Начало и развитие на българското планинарство (1895–1912)

Изтегли материала като е-книга

НАЧАЛО И РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ПЛАНИНАРСТВО
(1895–1912)
Светлозар Елдъров, проф., дин
Институт за балканистика с Център по тракология
Българска академия на науките

През 2020 г. българското планинарство покори висока юбилейна кота – 125-годишнината от своето начало. На 27 август 1895 г., последната неделя на месеца, Алеко Константинов успява да мотивира 300 души да се качат на Черни връх (2290 м), първенеца на Витоша. По традиция българската планинарска литература приема това събитие като началото на организираното планинарство, респективно на туризма и туристическото движение в България. През 1964 г. този ден е обявен от Българския туристически съюз (БТС) за патронен празник и се чества всяка последна неделя на август с масово изкачване на Черни връх. Разбира се, събитието може да се приеме само условно като начало на българското планинарство, тъй като и преди са документирани индивидуални или групови изкачвания на Черни връх, както и на други планински върхове, включително на първенеца на България и Балканите вр. Мусала (2925 м), а вероятно е имало и такива, които не са били засвидетелствани по някакъв начин. Перфекционизмът в случая не е толкова важен. По-важното е, че случилото се на 27 август 1895 г. може с основание да се определи като социокултурен феномен, ако не и като начало на малка градска културна революция, един спонтанен мейнстрийм, който ще внесе в живота на българското общество нещо ново, привлекателно и предизвикателно, бързо ще увлече съмишленици в цялата страна, а днес вече се радва на 125-годишна история.

Настоящият текст следва да се разглежда и чете като продължение на публикацията ми в „Балкани“ 7/2018, която представя развитието на планинарството (планинския туризъм) сред словенците, хърватите, българите и сърбите в сравнителен план.1 Сега фокусът е поставен върху началото и развитието на българското планинарство до Балканската война, т.е. от 1895 до 1912 г. Този 17-годишен период, който в човешкия живот съвпада с детството и юношеството, играе същата роля и в развитието на планинарството в България. Тогава то се ражда, прохожда, израства, прави някои грешки, поправя се, учи се, опознава себе си и околния свят, разкрива всичките си качества и целия си потенциал, формира своя характер, радва се и мечтае. Накратко, това е същият онзи романтичен период, към който всеки човек се връща в мислите си с носталгия и снизхождение. Така ще подходя и аз, тъй като освен професионален историк, съм и любител планинар. Един вид синтез на професия и хоби, в който обаче историческата наука ще господства безусловно.

В подобни случаи е прието да се казва, че темата е слабо проучена и малко позната, че изворите са ограничени, че липсва достатъчно литература и няма обобщаващи изследвания. За историята на българското планинарство това не може да се твърди, тъй като още неговите пионери са имали гражданското съзнание и историческата отговорност да я документират. Първото българско специализирано издание за планинарство и туризъм сп. „Български турист“, което започва да излиза от 1902 г., е пълно с ценни и интересни детайли тъкмо за периода, който ни интересува. Има и други публикации, сред които се откроява първата и единствена засега история на софийското планинарско дружество „Алеко Константинов“.2 Всички те са щедро ползвани и добросъвестно цитирани в настоящата публикация, а към тях добавям и плодовете от досегашните ми лични изследвания. Моя скромен личен принос виждам преди всичко в синхронизирането на българското планинарство с политическите процеси в страната в онази епоха и в синтезирането на огромната по обем информация до възможния и приемлив минимум. За една толкова значима, многопластова и монографична по своята съдържателност тема това е твърде малко, но за любители историци и професионални планинари може да се приеме за достатъчно.

Все пак една уговорка смятам за необходима. Преднамерено акцентирам върху думата планинарство, защото макар първите дружества и създадената от тях обща организация официално да се самоназовават туристически, съществува фундаментална разлика между планинарство и туризъм. Без съмнение те са взаимно свързани, но в никакъв случай не са идентични – всеки планинар може да се приеме за турист (въпреки че истинските планинари не го приемат), но със сигурност не всеки турист е планинар. Затова в тази статия ще става дума само и единствено за планинарството в България, а не за туризма изобщо.

И така, започвам от самото начало.

Да се подтикнат 300 души да се качат на Черни връх през 1895 г., когато българската столица наброява около 40 000 жители, само по себе си е било забележително постижение. Това означава, че само с едно възвание, отпечатано еднократно в един единствен вестник, Алеко Константинов е успял да мотивира 0.8% от софиянци да предприемат такава авантюра (дори малко повече, защото тръгват над 400, а успяват около 300). Проектирано върху днешното население на София, което според Уикипедия към 2020 г. наброява 1 241 675 жители,3 това ще означава близо 10 000 души.

