Особености на южнославянското планинарство
Изтегли материала като е-книга
ОСОБЕНОСТИ НА ЮЖНОСЛАВЯНСКОТО ПЛАНИНАРСТВО: ПЛАНИНСКИЯТ ТУРИЗЪМ СРЕД СЛОВЕНЦИТЕ, ХЪРВАТИТЕ, БЪЛГАРИТЕ И СЪРБИТЕ МЕЖДУ ЕВРОПЕЙСКИЯ МОДЕЛ И НАЦИОНАЛНИЯ ХАРАКТЕР
(КРАЯТ НА XIX - ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК)
Светлозар Елдъров
Институт за балканистика с Център по тракология, БАН
Заглавието на тази статия вероятно ще изненада мнозина, които познават моите публикации или поне имат някаква представа за научноизследователския ми профил, така както изненада и участниците в Шестата национална среща по балканистика на тема „Регионалното и европейското на Балканите: идеи, проекти, реализации (XIX-XXI век)“, в която представих доклад на същата тема. Донякъде съм изненадан и аз, че след немалко колебания все пак се реших да дам публичност на такава нетрадиционна за каноничната балканистична наука и за моята лична биобиблиография тема, при това на страниците на периодичното издание „Балкани“ на Института за балканистика с Център по тракология при БАН - една сама по себе си висока и авторитетна катедра, която респектира със своя академизъм и не предразполага към любителски импровизации. Като професионален историк с близо четиридесетгодишен опит и като любител планинар с два пъти по-кратък планинарски стаж обаче се самолаская да вярвам, че тя ще ни разкрие още едно поле на балканистичното познание, което заслужава да се изучава и популяризира. И ако имам съмнения, че този своеобразен дериват от сливането на професия и хоби може да притежава или не научна стойност, със сигурност те ще се разсеят, независимо в каква посока, когато текстът бъде публикуван.
Към тези уговорки ще добавя още, че с настоящата статия се опитвам само лапидарно да очертая развитието на планинарството, респективно планинския туризъм сред южните славяни в тематичната рамка за взаимодействието между регионалното и европейското на Балканите. Проучванията по тази тема съм правил през годините в библиотеките и архивохранилищата в Загреб, където заради старите традиции е достъпна обилна информация за развитието на планинския туризъм не само у хърватите, но и сред другите народи на бивша Югославия, и в София, където по темата за българското планинарство има изобилна книжнина и извори. Съществува и интернет, който също предлага известна, макар и повърхностна информация. Разбира се, много добре си давам сметка, че освен външните влияния и националните особености, които можем да приемем за хоризонтално изследователско поле на темата, предметът на изследване съдържа още едно измерение – планината като природна даденост, която се явява негова обективна вертикала. Казано по-просто, размерът тук има значение, макар и не решаващо. Само в интегрираната цялост на култура и народопсихология, на икономика и политика, на природа и орография, т.е. на потребност, възможност и условия, може да се изведе конкретният национален модел и да послужи като основа за сравнение в рамките на южнославянското планинарство. Надявам се някой някога да го направи. Когато това стане, ще чета неговата монография с удоволствие и интерес. Засега ще трябва да се задоволим само с това, което мога да предложа тук.
Модерното планинарство (планинският туризъм) е градски социокултурен феномен, възникнал като организирано движение в средата на XIX в. в Западна Европа. Неговата поява се свързва с развитието на индустриално-технологичната революция и свързаните с нея социални промени. Идеологическите му корени отвеждат до Епохата на Просвещението и конкретно към идеите на Жан Жак Русо за връщане на човека към природата (retour a la nature). Като една емблематична дата се отбелязва 8 октомври 1786 г., когато френският лекар Мишел Пакард и планинският водач Жак Валма изкачват първенеца на Алпите връх Монблан (4808 м). Приема се, че планинарството и туризмът са взаимосвързани, но не и идентични - всеки планинар е турист, но не всеки турист е планинар. По тази тема впрочем са изписани цели трактати.
Колкото по-интензивно се развива планинарството, токова по-дълбоки стават историческите му корени. Още в миналото някои автори изтъкват, че планинарството има по-дълга и по-красива предистория, която го свързва с името на италианския поет и хуманист Франческо Петрарка. Наистина, през 1336 г. той изкачва връх Мои Венту във френските Алпи (1920 м) и оставя екзалтирано описание за своя излет. Други се връщат още по- далеч в миналото, като се позовават на факта, че през 121 г. император Адриан покорил вулканичния връх Етна в Сицилия (3323 м), за да се любува на слънчевия изгрев. Ако тръгнем да се състезаваме по тази линия, кому принадлежи най-древното планинарско постижение, като балканисти и траколози би следвало да поддържаме, както правеше по-старото поколение български планинари и историци, че тази слава се пада на България и Балканите. В хрониките на Тит Ливий и Полибий е засвидетелствано, че през 181 г. пр.н.е., по време на военен поход срещу тракийските племена в днешните български земи македонският цар Филип V изкачил първенеца на Рила, връх Мусала (2925 м), за да провери дали отговаря на истината разпространеното тогава вярване, че от него се виждали едновременно Черно море, Адриатическо море, Дунав и Алпите. През 1991 г. обаче, когато в сърцето на Алпите, на 3 200 м. надморска височина на границата между Италия и Австрия, беше открито мумифицираното тяло на човек от халколита, впоследствие наречен Ледения човек Иотцщ на възраст от 5 300 г., нашата балканска слава угасна, защото засега не разполагаме с такова неопровержимо доказателство за първенство в планинския туризъм.
Тъй или инак никой не отрича, че люлката на модерното планинарство са Алпите, а учредяването на първия планинарски, респективно алпийски клуб в Лондон през 1865 г. най-пълноценно отразява и символизира началото на организирания планински туризъм, свързан със средната класа и интелектуалните елити на европейските общества. Както винаги, на Балканите и това не е така еднозначно. Затова, ако трябва да се определи първенецът на южнославянското планинарство и да се класират останалите, поне за целите на настоящата статия, трябва да се вземат предвид и други показатели, освен датата на официалното институционално учредяване. Като добавям към този обективен подход неизбежната доза субективизъм, подреждам националната класация на южнославянското планинарство така, както съм я посочил в подзаглавието - словенци, хървати, българи и сърби. Сега на Балканите се чува и за други славянски нации, но във времето и на по-висока надморска височина такива не са били засвидетелствани.
Природата е надарила словенците с отлични условия за планинарство, макар развитието на националния планински туризъм при тях да среща трудности от друг вид. На територията на Словения се докосват Юлийските Алпи, югоизточната част на могъщия европейски първенец, и Динарските планини, или просто Динарите, северозападният дял на най-обширната планинска верига на Балканите. Двата планински масива заемат 63% от територията на страната, а най-високият словенски връх е Триглав (2864 м) в Юлийските Алпи. В Словенските Динари пък се намира платото Карст, дало общото название за този специфичен вид релеф. Геополитическите дадености поставят словенците най-близо до люлката на световното планинарство, но и в непосредствено съревнование е най-могъщата в онази епоха планинарска организация – немско-австрийският Алпенферайн. Последният полага целенасочени усилия – чрез строеж на планинарски хижи, маркировки и промяна на топонимите - да наложи немски облик на словенските планини. Във връзка е това през 70-те години на XIX в. са правени опити за основаване на словенски планинарски дружества, които да се противопоставят на чуждото влияние, но те са били нетрайни. Както обаче словенците се конкурират е немско-австрийското планинарство, така и черпят е пълни шепи от неговия опит. През 1892 г. най-сетне е основано Словенско планинарско дружество (СПД) в Любляна. Още тогава то наброява 3117 организирани членове, от които 965 в Любляна и 2152 в 21 клона в други градове. В следващите години броят на клонове и членовете лавинообразно нараства, а планинарското движение сред словенците се развива устремно, масовизира се бързо и още през този период създава своя планинска инфраструктура в лицето на хижи, заслони, маршрути, маркировки и пр. Словенците държат първенството за началото на специализирания планински печат - първият брой на официалния орган на СПД Планински вестник“ излиза през 1895 г. 
