че не наруши програмата. Отдадохме се на лежане с пълна сила. На някои това действие им се отдаваше по-добре, отколкото на другите.
Ето още един пример за разликата при снимане от едно и също място с двата обектива:
с нормалния
и с широкоъгълния
Всъщност вече знаехме, че на другия ден си заминаваме. А имах още пози на лентата. Поставих си за цел да ги изщракам, затова карах наред. Правих и опити за нещо „по-така“.
Галя в „пижамата“ си.
Всъщност си бе ушила дреха от тензух, за да не изгаря.
Станислава и Коцето
Аз
Аз и Галя
Румен и Станислава
И толкоз!
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ – към къщи
През цялото време, докато пишех, си мислех какво ще напиша за финал. Как ще обясня чувствата, които ме вълнуваха през последния ден? Ще успея ли да ги пресъздам така, че за всички да стане разбираема мъката ни от раздялата? Сега знам, че отговорът е отрицателен. Не мога да опиша, не мога да обясня. Може би не бих могъл въобще, а може би просто нямам муза. Във всеки случай думите не идват, не изплуват от съзнанието ми, както в моментите на просветление. Когато ми тече мисълта сякаш всичко става от самосебе си, текстът върви, думите се нижат. Днес явно не ми е ден. Но съм решил да сложа точка. Не мога да чакам повече, искам да приключа. Утре може да ми се пише и да е по-удачен ден за това – ако е така – ще преживеем някак пропуска.
И все пак? Станахме, започнахме да стягаме багажа. Настроението бе както винаги – все още не можехме да си представим, че напускаме плажа и се разделяме. Така бяхме свикнали със състоянието на нещата, така ни беше добре. Горчивата реалност обаче подаваше пипалата си от всички страни и колкото и да се правехме, че не ги виждаме, всеки от нас вярвам тайно си е давал сметка какво се случва всъщност. Хубавите неща не продължават вечно, както и лошите, за щастие. Свободният живот без ограничения и задръжки е хубаво нещо, но невъзможно за по-дълъг период от време. Нещата в света са подредени така, че всичко си има цена. В случаят нашата цена се плащаше в прекия смисъл на думата – всичко струва пари, а мама и тате нямат бездънни джобове. Иначе не бихме имали нищо против да тръгнем обратно към Ком през онзи ден. Желание имаше предостатъчно...
Прогнозата за времето бе, че ще се влошава. Сутринта все още по нищо не си личеше, че това ще се сбъдне. Направихме прощалната закуска на импровизираната маса между палатките.
После всичко в раниците, раниците на гръб и напред към вътрешността. Морето се плискаше самотно зад нас. Ние комай последни събрахме палатките си от плажа на Иракли през онова лято...
Натоварихме се в едно бусче, което зареждаше с продукти лагерите в района. Стовари ни в Бяла, откъдето хванахме автобус до Варна. Във Варна – директно на ЖП-гарата. Поредна снимка за сбогом.
На русенци не им се разделяше все още с нас и се възползваха от откриващите се възможности докрай – не си купиха билети директно до Русе, а през Горна Оряховица, за да бъдем колкото се може повече заедно. Натоварихме се във влака и се оказа, че в моят фотоапарат е останала последната поза. Тогава направихме и последната снимка за сбогом – и с Варна, и с морето, и с целия месец август. А както изглежда и с лятото, защото по-късно наистина заваля.
Влакът потегли, потеглихме и ние с него. За финал мога да препиша от дневника думите на Моис:
„31.08. Последен ден.
Хубаво е, когато всичко завършва добре. Особено когато в продължение на месец дните ни бяха изпълнени с невероятни изживявания.
Лошото е единствено моментът на раздялата, но това е един неизбежен момент.
Затова нека всеки един от нас да запази в себе си само доброто. Всички неприятни истории и кавги да потънат в миналото, за да можем да си пожелаем и в бъдеще по-чести срещи с по-силни емоции.
14:15 часа, влака за Горна Оряховица“
Какво мога да кажа аз? Нищо, освен да постъпя като Галя, написала една дума на последната страница на дневника с големи удебелени букви:
КРАЙ
Ком - Емине 1995 г. част 1 (дни 1 - 4)
Ком - Емине 1995 г. част 2 (дни 5 - 10)
Ком - Емине 1995 г. част 3 (дни 11 - 19)
Ком - Емине 1995 г. част 4 (дни 20 - 26)
© Ясен ДОЛЧИНКОВ
© Български турист