Първите планинари на Черни връх

Толкова хора днес дори за някой справедлив политически, екологически или какъвто и да е митинг в центъра на София с помощта на медиите и социалните мрежи вече трудно могат да се мобилизират и съберат (а заради коронавирусната пандемия вероятно дълго няма и да е възможно).

Извън тази малка историческа аритметика обаче съществуват и други аргументи за разбирането и оценяването на истинските измерения на подвига на пионерите на българското планинарство. Първото, което трябва да се вземе предвид, поне от практична гледна точка, е как тогава и в следващите години е ставало придвижването от София до Витоша и покоряването на Черни връх. Без удобния лифт, който стоварва днешните „планинари“ на 500 метра от върха (под Големия Резен). Без автобуси и лични автомобили, с които се стига до хижите и хотелите, разположени на час-два здравословен ход от него. Без публичен транспорт, с който да се отиде поне до южното околовръстно шосе или до центъра на кокетните квартали Бояна, Драгалевци или Бистрица в подножието на планината. Трябва да се знае също, че градът тогава свършва приблизително при очертанията на сегашния престижен столичен център. Отвъд тях, но отново в съвременния широк център, тогава са били казармите и полигоните на войските от столичния гарнизон. Оттам нататък са следвали труднопроходими поля, стърнища и ниви, прорязани тук-таме от зле поддържани шосета или коларски пътища, които водят до опърпаните крайвитошки села (днешните кокетни квартали) и сред които са бродели глутници бездомни кучета. При това не с модерната и скъпа планинарската екипировка на престижни марки, а с тогавашното ежедневно облекло от вкъщи.4

Ако скитащите кучета в покрайнините на София са били проблем, нагоре във Витоша е имало и по-страшни неща. Наистина, времето на прочутите „мечкари“ или „мечкобийци“ от подвитошките села тогава вече е минало, но през 1895 г. мечките все още са си били там, за което свидетелстват не една и две градски легенди. Една от най-стряскащите разказва за злощастната съдба на някакъв италианец ловец, попаднал на мечка стръвница при Паша бунар (недалеч от Драгалевския манастир), от когото останали само пушката и ботушите му, разнасяни впоследствие като неопровержимо доказателство за страхотиите на Витоша.5 От лисиците и вълците, които „се разхождаха свободно“ из планината, не са се плашели чак толкова, защото, както успокоително свидетелства П. Делирадев, те добре поминували покрай селските кошари, сиреч били сити, а не на гладна диета.6 Голямо успокоение, няма що!

Трябва да се знае и друго. Тогава и още десетилетия напред съботата е пълноценен работен ден. За да бъде човек в неделя сутринта на Черни връх, трябва да тръгне след работа в късния съботен следобед или на свечеряване, да преодолее пеша пустошта от града до планината, да се пребори с кучетата, и да се катери нагоре по едва видими пътеки, през храсталаци и шубраци, посред нощ, на светлината на импровизирани факли или фенери, в най-добрия случай с кратка почивка в Драгалевския манастир – това си е истински подвиг. Точно това са направили през онази августовска нощ първопроходниците на българското планинарство, а най-точно и правдиво го е описал Алеко Константинов в очерка си „Невероятно наистина, но факт: 300 души на Черния връх“.7

Най-поразителен от всичко обаче е политическият контекст на събитието. То се случва само година след падането от власт на министър-председателя Стефан Стамболов на 18 май 1894 г. (всички дати в текста са по Юлианския календарен стил, който е официален за България до 31 март 1916 г.). За съвременниците тази политическа промяна изиграва почти същата роля, както „избухването“ на демокрацията на 10 ноември 1989 г. Изтиканите от политическото игрище партийни водачи и дейци се завръщат триумфално със стари и нови екипи, от затворите излизат покритите с героика и слава политически затворници, от чужбина се връщат прокудените изгнаници, обществото буквално кипи от гражданска енергия, сдруженията никнат като гъби. За мнозина животът сякаш започва наново. Епицентърът на този обществено-политически катаклизъм е в София, а столичани изцяло се отдават на необуздани политически страсти, разпалвани още по-бурно от Македонския въпрос, който тъкмо тогава кулминира в поредната криза. На този политически фон ето как изглежда софийската хроника от предвечерието на Черновръшката епопея през 1895 г.