На второ място следва да се постави хърватското планинарство, макар първото планинарско дружество в Югоизточна Европа да е учредено в Загреб през 1874 г. Импулсът за неговото създаване също идва отвън, по австрийска линия – чрез Йоханес Фришауф (1837-1924), математик, геодезист и картограф, професор в университета в Грац и популяризатор на туризма и планинарството. Хърватското планинарско дружество (ХПД) в Загреб може да се определи като „академично“.
От 13-те му основатели шестима са членове на Югославянската академия на науките и изкуствата. Всички нейни председатели от 1866 до 1921 г. са същевременно и членове на ХПД, както и повече от половината хърватски академици. В продължение на близо две десетилетия председателите на ХПД са професори и академици от областта на природо-математическите науки. През 1892 г. председател на дружеството обаче става граф Мирослав Кулмер, представител на стара аристократична фамилия, който заема важни постове в различни финансови и стопански институции и участва в политическия живот на Хърватската бановина. Той ръководи хърватското планинарство до 1921 г., като по негово време на преден план в управлението на ХПД изпъкват представителите на хърватската аристокрация. Първите си излети хърватските планинари правят на Медведница (е най-висок връх Слеме, 1033 м) до Загреб. Там през 1885 г. е построен първият планински дом (хижа). Скоро хърватските планинари овладяват и други планини на територията на страната и извън нея. От 1898 г. ХПД издава сп. „Хърватски гшанинар“, което изиграва важна роля за популяризирането на планинарството. В сравнение със словенското планинарство, особено по броя на членовете си, хърватското остава далеч назад. През 1883 г. ХПД брои 314 членове, от които 266 в Загреб. За три десетилетия - до 1914 г., когато наброява около 900 души – то успява да утрои членския си състав.
Справедливостта изисква на трето място да поставим българското планинарство, за- щото това му се полага и по хронология, и по други показатели. Всички (български планинари и не само) са чували за първото масово изкачване на Черни връх през 1895 г. по идея на Алеко Константинов, който заслужено се приема за първопроходник и символ на организираното планинарство у нас, мнозина познават и заслугите на Иван Вазов не само в областта на литературното творчество, но и на попрището на практическото планинарство, но само малцина знаят, че още през 1889 г. княз Фердинанд покорява Мусала (2295 м.), веднага оценява красотата на Рила и построява там три „двореца“, всъщност ловни хижи – Царска Бистрица, Ситняково и Саръгьол, всички в околността на Боровец. До неговата абдикация през 1918 г. изкачването на Мусала става само с предварително разрешение на дворцовата охрана. Иначе българското планинарство официално брои началото си от 1899 г., когато е учредено Българското туристическо дружество (БТД) с пръв председател проф. Александър Теодоров-Балан. То започва с около 350 организирани членове и с течение на времето, с подеми и спадове, през 1910 г. наброява около 650 членове, от които 220 в София. До Балканската война тези числа не се повишават чувствително. От 1902 г. започва да излиза дружественият орган сп. „Български турист“, което популяризира планинския туризъм в България и допринася за неговото масовизиране и организиране.
В Сърбия планинарството се развива много по-бавно, за което има две причини. Едната е обективна – скромният планински релеф на Сръбското кралство в тогавашните му граници. Като Любляна, Загреб и София, и Белград си има своя планина – Авала, с надморска височина от 511 м. и само 200 м. над околния релеф. В случая размерът наистина има значение!
Другата причина е субективна – най-активният популяризатор на туризма (по неизбежност в неговите равнинни или полупланински измерения) е Йосип Панчич (1814— 1888), известен ботаник, лекар и пръв председател на Сръбската кралска академия. Той е родом от хърватските земи, учил е в Риека, завършил е университет в Загреб и докторат в Пеща. Неслучайно Сръбското планинарско дружество в Белград, учредено през 1901 г., макар и след смъртта на Панчич, копира изцяло модела на ХПД в Загреб – съставено е главно от учени и професори, членове на Сръбската академия и преподаватели в Белградското виеше училище. Без своя най-активен популяризатор и лишено от обективни условия, сръбското планинарство не успява да постигне особени резултати в масовизацията. Всъщност то започва да се развива интензивно едва след Първата световна война, когато чрез Югославия сърбите получават достъп до чуждите планини в Словения, Хърватия, Босна, Македония.
Още по-своеобразен е планинарският модел в Босна и Херцеговина. Първото планинарско дружество там е учредено през 1892 г. от висши чиновници на областното правителство. Имената на учредителите и ръководителите говорят сами за себе си: председател витез Лотар Бекс, подпредседател Франьо барон Молинари, секретар барон Лудвиг Перейра, касиер Карло витез Станкиевич де Могита и др. подобни. Впрочем оригиналното наименование на дружеството е: „Bosnish- hercegovinisher Touristen-Verain in Sarajevo“. Същинското славянско планинарство в Босна и Херцеговина започва през първото десетилетие на XX в., когато се масовизира, и особено след Първата световна война, когато се демократизира.
В Истрия и Далмация, които тогава са в австрийската част на империята, от края на XIX – началото на XX в. съществуват хърватски планинарски дружества, които се развиват в остра конкуренция, понякога съпроводена с физически сблъсъци, с италианските планинарски и туристически дружества. В Македония в онази епоха няма условия за планинарство, защото планините са бойно поле между българските чети и турския аскер. В Черна Гора пък изобщо няма потребност от планинарство, тъй като там хората живеят в планини и планините са тяхно ежедневие.
Въпреки различията и спецификите в зараждането и развитието на планинския туризъм сред словенците, хърватите, българите и сърбите, той все пак ясно отразява базисния европейски модел, който всеки от тях обогатява със своите национални особености. Като една най-обща основна характеристика на посочените модели на южнославянското планинарство може да се изтъкне широка социална основа, чието ядро е формирано от представители на средната класа при ярко изявеното лидерство на интелектуалците и хората на културата и изкуството. Няма смисъл тук да изреждам имената на българските поети и писатели, свързани с планинарското движение – вече споменах Иван Вазов и Алеко Константинов, които в България са се превърнали в негови символи. Оставям на колегите, които се занимават с културната история на балканските народи, да ни запознаят с имената и творчеството на техните словенски, хърватски и сръбски аналози. Във всеки случай има много какво да се каже за връзката на планинарството с литературата, поезията, драматургията, изобразителното изкуство и пр., но и това не е тема на моята статия. Тук ще спомена само, че може би най-същественото, което характеризира южнославянското планинарство в края на XIX – първата половина на XX век, е неговата демократичност, която е присъща изобщо на южните славяни.
Разбира се, не всичко в развитието на южнославянското планинарство е толкова романтично. До Първата световна война то все още среща неразбиране и предразсъдъци сред обществото и затова остава затворено в относително тесен кръг последователи. Масовото съзнание гледа на планинарите като на особняци, а в някои случаи, като например при пословичното (тогава) българско трудолюбие – и направо като на безделници. Още по-скандално за добрите нрави на епохата е, че сред планинарите има и жени, макар все още твърде малко. И за да не си помисли някой, че и това се отнася за нас, ще се позова на примера на словенците, у които при първите стъпки на планинарското движение сред тях през 70-те и 80-те години на XIX в. участието на жени в планинарските дружества е изрично забранено.