На 28 март е учреден Македонският комитет с председател Трайко Китанчев. През март и април софиянци изпращат първите чети за Македония. На 18 май тържествено е открит Паметникът на Апостола на свободата Васил Левски, но дори това свято събитие е политизирано, като очевидно преднамерено е насрочено точно за годишнината от падането на Стамболов, а столичната полиция с помощта на македонски четници жестоко разгромяват опитите на студентите от Висшето училище и някои опозиционни политически сили, решили да демонстрират точно там и тогава. На 3 юли Стамболов е зверски посечен в центъра на столицата, пред собствения си дом, за да агонизира с отрязани ръце още две денонощия. На 12 юли телеграфът разнася из града новината за дръзкия подвиг на поручик Борис Сарафов, който с малобройна чета успява да превземе Мелник. В самия край на месеца софиянци коментират по кафенета и локали подробности за подвига и на друга македонска дружина, която напада и опожарява Доспат като отмъщение за Баташкото клане. На 1 август внезапно умира Трайко Китанчев, сломен от сърдечен удар заради стреса, че правителството спира помощта за Четническата акция и затваря границата с Македония. На другия ден на погребението му се стича едва ли не половината град, а централните софийски гробища стават свидетели на възмутителна сцена на поругание на още пресния гроб на Стамболов. И през целия август столичани продължават да четат по вестниците и да коментират действителни или мними страхотии из живота на поробените българи в Македония и Одринска Тракия.8

И точно тогава, на 23 август, в един столичен вестник се появява покана, която призовава: „Братя, напуснете на време вашата жажда за злато, вашата жажда за власт, вашето суетно стремление за първенство... напуснете меките постелки, излезте из димните кафенета, из прашните улици, напуснете за няколко дни града и дойдете тука, на тази височина от 2 500 метра, изпитайте поне за кратко време едно истинско чисто наслаждение и вий ще се преобразите, вий ще станете по-добри, поздрави, по-уравновесени, по-жизнерадостни.“9 А на 27-ми, последната неделя на месец август, чудото става!

Всъщност не чудо, а истински подвиг! Както вече е известно на читателите на сп. „Балкани“, люлката на модерното планинарство са Алпите, а учредяването на първия планинарски, респективно алпийски клуб в Лондон през 1865 г. най-пълноценно отразява и символизира началото на организирания планински туризъм, свързан със средната класа и интелектуалните елити на европейските общества. В този план историческо постижение за българите е, че само три десетилетия след началото на модерното планинарство и едва 17 години след освобождението си от османско владичество те възприемат една модерна европейска идея, която тогава все още превзема континента. Въпреки различията и спецификите в зараждането и развитието на планинарството в България, то ясно отразява базисния европейски модел, който българите обогатяват със своите национални особености. Като една най-обща негова основна характеристика може да се изтъкне широката му социална основа, чието ядро е формирано от представители на средната класа при ярко изявеното лидерство на интелектуалците и хората на културата, науката и изкуството.

Вече споменах името на Алеко Константинов (1863-1897), юрист по образование, творец по призвание, демократ по убеждение, обогатил българската литература със своите произведения, сред които се открояват пътеписът „До Чикаго и назад“ и неподдаващият се на жанрово дефиниране (роман-фейлетон!?) „Бай Ганьо“, изучавани и днес в българското образование като христоматийни литературни образци.

Алеко Константинов

Познат на съвременниците си и с псевдонима Щастливеца и като един от предводителите на столичната бохема, той играе забележима роля в обществено-политическия живот на страната, членува в редица дружества и комитети, активен е в македонското движение и дори на 16 април 1895 г. се нарежда сред членовете-основатели на Македонското дружество в София, а през декември с.г. е избран и за член на Върховния македонски комитет. Наистина, и да е искало, по-добър пионер и патрон от Алеко Константинов планинарското движение в България не би могло да си избере. Освен всичко друго, той е и отдаден планинар. Още през юли 1889 г., вдъхновен от един прекрасен неколкодневен излет с група приятели из планинските околности на София, увенчан с изкачване на Черни връх, той основава т. нар. „Урвич клуб“, по името на средновековната крепост, чиито руини са лесно достъпни на 20 км от столицата. По традиция и клубът се приема за предтеча на организираното българско планинарство и туризъм.10 Всъщност не става въпрос за клуб в същинския смисъл на думата като формална организация с писан или неписан статут, а по-скоро като кръг от съмишленици или просто една приятелска компания, сплотена от удоволствието да споделя свободното си време в излети из околностите на София. Впрочем такава мода тогава вече съществува, като любимата дестинация на подобни колективни разходки, излети или пикници (макар и трите думи да са били почти непознати на тогавашните столичани, особено последната), освен крепостта Урвич, са манастирите и църквите на Света гора в планинските или равнинните околности на българската столица. Някои по-смели софиянци стигат и до Черни връх, но за съжаление не всички такива планинарски подвизи са били надлежно документирани.11

Когато в планинарската литература името на Алеко Константинов се споменава като основател на българското планинарство и туризъм, често до него като някакъв подгласник се нарежда и Иван Вазов (1850-1921), прогласен още приживе за Патриарх на българската литература. Всъщност двамата би трябвало да са равнопоставени като първопроходници, защото Вазов – това мнозина планинари го знаят – има не по-малка заслуга за Черновръшкия феномен от 1895 г. Всеизвестно е, че в поезията и прозата на Патриарха на българската литература планината изобщо и Витоша в частност заемат важно място, а еволюцията на нейния литературен образ много точно отразява постепенната промяна на градското съзнание и бит. Витоша се появява още в първите му стихосбирки от 70-те години на ХIХ в., т.е. още преди освобождението на България или малко след това – стихотворенията „Пътник и Витош планина“ (1874), „Сбогом на Витоша планина“ (1875), „Витоша“ (1891). Тогава тя е мрачна и сърдита, наежена и начумерена, фучи и реве, скована е от мъка и жал по поробения български народ. Ранната Витоша на Вазов всява страхопочитание и плаши, не приласкава, а смразява всяка помисъл за близост.12 Кой би се осмелил да я доближи и покори! От 1890 г. с пътеписа „От Марица до Тунджа“ поетът обръща парадигмата – не природата респектира и държи на разстояние човека, а човекът – конкретно българинът – не цени, не познава и не обича природата, родната природа на България, „в която ние самите живеем и мрем като чужденци“:

Да, ние сме чужденци в България. Има у нас едно невежество, което минува за почтено: ние не познаваме България – и не се чървим; ние не се гордеем със земята си, ние не можем да обичаме истински, съзнателно, страстно, както маджаринът своята Пуста, както бедуинът своя джезаир, както орелът своите планини. А как тя е достойна за обич, за поклонение!13

И като разтърсва съвестта и душата на читателите си с такива непривични сравнения, поетът сам тръгва на поклонение в планината, като увлича след себе си и други. Неговите пътеписи от началото на 90-те години на Х1Х в. – „Великата Рилска пустиня“, „В недрата на Родопите“, „Един кът от Стара планина“ и др. – не само полагат основите на пътеписния жанр в България, при това на най- високо литературно, народопсихологическо и философско равнище, но създават и първия нашенски социокултурен мейнстрийм.14 Също като Алеко Константинов, и Иван Вазов е отдаден планинар и турист, но за разлика от него той избягва шумните и весели компании, а предпочита да се възхищава на природата сам. Личният планинарски опит на Вазов, интелектуализиран и естетизиран като своеобразен оригинален български национален пантеизъм, превръщат темата за природата и планината в „Новия завет“ на българското планинарство. В него Планината вече не е онзи студен и непристъпен исполин, който респектира и държи на отстояние, а канеща и приласкаваща Природа, Майката на Човека, разгърнала пазвите си за Блудния син.

През 1895 г., малко преди масовото изкачване на Черни връх, излиза вторият том на Драски и шарки. Очерки из столичния живот“ на Иван Вазов. Там е поместен и разказът „Зимна разходка“, в който авторът за първи път поставя в опозиция София и Витоша, Градът и Планината.

Иван Вазов

Първият като мрачно и фрустирано обиталище, в което „Нищо не ти дава да предполагаш метежните вихри, що фучат там в душите, атмосферата на барут и омраза, която тлее из въздуха“ - кратко, но изчерпателно резюме на цялата 1895 година. На другия полюс е Витоша – тя пак е „страшна мощ“, пак е „стихийно величествена“, но „тая страшна мощ, тая стихийност обаче не ти потиска душата с тежината си, а я окрилява и я кани към висотите, които се къпят в ефира. Витоша е символ на тайното и голямото, както небето и морето... Когато душата ви се почувства издребняла в клюката на ежедневните борби на живота и осиротяла от криле или от вяра във великото, в незиблимото – погледнете Витоша! Вие ще изпитате тайнствен нравствен издиг от лицезрението на мощта и пълнотата. Само за нея българинът прощава князу Дондукову турянието столицата насред тая тъжовна степ – грешка, която стратегът намира превъзходна, а естетикът непоправима“.15