Взаимните интереси и влияния и споделяните общи характеристики в базисния и националните модели съпътстват развитието на южнославянските планинари още от първите години на тяхното организационно развитие, но връзките между тях стават по-тесни в първото десетилетие на XX в. в контекста на неославянското движение (неославизма). Най- тесни са те между българските, хърватските и словенските планинари. Заради по-бавното развитие на организираното планинарство в Кралство Сърбия, както и заради други (в случая с българо-сръбските отношения, най- вече политически) причини, сръбските планинари оставят дълго време някак изолирани в тези взаимоотношения.
Още в първите си стъпки организираното българско планинарство черпи опит от по-напредналите на планинарското поприще славянски народи. Когато през 1901 г. започва да излиза официалният орган на БТД сп. „Български турист“, той внимателно следи публикациите в аналогичните чешки, словенски и хърватски издания. В рубриката за прегледа на чуждестранния планинарски печат често се споменават словенският „Планински вестник“ и сп. „Хърватски гтанинар“, орган на ХПД, понякога се превеждат и препечатват и статии от тях. По свидетелството на проф. Александър Теодоров-Балан, който освен известен български филолог и литературен историк, пръв ректор на Софийското виеше училище и действителен член на Българското книжовно дружество е и един от първооснователите на туристическото движение в България, дългогодишен председател на БТД и редактор на сп. „Български турист“, дори думите „планинар“ и „планинарство“ са заимствани от хърватския и словенския език: „С такава дума planinar хърватите именуват своите „туристи“, а също така именуват своите и словенците“ – пише той в една статия от началото на 20-те години на XX в. Неговото желание било чуждицата „турист“ да се замени в българския език от думата „пътничар“, а „планинар“ да се използва за означаване на любителя на планинския туризъм. „Тъкмо от хърватите и словенците заехме ние, старите „туристи“, на времето думата излет за „екскурзия“ – припомня проф. Балан, който е и голям радетел за чистотата на българския език.
Един от първите български планинари, който не само от страниците на „Български турист“, но и чрез личен опит е имал възможност да се запознае с хърватското и словенското планинарство, 
Именно чрез неославянското движение темата за планинарството с действителните или мнимите му славянски особености и измерения попада в дневния ред на Първия славянски конгрес в Прага през 1908 г. Там е решено в рамките на Втория славянски конгрес, насрочен за 1910 г. в София, да се свика и всеславянски туристически конгрес, който да разгледа проблемите на планинарството. Създадени са чешка, руска, полска и южнославянска секции. Чешката секция на славянските туристи в Прага поема задължението да осъществи необходимата подготовка. Като първа стъпка тя насрочва предварително събрание на 8 август 1908 г. в Любляна. Поканени са 22 планинарски и спортни дружества и клубове, сред които 8 чешки (вкл. две скиорски дружества и един автомобилен клуб), 7 руски, 4 хърватски и по едно словенско, полско и българско. На срещата в Любляна обаче, вероятно заради кратките срокове за организацията, се събират само представители на Скиорското дружество на Чешкото кралство, Чешката секция на славянските туристи в Прага, Дружеството на чешките туристи във Виена, Руското туристическо дружество в Петербург и Словенското планинарско дружество в Любляна. Като гости са участвали някои руски и полски делегати от Славянския конгрес. След докладите и разискванията е приета резолюция, която призовава да се основе Съюз на славянските туристически организации. За негов пръв председател е номиниран Братислав Черни, правист, д-р на юридическите науки, член на Старочешката партия и изявен деец на чешкото туристическо движение. За 1909 г. е планирана още една предварителна среща в Прага, но заради политическата конюнктура или по други причини, тя не се осъществява.
На 24 юни 1910 г. в София тържествено е открит Вторият славянски конгрес. Неговите заседания се провеждат в две секции и траят до 27 юни. Както е известно, в същността си това е политическа манифестация, която е сравнително добре осветлена от историческата наука. По-малко е известно, че преди, успоредно и след конгресните заседания текат и други общославянски прояви. На 21 юни започват работата си Деветият конгрес на славянските журналисти и Първата славянска лекарска конференция. На 24 юни е открит Първият събор на славянските пчелари. От 27 юни до 29 юни се провежда най-атрактивната славянска проява – Юнашко-соколският гимнастически събор.
На 28 юни се провежда Първият конгрес на славянските юристи, от 6 до 9 юли заседават славянските книжари и книгоиздатели. Във всички тях има хърватски представители. Най-многобройни са те в гимнастическия събор – общо 640 членове на соколските дружества. Това е третата по големина делегация след българската от 2 800 души и чешката от 750. С по-малки представители участват и други славянски народи, затова Юнашко-соколският събор в София през 1910 г. със своите 4800 юнаци и соколи, т.е. спортисти гимнастици, може да бъде приет за първата и единствена досега славянска олимпиада.
Проблемите на славянското планинарство и туризъм са обсъдени в отделна секция на Славянския конгрес на 26 юни. Тя е председателствана от проф. Иржи Поливка от Прага, Андрей Габершчек от Любляна, академик Владимир Михайлович – Бехтерев от Петербург и проф. Беньо Цонев от Софийския университет като секретар. Основният доклад е изнесен от д-р Братислав Черни. След докладите и дебатите е приета резолюция, която призовава всички славянски планинарски и туристически дружества да обединят усилията си за основаване на Славянски туристически съюз, за който в Прага вече е осъществена предварителната подготовка. Те се приканват също да организират общи излети и то из „славянските краища“ в Алпите, Карпатите, Кавказ и Урал, от Прага до Владивосток и от Архангел ек до Солун. За целта трябва да се основат общи бюра за реклама и пропаганда в главните градове на славянските страни, както това вече правели шведите, норвежците и швейцарците в Европа. По-нататък трябва да се издейства от правителствата на славянските държави да намалят тарифите за железниците и параходите помежду си за членовете на славянския туристически съюз, а славянските планинарски дружества да осигурят безплатни спални за славянските туристи.
За съжаление от официалния сборник за работата на Славянския конгрес не става ясно кои планинарски и туристически дружества са били представени. Българският периодичен печат също не е обърнал внимание на този проблем, вероятно заради другите по-атрактивни прояви, особено Юнашко-соколския гимнастически събор. За сметка на това повече информация има по страниците на сп. „Български турист“, не на последно място и затова, че на БТД е отредена известна роля в организацията на Славянския конгрес. При разходките из София и излетите в нейната околност, както и в екскурзиите до други градове и забележителности в страната, като Плевен, Търново и Рилския манастир, славянските гости неизменно са придружавани от един член на Централното настоятелство и двама членове на съответния местен клон. В дните на конгреса Софийският клон „Алеко Константинов“ организира изложба от книги, карти и фотографии, които да представят България „във всички нейни хубави, живописни и оригинални пейзажи“. Изложбата е експонирана в салона на Софийската мъжка гимназия и се радва на голям интерес. Известният активен деец и популяризатор на туристическото движение в България инж. Георги Козаров е включен в официалната програма на Славянския конгрес и на 26 юни в заседанието на секцията по туризма изнася доклад на тема „Туристиката и значението ѝ за славянството“. Според информацията в сп. „Български турист“ именно той е предложил резолюцията, приета от конгреса.