Затова по право и по справедливост Алеко Константинов и Иван Вазов за българското планинарство би трябвало да са неразделно свързани, както Кирил и Методий за българската книжовност. И ако в недалечното минало и днес дори Патриарха на българската литература сякаш стои в аналите на планинарското поприще в сянката на Щастливеца, то се дължи колкото на присъщия за Вазов като планинар и характер индивидуализъм, толкова и на някои други причини от идейно-политическо естество, на които тук няма нужда да се спирам. За сметка на това в златния век на българското национално планинарство (т.е. в периода между двете световни войни) това е било именно така и неслучайно в много публикации в сп. „Български турист“ двамата са неразделни като първопроходци и патрони на туризма, респективно планинарството в България. Най-точно и проникновено, може би защото е бил поет и планинар едновременно, го е казал Димитър Пантелеев:

Ясно е, че Вазов, наред с Алеко, е един от първите българи, който обичаше предано българските планини, беше техен най-чест гост и с любов ги разкриваше на своите съвременници. Затова и българските туристи считат Вазова за свой учител.

Докато Вазов се явява съзерцател, певец на българските планини, Алеко Константинов е апостол на българската планинска хубост, темпераментен турист и водач, родоначалник на култа към планините ни.16

Има обаче и трети персонаж, който заедно с Алеко и Вазов е достоен да оформи „светата троица“ на българското планинарство. Той никога не е споменаван в научната или популярната литература, въпреки че по интереса си към природата по нищо не отстъпва на двамата изтъкнати творци, а по планинарските си постижения безспорно ги превъзхожда. Това е княз (от 1908 г. цар) Фердинанд, възкачил се на българския престол през 1887 г. и удържал се на него до 1918 г. По традиция в българската историография и народната памет всичко лошо, което в този период се е случило на България и българите и най-вече двете национални катастрофи, т.е. последиците от пораженията във Втората балканска (1913) и Първата световна война (1918), се записва на сметката на личния режим на монарха. Не само по тази причина малцина знаят, че още през 1889 г. княз Фердинанд покорява вр. Мусала (2295 м.), първенеца на Рила и най-високия връх на Балканския полуостров, веднага оценява красотата на това прекрасно кътче и построява там три „двореца“, всъщност ловни хижи – Царска Бистрица, Ситняково и Саръгьол, всички в околността на местността Боровец, която още в началото на ХХ в. се превръща във вилен курорт на софийския хайлайф, а днес е международно известен ски център. До абдикацията на Фердинанд през 1918 г. изкачването на Мусала е ставало с предварително разрешение на Дворцовата канцелария и този режим едва ли е бил наложен само заради факта, че в непосредствена близост е преминавала тогавашната българо-турска граница. В края на 80-те или в самото начало на 90-те години княз Фердинанд покорява и първенеца на Стара планина вр. Юмрукчал (днес вр. Ботев - 2376 м.), който по този повод е преименуван на Фердинандов връх, но по настояване на монарха след няколко години възстановява старото си име. Строго погледнато, княз Фердинанд е най-последователният следовник на девиза на българското планинарство, формулиран от Алеко Константинов и Иван Вазов – „Опознай родината, за да я обикнеш!“ Разбира се, на него изобщо не му е трябвало подобно вдъхновение, тъй като в качеството си на владетел на България, макар и само конституционен, той е бил длъжен да опознае страната, а по причина на личното си влечение към природата и на ловната си страст – и да обикне някои от най-красивите ѝ кътчета до степен реално да ги притежава. Но не за това или заради своите катерачески постижения Фердинанд трябва да бъде причисляван към пионерите на българското планинарство – същественото и сериозното в случая е, че той олицетворява европейското влияние в създаването и развитието на организираното планинарско движение в България, което също се забравя или подценява в специализираната литература.

Косвено признание за това е фактът, че през 1909 г. цар Фердинанд е избран за почетен председател на Великотърновския клон на Българското туристическо дружество, а на 18 януари 1912 г. Софийският клон „Алеко Константинов“ удостоява първородния му син и престолонаследник княз Борис Търновски по случай навършване на пълнолетие с туристическа значка и гега. (През 1929 г., вече като цар, Борис III ще бъде избран за почетен председател на Българското туристическо дружество и така ще надмине баща си по признание).17 Освен това Фердинанд е върховен главнокомандващ, а каква е връзката между войската и планинарството, ще стане ясно към края на текста.

В този контекст следва да се обърне внимание на поканата, послужила като детонатор на Черновръшкото чудо. Оставям настрана, че тя не е подписана от Алеко, а от името на „няколко любители пешеходци“. По-важното е, че за да мотивира софиянци, авторът ѝ се позовава на неколцина „опитни пешеходци“, които ще вземат участие в планинарския поход: Иван Вазов, Димитър Моллов, Иван Шишманов, Иван Георгов, Кръстьо Кръстев, Никола Червениванов.