Ангажирането на българските планинари със славянската кауза проличава най-ярко от обстоятелството, че на 26-29 юни 1910 г., когато в София се провежда Славянският конгрес, там е свикан и X събор на БТД. Така делегати от цялата страна, които представят 13 дружества и около 650 организирани планинари (от които 220 в Софийския клон „Алеко Константинов“), споделят еуфорията на „славянските дни“ в българската столица. Вдъхновени от събитието, те изпращат телеграма до председателя на конгреса, с която изразяват своята съпричастност: „Пред тържеството на идеята за културното единение [на] целокупното славянско племе, 10-ият български туристки събор, открит днес в София, поднася своите сърдечни приветствия на дошлите скъпи гости от братските славянски страни и от душа благопожелава, щото и общата славянска туристика да бъде в областта на мощните средства за всеобщото ни опознаване“.
Най-ефектната проява на БТД в дните на Славянския конгрес е осъществена на 28 и 29 юни. Това е масовото изкачване на Черни връх, в което се включват повечето от делегатите на планинарския събор, част от членовете на Софийския клон „Алеко Константинов“ и неколцина славянски гости. Общо в похода участват 109 планинари и планинарки, сред които петима чужденци (трима мъже и две жени,членове на соколските гимнастически организации). Точно в 22 ч. вечерта на 28 юни от сборния пункт в центъра на София със запалени факли и с музика начело планинарското шествие потегля към Витоша. След кратка почивка в Драгалевския манастир планинарите достигат Черни връх на 29 юни. Там в импровизиран бюфет ги очакват горещ чай и закуски, а също и голяма изненада. Специално за случая по инициатива на БТД и със съдействието на Министерството на войната телеграфната рота на столичния гарнизон е инсталирала хелиографска връзка с две станции - едната на Черни връх, другата при съборния храм „Св. Александър Невски“. За радост на всички времето се случва ясно и слънчево и в двете посоки са подадени много поздравителни хелиограми. Онези от тях, които са адресирани до чужбина, са доставяни в телеграфната станция със специален куриер.
Първите непосредствени контакти между южнославянските планинари всъщност възникват и се развиват именно в рамките на соколско-юнашкото (или юнашко-соколското – от българска гледна точка) движение. Само месец след конгреса в София 420 български юнаци заминават за участие в международния соколски събор в Загреб. Немалко планинари тогава са членове на соколските или юнашките дружества. Такъв е например Никола Додов, един от водачите на българските юнаци, но също запален планинар, основател и пръв председател на планинарското дружество „Рилски езера“ в Дупница (днес един връх в Рила носи неговото име). През 1912 г. той публикува в сп. „Български турист“ обширен пътепис за пътуването на българските юнаци до Загреб и Любляна с акцент върху туристическото (планинарското) движение. Това е първата публикация в България, посветена конкретно на хърватското и словенското планинарство.
Това, което впечатлява още в първите редове на пътеписа, е яркият контраст в отношението на сърбите, от една страна, и хърватите и словенците, от друга, към българите. Още при пътуването с влака през Сърбия българските планинари са неприятно изненадани от „студенината на домакините“ по гарите и по полята, които не откликвали на радушните поздрави. „Даже и на Белградската гара, дето пристигнаха по-късно от нас сръбските юнаци с военна музика, не се чу никакъв поздрав за пристигането ни“ – горчивина споделя авторът. И това се случва само месец след Славянския събор в София и две години преди България и Сърбия да воюват в съюз срещу Турция!?
За сметка на това на гара Винковци ги чака изненада. „Щом спря трена, чухме радостни викове „живио братя бугари!“ и почнаха да се подават във влака ни бутилки вино и бира, папироси и закуски. Докато се опомним от тази изненада, тренът тръгна: „живио“! и „ура“! се сляха в едно! Ние се оживихме вече: почувствувахме, че сме в братска земя“. Същото се повторило и на станция Славонски брод и по-нататък. Накрая българските планинари решават да не слизат на никоя гара до Загреб. Там пък ги очаква кулминацията на хърватската симпатия – посрещат ги топовни салюти и многохиляден народ на гарата и по улиците, повече от час и половина акламации, приветствия, цветя, „живио братя бугари“ и „ура“ из града. „Който не е участвувал в такова посрещане, той не се е почувствувал като българин и не е преживял такива щастливи моменти, – когато се прелива най-голямата симпатия и любов на един народ към друг обичан от него“ – пише Н. Додов.Той цитира и възторжените отзиви на хърватските вестници по този случай, според които посрещаните били до 30 хиляди.
След закриването на соколско-юнашкия събор една от главните задачи на Н. Додов, очевидно възложена му още от България, е да се запознае с организацията на планинарското движение сред хърватите. По този повод се среща с подпредседателя на ХПД Иосип Пасарич, известен деятел на хърватското планинарство, тогава редактор на сп. „Хърватски планинар“, иначе директор на Класическата гимназия в Загреб и активен участник в обществения и културния живот на Хърватската бановина. „Г-н Пасарик [sic!] бе крайно любезен с мен и с най-голяма готовност ми даде всички сведения и ми показа всичко, което ме интересуваше – разказва българският планинар. – Показа ми своето туристическо (планинарско) облекло. То е подобно на нашето: същата туристическа форма, туристическа чанта, обуща подковани. Имаше още уреди за качване по снеговете и ледовете и уред за носене топло питие: мляко или чай“. По това време зимното планинарство е непознато в България и българските планинари още не познават имената на „уредите“, за които споменава Н. Додов – снегоходки, котки, пикел и термос; „туристическата чанта“ пък е раница. Той получава от Й. Пасарич юбилейния брой на сп. „Хърватски планинар“ за 25-годишнината на ХПД и „Споменица Хрватског планинарског друштва“, също издадена по този повод. В публикацията си Н. Додов дава сведения за организацията и дейността на ХПД, почерпени от тези издания и от разговора със своя домакин.
Също толкова топло и радушно минава и срещата му с подпредседателя на СПД д-р Фран Томиншек в Народния дом в Любляна, в който се помещават и други културно-просветни организации. Никола Додов остава зашеметен от размаха на словенското планинарство. Особено го впечатлява фактът, че СПД разполага с 24 планински хижи. В България тогава няма нито една!
За съжаление (или кой знае) решенията на Славянския събор в София, а сред тях и резолюцията за създаването на Славянски туристически съюз, остават неосъществени. Междусъюзническата или Втората балканска страна през 1913 г. нанася жесток удар по идеята за славянска взаимност, която е окончателно погребана с Първата световна война и болшевишката революция в Русия. В следвоенния период, когато политическите взаимоотношения между България и Кралството на сърбите, хърватите и словенците (КСХС), от 1929 г. – Югославия, са смразени заради Македонския въпрос и другите остри двустранни проблеми, връзките между южнославянските планинари преминават в нова фаза, достоверно отразяваща променените условия в Европейския югоизток.
Южнославянското планинарство възкръсва за нов живот в началото на 20-те години на XX век, но вече в рамките на новите политически реалности, начертани от Парижката мирна конференция. Парадоксално или закономерно, въпреки ограниченията на Ньойския диктат или може би тъкмо заряди тях, планинарството в България процъфтява. Може да се каже, че периодът между двете световни войни е златният век на българското планинарство. То се масовизира, но без да изгуби своя интелектуален и културен облик, който има от предвоенния период. И малко статистика за илюстрация – най-многочисленото планинарско дружество в страната – Софийското „Алеко Константинов“, през 1920 г. има 235 членове, през 1921 – 430, през 1922 – 800. На XV събор на БТД във В. Търново през 1922 г. са представени 18 клона с над 1 800 организирани членове. През 20-те години бурно се развива и Юношеския туристически съюз (ЮТС), създаден през 1911 г., който достига своя връх е 60 клона и около 7 000 членове. На XXXI събор на БТС през 1938 г. участват представители на 77 клона в цялата страна с над 6 000 отчетени членове. На голяма популярност се радва съюзният орган сп. „Български турист“, който в навечерието на Втората световна война има 3644 абонати.