Планинари на Фердинандов връх (дн. вр. Ботев)

Имената на тези „опитни пешеходци“, които сами по себе си са по-изчерпателни от биографии, разкриват основната характеристика на българското национално планинарство, родено на Витоша. Именно културните и интелектуалните елити, а не политиците, депутатите, министрите и пр. са авторитетите на българското общество от онази епоха, които само с имената си са могли да вдъхновят и мобилизират 300 души да се откъснат от „атмосферата на барут и омраза“ и да се качат на Черни връх.

В поканата е поставена и конкретна цел на първото масово изкачване на Черни връх – „точно в 12 часа ще се открие заседание за съставяне на един клуб на българските туристи“. Така и става. В уречения час едно импровизирано събрание учредява туристическия клуб и единодушно избира Иван Вазов за председател, а Алеко Константинов за секретар. Съставени са също протокол и списък на участниците. Няколко дни по-късно, на 2 септември, е проведено още едно събрание, вече в града, в което са обсъдени някои организационни въпроси и предстоящи инициативи. Вероятно тогава е взето решение за следващия групов излет до Погановския манастир в ждрелото на р. Ерма (тогава в границите на България, днес в границите на Сърбия), състоял се на 10 септември и също увековечен от Алеко Константинов в пътеписа „Какво, Швейцария ли?!..“ В архива на писателя се съхранява съставен от него устав на туристически клуб „Мусала“, за който се предполага, че е щял да бъде предложен за утвърждаване на някое от следващите заседания. Такова обаче не е свикано и на практика с това завършва дейността на учредения на Черни връх туристически, респективно планинарски клуб.18

Всъщност под въпрос е и дали изобщо клубът е бил учреден, защото Иван Вазов не приема да бъде председател, Алеко Константинов също, отказва и трети номиниран. Очевидно на никой от тях не му се е искало да се нагърби с организационна работа, каквато без съмнение се е очаквала от ръководството на едно подобно амбициозно предприятие. Но макар клубът да угасва толкова спонтанно, колкото е създаден, това не означава, че планинарството в България изчезва заедно с него. Напротив, то продължава така, както е било и преди – под формата на индивидуални или групови излети, т.е. като неорганизирано или свободно планинарство. До 20 юли 1899 г., когато в София е учредено Първото българско туристическо дружество „Алеко Константинов“. Инициативата принадлежи на седмина активни планинари, които дръзват да опровергаят скептицизма на общественото мнение, че някой може да направи онова, което не успели да сторят Вазов и Алеко. На 23 юли инициаторите свикват ново събрание, този път с нови съмишленици (общо 29 души по списъчен състав, 27 реално присъстващи), което избира временно тричленно настоятелство, натоварено да изработи проектоустав и да го предложи за утвърждаване на ново събрание. То се провежда на 31 август, утвърждава устава, приема наименованието „Първо българско туристическо дружество „Алеко Константинов“ и избира настоятелство.19 Пръв председател става Георги Козаров, архитект и строителен инженер, немски възпитаник, оставил трайна диря в историята на българската архитектура, но също и на планинарското и туристическото движение в България.20

Самото наименование на дружеството свидетелства, че учредителите му са го считали за „първо“, като по този начин потвърждават неуспешния опит с клуба от 1895 г. Това в никакъв случай не следва да се приема като игнориране или подценяване на положеното от Алеко Константинов начало. Напротив, избирането му за патрон на дружеството е красноречиво доказателство, че учредителите и членовете на дружеството го ценят високо – него лично и неговото дело. Въпреки това учредителното събрание приема датата 20 юли 1899 г. за същинско начало на туристическото движение в България, респективно на организираното българско планинарство, и я провъзгласява за официален празник на дружеството.

Както свидетелства списъкът на учредителите на софийското планинарско дружество, те произлизат основно от средите на научно-техническата интелигенция – инженери, архитекти, химици, техници, фармацевти.21 Повечето от тях са учили в Германия и Австро-Унгария и вероятно добре са познавали организацията и дейността на тамошното планинарско движение. Освен това, може би именно като практично ориентирани хора и технократи, те се показват по-добри организатори от емблематичните хуманитаристи, вдъхновили Черновръшката епопея от 1895 г., но не успели да я доведат до организационен завършек.

Уставът на Първото българско туристическо дружество „Алеко Константинов“, който е съставен по австрийски образец, поставя следните цели: „а) да изходи по-хубавите местности из отечеството ни, да ги изучи по точности във всяко отношение и да улесни тяхното посещение; б) да запознава любопитните по-отблизо с тях и ги поощри към пътуване; в) да развива сближение и солидарност между членовете си; г) с време издаване общ пътеводител на България от фонда на членските вноски или подаръци“. За тяхното постигане дружеството организира редовни екскурзии, организира лектории и прави публикации в печата и дори предвижда издаването на свой вестник или списание. Членовете на дружеството са задължени да носят по време на екскурзии или при тържествени случаи униформа (носия) и емблема (значка). Установяват се правила за дружествените събрания, деловодството и пр. Денят на основаването на дружеството – 20 юли – се обявява за годишен и юбилеен празник на дружеството. Една глава на устава е посветена на правата и задълженията на членовете, които са редовни, член-кореспонденти и почетни. Въведен е възрастов и образователен ценз – да не са по-млади от 18 години и да притежават поне средно образование.22

Учредяването на дружеството е приветствано от столичното общество и особено от онази част от него, която има личен планинарски опит. Уставът обаче буди сериозни възражения. Мнозина смятат за неуместно въвеждането на образователен и възрастов ценз, който на практика изключва учащата се младеж и възпрепятства популяризирането и масовизирането на планинарското движение и туризма в България. Истинско възмущение обаче предизвиква една забележка в частта за условията за членство в дружеството, а именно: „Евреите не се допускат за членове“.23 По този повод проф. Иван Георгов, който тогава е ректор на Висшето училище (Софийския университет), като критикува някои от организационните принципи на туристическото дружество, заявява: „Върхът обаче на всички нелепости в устава е наредбата на заб. III към чл. 4 от устава, според която евреите не се приемат за членове. Чудновато е как подобно дружество е могло да се повлияе от глупавите антисемитски подбуждения“.24 Несъгласия с това нелепо ограничение се изказват и в средите на дружеството. И действително, тази ранна проява на антисемитизъм е несъвместима с традиционната етническа и религиозна толерантност на българското общество и по всяка вероятност е проява на неуместно подражание на вносни политически модели. Затова още през пролетта на 1900 г. е сформирана специална комисия под председателството на проф. Александър Теодоров - Балан, която да ревизира устава в съответствие с отправените критики. На 29 юни с.г. дружеството приема нов устав, по-обширен, по-конкретен и по-добре съобразен с целите и средствата на туристическото движение в страната. Тогава е променен изцяло и организационният модел с учредяването на Българско туристическо дружество (БТД) като национална организация, в която дружествата в столицата и другите градове са само клонове. Софийският клон запазва името си „Алеко Константинов“ и получава статут на централен. Неговото настоятелство същевременно е настоятелство и на БТД и се избира от годишния сбор (събор) на представители от всички клонове в страната, но с условието членовете му да имат постоянно жителство в столицата. Така на практика София запазва водещата си роля в развитието на планинарството и туризма в България.25 Всеки клон на БТД има своя „област на действие“, в смисъл, че следва да приема за членове само хора с жителство в нея, а не че не може да предприема екскурзии в други краища на страната. За столичния клон това е територията на трите съседни административни околии – Софийска, Новоселска и Искрецка.

Новият устав на БТД премахва и рестриктивните изисквания за членството. Все пак на учениците не се дава избирателно право – нито да участват в изборите, нито да бъдат избирани в ръководните органи. Целта е преформулирана по следния начин: „Целта на дружеството е: да насърчава в България планинарството (алпинизма) и пътуването (туристиката); да разширява и разпространява познанието на българските планини и други знаменитости на българската природа; да се създаде за всичко това разни възможни улеснения“. Разширени са и средствата за нейното постигане, като освен екскурзии, срещи, сборове и пропаганда чрез беседи и в печата сега се включват още прокарване и поддържане на планински пътеки и пътища към природните забележителности, уреждане на подслони, препоръчването на водачи и подпомагане с необходимата информация. Специално внимание се отделя и на културната дейност, като БТД се задължава да „издава, подпомага и насърчава книжовни и художествени работи по планинарството, като основава сбирки от книги и предмети из същата област и урежда изложби“.26

От устава проличава, че той най-вероятно е редактиран лично от проф. Александър Теодоров - Балан (1859-1959), изтъкнат български езиковед, действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. Българска академия на науките), ръководител на катедрата по българска и славянска литература във Висшето училище, на което няколко мандата е бил ректор, а също и декан на историко-филологическия факултет. Той е много активен и в пропагандата на планинарството чрез беседи пред публика и публикации в печата. Затова през 1900 г. е избран за председател на БТД, респективно на софийския клон „Алеко Константинов“, като заема този пост с малки прекъсвания до 1921 г. Професор Александър Теодоров – Балан изиграва голяма роля за развитието на туристическото движение в София и в България изобщо. Той е първият главен редактор на дружествения орган месечното списание „Български турист“, чийто първи брой излиза на 15 март 1902 г. и дава мощен тласък за планинарството и туризма.