В този период впрочем планинарската (респективно туристическата) периодика и книжнина в България изживява своя разцвет. Освен съюзния орган на БТД сп. „Български турист“ и на ЮТС „Млад турист“, които излизат през целия междувоенен период, в страната за по-кратко или за по-дълго време излизат поне една дузини планинарски (респективно туристически) списания, вестници или бюлетини, като „Туристическа мисъл“ и „Туристски живот“ – Ст. Загора, „Туристки зов“ – В. Търново, „Туристически зов“ – Враца, „Туристически лист“ – Ловеч, сп. „Планинче“, орган на подготвителните чети на ЮТС в София и др. По страниците на тези издания присъстват имената на най-видните представители на българския културен елит. Темата за планинарството и културата обаче е необятна и ще я оставя за някой друг път.
Друга отличителна характеристика на този период е строежът на хижи и заслони, прокарването на пътища и пътеки в планини, установяване на система за планинска маркировка, създаване на планинска спасителна служба. Първата хижа в България е „Скакавица“ в Рила близо до едноименния водопад, открита през 1923 г., последвана от х. „Алеко“ на Витоша през 1924 г. В навечерието на Втората световна война БТД разполага е 50 планински хижи и заслони, ползвани от около 55 000 души годишно. Точно тук най-ярко се проявява парадоксалното положително влияние на Ньойския диктат върху развитието на българското планинарство, за което вече споменах. Почти всички планински обекти са построени благодарение на Трудовата повинност, която принудително замества наборната войска в България. През 1922 г. Централната управа на БТД се споразумява с Главната дирекция на трудовата повинност изграждането на хижи, заслони, пътища и др. планински обекти да се извършва от доброволци, организирани планинари, като това им се зачита за прослужена повинност. Друга привилегия, която БТД успява да си издейства от държавата, е намалението с 50 % за групови пътувания по БДЖ, което също стимулира развитието на планинарството и туризма в страната.
В периода между двете световни войни българското планинарство овладява и зимната планина. Словенските и хърватските планинари са направили това още в предходния период. Както в други случаи, и тук сърбите пак са на опашката.
В Кралството на сърбите, хърватите и словенците (от 1929 г. – Кралство Югославия) – планинарството също се развива с интензивни темпове. Там обаче, във връзка с различните политически приоритети, свързани с интеграцията, консолидацията и унификацията на новата държава, в средите на планинарите на преден план изпъкват други проблеми. Най-главният е обединяването на различните национални дружества в една обща организация и превръщането ѝ в инструмент на държавната (в смисъл на великосръбска) политика. Ако в другите сфери на държавния и обществено-политическия живот (като например армията, полицията, съобщенията и пр.) това успява, на полето на планинарството се оказва непостижимо, защото в Югославия тъкмо сърбите са най-бавноразвиващата се в планинарско отношение нация. Въпреки че през 1925 г., с политически натиск и с цената на разцепление в ХПД, е създаден Съюз на планинарските дружества в Кралството на СХС, властите не успяват да постигнат желаната сръбска доминация в процеса на интеграция и унификация на планинарското движение. Централното управление на Съюза остава в Загреб, а в неговото ръководство и дейност доминират словенците и хърватите. Заради ограниченото време ще представя и накратко ще коментирам само една статистика.
През 1935 г. Съюзът на планинарските дружества в Югославия обединява 11 дружества и клубове (един вид национални или регионални съюзи) с общо 26 500 членове. От тях броят на словенските планинари възлиза на 10 460, а хърватските на 9 570 души, или общо ¾ от цялата съюзна членска маса. Сръбските планинари наброяват 4 500 души, от които обаче в Сръбското планинарско дружество в Белград (което териториално покрива Сръбското кралство в границите му до Балканската война) членуват само 760, докато останалите 3740 са членове на „Планинарското дружество „Фрушка гора“ в Нови Сад, което съществува още от 1897 г. и съхранява в себе си традицията от австро-унгарската епоха. В Македония от 1927 г. е създадено планинарско дружество „Юг“ в Скопие, в което членуват 711 души, за които няма съмнение, че са от средите на сръбската гражданска и военно-полицейска администрация и са инструмент на асимилационната политика на Сърбия по отношение на македонските българи. Босна и Херцеговина е представена в общия съюз с около 2000 души, за които е неизвестно колко са хървати, сърби или бошняци.
Контактите между българските планинари, от една страна, и техните словенски, хърватски и сръбски колеги се подновяват през втората половина на 20-те години. Тогава, както и в началото на 30-те, идеята за славянска взаимност отново се възражда, макар в доста осакатена форма, заради (само) изолацията на СССР и висящите политически, териториални и малцинствени проблеми между някои други славянски страни, на първо място България и КСХС. През 1925 г. е създадена Асоциацията на славянските туристически дружества (АСТД), в която участват планинарските и туристическите организации в Полша, Чехословакия, България и СКХС. Всъщност учредителите декларират, че разбират туризма преди всичко като планинарство. Целта на асоциацията е да се развива планинският туризъм в славянските страни и да се работи за културното сближение на славянските народи. Това трябва да става с установяването на реципрочни взаимоотношения, размяна на публикации, взаимно информиране за методите на работа и организационната дейност, изграждане на обща позиция по въпроса за защита на природата, полагане на грижи за младежта, съвместна пропаганда и реклама в чужбина, осъществяване на общи инициативи и др. Асоциацията се ръководи от Съвет, в който влизат председателите на членуващите дружества, а решенията се вземат на годишни конгреси.20 Славянската туристическа, респективно планинарска асоциация е учредена през 1925 г. в гр. Закопане, Полските Татри. След създаването на Международния съюз на планинарските дружества (Union Internationale des association d’alpinisme) през 1932 г. със седалище в Шамони, Франция, АСТД става неин колективен член.
Първите два конгреса на АСТД са свикани през 1926 г. в Прага и през 1927 г. в Краков. Без съмнение там ръководителите на южнославянските планинари са установили официални контакти и лични взаимоотношения. Третият конгрес се провежда на 25-27 септември 1928 г. в Любляна. В него българското планинарство участва чрез подпредседателя си Никола Галчов. Представени са и планинарските дружества в КСХС, както и делегати от Полша и Чехословакия. Конгресът е председателстван от домакините, в случая от председателя на Словенското планинарско дружество д-р Фран Томиншек. В Любляна са взети важни решения, обобщени в заключителна резолюция, особено по въпроса за опазването на природата и създаването на национални природни паркове. Пионери в тази дейност са Полша и Чехословакия. Резолюцията също така приканва славянските държави да подпомагат финансово и да улесняват законодателно развитието на туризма в своите страни и начертава редица мерки за модернизиране на планинарството и по-тясно взаимно опознаване, сътрудничество и дейност. Последната 12- та точка е посветена на взаимоотношенията между планинарите от България и КСХС: „Съветът на А. С. Т. д-ва, като признава затрудненията, които съществуват между С. X. С. и България, относно туристическите излети, призовава Югославянските и Български турист. д-ва да се застъпят пред своите правителства щото Югославия и България да сключат по-скоро една конвенция за улеснение пътуването на туристи“.
Домакин на IV редовен конгрес на АСТД през 1929 г. е София, а заседанията траят от 22 до 25 септември. Домакините са представени с петима делегати, а Н. Галчов по право председателства форума. СХСК, вече официално с името Югославия, е представена от четирима души: д-р Иг. Павлас и Т. Грачанин, председател и секретар на Съюза на планинарските дружества в страната, но също и на Планинарското дружество в Нови Сад, тъй като тогава то изпълнява функциите на съюзно ръководство, както и Максо Хроватин и д-р Йосип Облак, представени в сп. „Български турист“ съответно като делегати на Словенското планинарско дружество и на Хърватското планинарско дружество. Всъщност и двамата са словенци и дейци на планинарското дружество в Любляна. Възможно е последният от тях да е представял по пълномощие ХПД.
При откриването на конгреса, чиито заседания се провеждат в салона на Търговско- индустриалната камара в София, делегатите са приветствани от името на Министерството на Народното просвещение, легациите на Полша, Чехословакия и Югославия, Славянското благотворително дружество, Съюза за защита на природата и други обществени организации. Същинската работа започва с прочитане на протоколите и резолюцията на предходния конгрес в Любляна, а след това са представени докладите на отделните дружества за резултатите от дейността им през изминалата година. Констатира се, че дружествата се развиват добре, имат нормален прираст и развиват усилена културна дейност в планините, като строят хижи, прокарват и маркират пътеки и пр. Особено внимание е обърнато на субсидирането на планинарското движение от съответните държави. В това отношение най-добре са поставени планинарските организации в Полша и Чехословакия, докато в Югославия държавната подкрепа е недостатъчна, а в България съвсем малка в сравнение с другите. По същия начин се развива и въпросът за защитените природни паркове – той е „уреден задоволително“ в Полша и Чехословакия, „на път е да се уреди“ в Югославия, докато в България „още не е назрял“. След това членът на Върховния съвет на БТД Илия Антонов изнася доклад на тема „Стопанското значение на туризма“, по който се развиват „обширни разисквания“. По този повод се лансира идеята за издаване на списание, което да рекламира славянския туризъм и да привлича туристи от други страни. Югославските делегати Павлас и Грачанин поставят въпроса дали в АСТД могат да членуват комерсиални туристически организации, като „Путник“ в Югославия, „Чизинецки сваз“ в Чехословакия и „Орбис“ в Полша. Конгресът решава, че такива дружества не могат да се приемат, тъй като АСТД е „чисто културно-идеалистична туристическа организация“. Разглежда се и се приема също правилник за Постоянния секретариат на асоциацията, като по този начин се създава постоянен орган, който да работи във времето между годишните конгреси. Приемат се и други организационни решения за подобряване дейността на АСТД и за по-успешно изпълняване на нейните цели.
Специално внимание е отредено и на проблема, поставен в т. 12-та на Люблянската резолюция, а именно за развитие на взаимоотношенията между българските и югославските планинари. По този повод делегатите от двете страни постигат съгласие да се възложи на Съюза на планинарските дружества в Югославия да изработи проект за туристическа конвенция, която да се представи за узаконяване от съответните правителства. Конвенцията трябва да улесни паспортните, митническите и другите формалности при пресичането на границите, както и да осигури намаления при туристическите пътувания. Решенията на конгреса са обобщени в резолюция, която начертава основните насоки за дейността до следващия конгрес, за чийто домакин е определена Прага.
Органът на БТД сп. „Български турист“ подробно отразява работата на конгреса в статия, която носи подписа на Н. Галчов. Неговата обобщена оценка е положителна и оптимистична: „Конгресът мина при пълно разбирателство и славянска сърдечност на делегати и гости. В миналите конгреси се изясни постепенно пътя на Асоциацията; в Софийския конгрес се премина вече решително към положителна творческа и организационна дейност. Констатира се, че делото на Асоциацията има трайни основи и създава здрави културни връзки между славянските страни. Не само на заседанията на конгреса, но и на банкетите дадени в чест на делегатите от Столичната община, от Славянското благотворително дружество и от Българското туристическо д-во, където бяха представени и властите и славянските културни организации, - от всички оратори се подчерта колко много е ценено в обществените кръгове делото на Асоциацията и че то става вече фактор в културното взаимодействие на славянските народи“.
След официалната част на конгреса, която на практика се изчерпва в първия ден, на 23 септември делегатите и гостите са разведени из София, а после с автомобили са качени на х. „Алеко“ на Витоша, където по време на обяда разискванията продължават в неформална обстановка.
На 24-25 септември е организирана екскурзия с посещение на Рилския манастир, преспиване в Чамкория (Боровец) и туристически поход по долината на р. Марица в подножието на първенеца на Рила планина връх Мусала. Българската преса отразява нашироко работата на конгреса, публикувани са и интервюта с някои от делегатите. Най-подробна и компетентна разбира се е информацията в „Български турист“, където са поместени и пълните текстове на официалните документи. В броевете преди и след конгреса списанието помества немалко материали за развитието на туристическото движение в славянските страни.
След учредяването на Славянската планинарска асоциация и особено след конгресите в Любляна и София взаимният интерес между словенското, хърватското и българското планинарство нараства. По страниците на „Планински вестник“ и „Хърватски планинар“ вече започват да се появяват информации за състоянието и развитието на българското планинарство. От своя страна органът на БТД в рубриката си „Книжнина“ редовно отразява съдържанието на тези издания, а понякога в рубриката „Вести“ дава информация за дейността на СПД и ХПД. Много по-малко или нищо се пише за сръбското планинарство.
Още по-силен импулс за развитието на южнославянските връзки в областта на планинарството дава IX конгрес на АСТД в София на 22-25 август 1936 г. На този форум Съюзът на югославските планинарски дружества, чието седалище е в Любляна, е представен от д-р Фран Томиншек, председател на СПД, и д-р Златко Пребег, подпредседател на ХПД. От страна на Българския туристически съюз (БТС), каквото е новото име на българската организация, са делегирани трима души, начело с председателя Никола Галчов. Полските планинари са представени с двама делегати, а чехословашките с един. Конгресът е организиран на същото високо равнище, каквото домакините създават за предишния форум. Деловата работа протича в Търговско-индустриалната камара в София и е открита с встъпително слово на Н. Галчов, после се поднасят приветствия от името на държавни и обществени институции, както и от водачите на гостуващите делегации. Конгресът изслушва и приема докладите на отделните съюзи, очертава бъдещата работа на АСТД, обръща голямо внимание на въпроса за националните природни паркове и изказва пожелание за създаване и подписване на туристически конвенции между славянските държави. Взето е и решение да се започне издаването на официален орган на Асоциацията, който да се списва на четири езика. След официалния дневен ред е осъществен съвместен излет на Витоша до хижа „Алеко“. В следващите дни някои от гостите, придружени от представители на домакините правят излет и в Рила планина.
По случай конгреса „Български турист“ посвещава един брой с много статии и илюстрации на развитието на планинския туризъм в славянските страни. В него има и специално луксозно приложение за състоянието на планинарското движение в Югославия, което е подготвено от Съюза на планинарските дружества в страната.
От него става ясно, че в тази организация през 1936 г. членуват 26 491 членове, от които 2 730 младежи. Хърватските планинари са представени в нея с три дружества: ХПД със 7 391 членове, Дружеството на планинарите „Рунолист“ в Загреб с 1 456 членове и Туристическия клуб „Слеме“ с 310 членове. Като се прибавят към тях и членовете на Словенското планинарско дружество, които възлизат на 10 110 души, и като се сравнят другите данни в статистиката, става ясно, че хърватските и словенските планинари продължават да доминират планинарското движение в Югославия. За сравнение ще отбележа, че Сръбското планинарско дружество в Белград тогава наброява 766 души, от които 126 младежи. В една от статиите в броя, като се дава висока оценка за приноса на АСТД за развитието на планинския туризъм в частност и за културното сближение на славянските народи изобщо, се изтъкват и пречките, които възпрепятстват неговата дейност: „За едно само трябва да се съжалява, а именно, че дружните усилия за обща планинарска дейност на славяните туристи се отпочнаха и продължават да се засилват при крайно неблагоприятни общи стопански и финансови условия, непозволяващи да се развие в пълни размери най-важното в общата ни дейност - по-чести взаимни гостувания и посещения на славянските планини от славяни“.
Авторът дискретно е премълчал най-важната причина за това - политическите противоречия между България и Югославия. Те обаче не пречат за развитието на връзките между българските, хърватските и словенските планинари. Именно във връзка с IX конгрес на АСТД в София „Хърватски планинар“ отбелязва, че са в отлични отношения с „братята българи“. Публикацията подкрепя това твърдение с факта, че Юношеският туристически съюз в София поканил ХПД да изпрати представител за честването на 25-годишнина- та от учредяването му през юли 1936. Поради късното пристигане на поканата това не могло да стане, но за сметка на това подпредседателят на ХПД д-р Пребег участвал в работата на конгреса на Славянската планинарска асоциация през август с. г. Отбелязва се също, че на 9 и 10 септември 1936 г. в Загреб гостувала група български планини от София, които заедно със своите хърватски колеги направили първия съвместен излет на Слеме.В знак на благодарност след завръщането си в София те изпратили на ХПД 25 фотографии от българските планини, експонирани в салона на дружеството и предизвикали интерес сред планинарите в Загреб.
Тази планинарска група, за която пише „Хърватски планинар“, е съставена от десет представители на БТС, водени от Димитър Пантелеев - известен впоследствие български поет и преводач (баща му е родом от Велес, майка му от Охрид), а тогава познат повече като активен деец на туристическото движение и подпредседател на софийския клон „Алеко Константинов“. За българските планинари тогава Загреб е само кратка попътна спирка след като са осъществили истинската си цел – официална среща с ръководителите на Словенското планинарско дружество начело с д-р Йосип Претнар и най- вече покоряването на Юлийските Алпи и техния първенец Триглав. За този планинарски подвиг с гордост съобщава по страниците на „Български турист“ лично Д. Пантелеев, като обръща специално внимание върху радушния прием от страна на словенските им събратя: „Сърдечни разговори за братски връзки между всички славянски народи, обич и познаване към нашата земя и народ, внимание към нас и очудване, че сме се запътили чак към далечния Триглав. Ние, на свой ред, според силите и възможностите си, отвръщахме на нашите случайни и съвсем непознати спътници, със същата обич и внимание към тяхното народно дело и техните културни прояви, показвахме им на снимки хубостите на нашите полета и планини, отваряхме под носовете им малки мускали с розово масло, изобщо, вършехме истинско славянско опознаване“.
Показателна е славянската екзалтация, с която Д. Пантелеев описва срещите със словенските планинари и която добре характеризира целите, задачите и дейността на АСТД. Тази организация действително оказва сериозно влияние върху развитието на южнославянското планинарство и конкретно в България. Достатъчно е да се спомене, че до голяма степен благодарение на нея и конкретно на чешко-полския опит се осъществява идеята за създаване на планинските бранища (резервати), първо с обявяването на Витоша за национален парк през 1934 г., а после и с приемането на Наредбата-закон за защита на родната природа през 1936 г., в чието изработване БТС активно участва. За мястото и авторитета на България в славянската туристическа асоциация сам по себе си свидетелства и фактът, че освен на IV конгрес през 1929 г. и на IX конгрес през 1936 г., София е трябвало да бъде и домакин на XI конгрес на АСТД. Избухването на Втората световна война обаче тази общославянска инициатива за сетен път е погребана.
В последните пет мирновременни за България години след IX конгрес на АСТД връзките между българските, хърватските и словенските планинари стават особено интензивни. Загребският „Хърватски планинар“ и люблянският „Планински вестник“ все по-често включват в своите прегледи на международния печат сп. „Български турист“, орган на БТС, и отразява съдържанието му. По страниците им се появяват репортажи и пътеписи от гостуванията на хърватски и словенски планинари в България и походите им из българските планини. Между българските и хърватските планинари тогава се установява и традицията за разменени гостувания всяка година. През август 1937 г. първата група планинари от ХПД пристига в София по покана на БТС. Освен официалните срещи, обеди и вечери, е осъществен и излет до Витоша и съвместен поход до Рила с изкачване на Мусала. По този повод в два последователни броя на „Хърватски планинар“ излиза обширен очерк на Владимир Марион (Карловац). Това всъщност е псевдоним, под който се крие Владимир Жидовец, бъдещият пълномощен министър на Независимата държава Хърватия в София в годините на Втората световна война и запален планинар. Като илюстрация за общия дух на тази, а без съмнение и на други подобни българо-хърватски срещи, ще приведа един цитат от статията на Вл. Жидовец: „Прекрасни бяха тези два дни в София. Българските планинари ни посрещнаха на гарата и навсякъде бяха с нас. Водиха ни навсякъде, обясняваха ни всичко, винаги услужливо, приятелски... Не усещахме, че сме в чужбина. От първия миг бяхме сред приятели, братя. А по-късно, като пътувахме из България, като се срещахме с най-различни хора, видяхме, че онова в София не е било само услужливост и нещо подготвено. Знаехме тогава, че сме наистина братя, че не сме в чужбина, а у дома“.
На 14 август 1938 г. българските планинари връщат визитата. Те са 14 души от София, Дупница, Самоков и Пазарджик. Водачът на делегацията на БТС е представен от „Хърватски планинар“ като „скъпия и стар наш познат и брат“ Димитър Пантелеев. Освен него в групата има и редица други популярни в онези години български планинари. Гостите са посрещнати лично от председателя на ХПД Анте Цивидини, хърватски педагог и обществен деятел, дългогодишен учител и училищен директор, който също се занимава с поезия и проза. След официалната част следва излет до Томиславовия дом на Слеме. Случайно там се оказвал и Дубровнишкият епископ д-р Царевич, който поздравил и благословил българските и хърватските планинари. Освен Слеме, представителите на БТС и техните домакини правят излети до Плитвичките езера и из планините Велебит и Рисняк. Тези българо-хърватски планинарски срещи служат също за обмен на специализирана литература и на първо място планинарски пътеводители, които взаимно интересуват и двете страни.
За връзките на българските планинари с техните южнославянски колеги някои свидетелства ни е оставил Стефан Попов, известният наш писател, журналист, философ и общественик, а след 9 септември 1944 г. и политически емигрант, който в период между двете световни войни се изявява като активен деец на българското планинарско движение и се нарежда се сред учредителите и ръководителите на Юношеския туристически съюз. В неговото творчество планината и планинарството не само заемат важно място, но и са издигнати до висотата на философското и културологичното осмисляне. Статиите му в „Български турист“ и „Млад турист“, на които той в определени периоди е и редактор, съдържат богата информация както за развитието на българското планинарство, така и за неговите връзки с движението в чужбина. В една от книжките на „Български турист“ през 1938 г., в рубриката „Книжнина“, той публикува статията Славянско планинарство“, в която прави професионален преглед на основните словенски, хърватски и полски планинарски издания, но не споменава нищо за сръбския печат.
Сръбският планинарски печат всъщност изобщо отсъства от полезрението на официалния орган на българските планинари, освен във връзка с конгресите на АСТД. Очевидно политическата вражда не се влияе от надморската височина. Във всеки случай чувствата са взаимни и това проличава от друга статия на Ст. Попов, публикувана в същата годишнина на „Български турист“ и озаглавена „България привлича“. В нея той обръща специално внимание на връзките между южнославянските планинари: „Словенските планинари, хърватските и далматинските познават вече България и за тях тя е обичан обект за посещения (стига формалностите за пътуването от Югославия и в България да не са така отблъскващо тежки!). Първи поведе крак органът на словенското планинарско дружество „Планински вестник“, излизащ в Любляна“. Стефан Попов подробно цитира очерка на словенския планинар Винко Модец за изкачването му по „прочутата вече Северозападна стена на Мальовица“, която съдържа най-добри отзиви за българските планини и българското планинарство. По същия начин той представя и възторжената статия на Владимир Жидовец за преживяванията му в България през лятото на 1937 г., като накрая заявява: „Даже и един превод ще бъде слаб да изрази неподправеното чувство на автора за всичко хубаво, което България му поднесла изобилно по пътищата му из Витоша и Рила“.
В същата статия Ст. Попов коментира и една сръбска публикация за България. Тя принадлежи на Недко Чулич и е поместена в редактираното от него сп. „Югославия“, официален туристически орган на западната ни съседка, под заглавие „България, земя на природните красоти“. Като изразява съгласие с твърдението на автора, че „международната туристика не е оценила достатъчно България и често слушаме само, че в нея има рози, тютюн и кисело мляко“, Ст. Попов добавя: „С това сме съгласни, но и авторът не допринася много за изменението на това разбиране със снимката си на Солу дервент, която е поместена: дали тенденциозно, или не, взета е една снимка от времето на Али баба и четирдесеттях разбойници, защото от целия извор – около който сега има поне 50 модерни вили и е направено спретнато и модерно здание – се вижда от един дървен олук да изтича вода в една изкопана яма и наоколо да се мъдрят разтоварилите багажа си една кола цигани! Втората картина, репродукция на акварела „Созопол“ от Жеков, също не е много убедителна, защото и децата знаят, че созополските къщи към самия бряг (както във всички стари морски градове) са най-мръсни и неприветливи. От такава точно пропаганда, казано откровено, нямаме много нужда“. Към този коментар на Ст. Попов тук от личен опит ще добавя само, че и през 80-те години на XX в. югославският печат продължаваше все по този маниер да представя и „пропагандира“ България.
Въпреки ласкавите отзиви на словенския „Планински вестник“ за България, словенските планинари по-рядко посещават българските планини. Това е разбираемо с оглед на тяхната щедро надарена от природата страна и неустоимата притегателна сила на Алпите, които са „на една ръка разстояние“ от тях. За сметка на това в навечерието на Втората световна война за хърватските планинари България се превръща в любима задгранична дестинация. Под формата на разменени гостувания с българските си колеги те получават възможност да опознаят Витоша, Рила, Пирин, Стара планина. По този повод Здравко Чадеж публикува в „Хърватски планинар“ очерк за първото си запознаване с българските планини и планинари. Това станало при гостуването му в София по случай празненствата на 20-24 май 1939 г. за 50-годишнината от основаването на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. По този повод новите му български приятели му организират излет до Искърския пролом в Стара планина и до Витоша. Възхитен от видяното, авторът на очерка убеждава своите сънародници, че българските планини по нищо не отстъпват на Алпите и призовава своите сънародници и колеги планинари: „Да се запознаем с красотите на българската природа, с гостоприемството на българския народ, да открием непознатото и забранено съкровище на скъпата нам братска страна“. Особено популярна сред хърватските планинари става Рила, а това освен на нейните природни красоти се дължи и на „Бялото братство“ на Петър Дънов. Един от неговите почитатели е д-р Иво Хенгстер, адвокат и поет, основател и член на Вегетарианското дружество в Загреб. През лятото на 1939 г. той посещава България като гост на свои български приятели вегетарианци. И тъй като вегетарианците са ревностните последователи на Дънов, д-р Хенгстер се озовава на събора им при Седемте Рилски езера. Своите впечатления от срещата си с последователите на „Бялото братство“ в сърцето на Рила той споделя по страниците на сп. „Вегетарианство“ ( Vegetarizam) в Загреб.
Това спонтанно хърватско българофилство през 30-те години на XX в., подгряно от екзалтацията на отдадения планинар, пронизва и очерка на Марко Белошевич, публикуван в „Хърватски планинар“ през юни 1940 г. В него авторът описва възторжено своя поход в Рила планина и изкачването на първенеца ѝ Мусала. Подробни сведения за развитието на планинския туризъм в България, вече от професионална и информативна гледна точка, са дадени в последния брой на „Хърватски планинар“ за 1940 г. по повод 40-годишнината на туризма в България (1899-1939).
Същите такива възторжени отзиви или специализирани информации, но за хърватите, словенците и техните планини могат да се прочетат по страниците на сп. „български турист“ и в българския планинарски печат в онези години. Разбира се, освен всичко друго, за тази сърдечна близост допринася и политическата конюнктура, най-вече Втората световна война, която през 1939 г. подпалва цяла Европа. 
Статията предизвиква фурор в България – преведена е на български и публикувана в сп. „Български турист“ със заглавие „Вашият Пирин“, като изрично е подчертан и коментиран нейният идеологически характер. Статията е преведена и на френски и публикувана в пропагандния вестник на българското Министерство на външните работи „La Parole Bulgare“ под заглавие „Lе Pirine, la montagne des heros“. Българският отзвук на статията на Жидовец пък е отразен подробно по страниците на Хърватски планинар“.
В онази епоха Владимир Жидовец вероятно е най-добрият чуждестранен познавач на българските планини, не само в битието си на планинар, но и заради служебните си задължения като пълномощен министър в София. Тъкмо затова Съдбата (или неумолимата историческа логика) му отрежда честта да напише заключителните слова за българските планини в разглеждания тук период. През 1944 г., в самия край на съществуването на Независимата държава Хърватия и след като дипломатическата му мисия вече е приключила той публикува книгата „България през вековете и днес“. В нея авторът прави подробен и компетентен преглед на историята на българския народ и държава, на българската природа, на политическото, културното, стопанското и социалното развитие на страната. Освен че разкрива за хърватския читател очарованието на българските планини, той споделя и личните си впечатления като планинар, който е имал щастието да ги обходи и да им се възхищава. Тук идеите му от статията „Пupuн – българският Велебит“ за връзката между народа и планината са доразвити в културологичен аспект и представени като основа на народопсихологията на двата народа и тяхната взаимна близост. С гордост той отбелязва, че на една планинска хижа в Пирин е дадено името „Велебит“, като един вид потвърждение на собствената му теория. Става въпрос за днешната хижа „Пирин“, построена през 1934 г., която действително носи това име в следващите 10 години. Владимир Жидовец изказва надежда, че след завършека на войната хърватите ще върнат жеста и ще издигнат на Велебит планински дом, на който ще дадат името „Пирин“.
Съдбата (или неумолимата историческа логика) обаче отрежда друго. Втората световна война, а след това политическата и идеологическата конфронтация между България и Югославия брутално прекъсват връзките на българските планинари е техните хърватски и словенски колеги. Историята на южнославянското планинарство обаче не прекъсва и има много какво да се каже и напише за нейното развитие в следващите години и десетилетия. Сигурно някога и това ще стане. Моята статия обаче свършва тук и сега.
© автор - Светлозар ЕЛДЪРОВ
© Български турист
*Материалът е представен на ШЕСТА НАЦИОНАЛНА СРЕЩА ПО БАЛКАНИСТИКА Регионалното и европейското на Балканите: идеи, проекти, реализации (ХIX-XXI в.), през ноември 2017 г. Отпечатан е в БАЛКАНИ, бр. 7 (2018 г.), изд. на Институт за балканистика с Център по тракология при БАН, стр. 43-64. Публикува се тук със съгласието на автора.