Софийският клон, респективно проф. Балан, полага началото и на „Туристическа библиотека“, от която през 1901-1902 г. излизат три книжки. Последната е с негово авторство и под заглавие „Нашите планинарски задачи“. Първоначално публикувана в сп. „Родина“, тя трасира развитието на туристическото, респективно планинарското движение за десетилетие напред. Председателят на БТД е убеден, че „целта на дружеството е да насърчава в България не толкова пътуванието (туристката), но и планинарството (алпинизма)... Двете понятия, „туристика“ или пътувания и „алпинизъм“ или планинарство, в нашия устав определят в исканата пълнота нашата цел, нашите задачи: тия не са само и просто туристски или туристически, както би могло да се разбира от означението на дружеството като „туристическо“, но са в най-голяма мярка алпинистски, планинарски, към които туристските служат за верни и полезни водачи. Важността на планинарските задачи в нашето дружество ме е карала някога, па не ми дава мир и сега, да искам да се именува то „Българско планинско или планинарско дружество“.27 Въпреки своя авторитет, и въпреки че туризмът в България се ражда и развива главно като планинарство, наименованието на организацията остава непроменена и до днес (освен че по-късно Българското туристическо дружество става Български туристически съюз).

Не само по силата на устава, но и заради привилегированото си положение като столично, т.е. в средоточието на властта, културата и интелекта на българската държава и обществото, в зората на ХХ век Софийският клон „Алеко Константинов“ на БТД играе водеща роля в развитието на планинарското движение в страната. Тогава то е и най-много-численото.

Нашите планинарски задачи

От 85 души през лятото на 1899 г. членовете му нарастват на 150 през лятото на 1900 г. Погледите на софийските планинари са насочени главно към Витоша. Връзката между София и Витоша наистина е „органична“, както твърдят опитните планинари, съвременници на епохата. Като Павел Делирадев, например:

Софийският туризъм е така неразделен от Витоша, както са неразделни София и Витоша... Витоша не само подтикна зараждането на българския туризъм. Тя послужи не само за първична база на практическото му приложение. Витоша е тясно свързана със самото развитие на локалния и националния туризъм: тя е давала и дава катадневната му храна; тя му е подсказвала и подсказва все по-нови идеи; тя е определяла и ще определя и конкретните му задачи. Витоша е и главната изпитателна станция на туристическото дело в България.28

Своя пионерски опит в планинарството и организационния живот Софийският клон щедро раздава и разпространява из цялата страна. Още през лятото на 1900 г. той отпечатва в 2000 екземпляра и разпръсва из цялата страна един „Позив към приятелите на българската природа“, който изиграва ролята на детонатор на планинарското (и туристическото) движение в национален мащаб.

Георги Козаров

Някои столични планинари стават организатори и учредители и на първите клонове на БТД в провинцията.

Особени заслуги на това поприще има Георги Козаров (1872-1953), първият председател на Софийския клон „Алеко Константинов“. През есента на 1900 г. той се установява временно на работа в Бургас и става учредител на туристическото дружество „Странджа“, което на следващата година се присъединява към организацията на БТД. На неговата активност дължат съществуването си също клоновете в Айтос и Поморие, а по- късно и в родния му град Сливен. Озовал се през 1901 г. пак по професионални причини в Търново, той се нарежда сред учредителите и на туристическото дружество „Трапезица“.

Заради своята апостолска всеотдайност на това поприще той е наречен от съвременниците си „Баща на туристиката в България“.29

Значима роля в развитието на планинарското движение играе също Никола Додов (1873-1930), наречен още приживе „Дупнишкия Алеко“. Родом от Дупница и останал отрано кръгъл сирак, той израства покрай Риломанастирското братство, а след като завършва Самоковската духовна семинария, става учител първо в Рилския манастир, а после в Цариброд. Именно тук през август 1895 г. научава от вестниците за масовото изкачване на Черни връх по почин на Алеко Константинов, а през септември вече получава възможност лично да се включи в организирания от него излет до Погановския манастир. Така започва планинарската страст на Н. Додов. Като студент в Историко-филологическия факултет на Висшето училище през 1897-1901 г. той участва активно в първите стъпки на софийското туристическо дружество „Алеко Константинов“. През 1907 г. се установява трайно в своя роден град като учител, за да остави дълбоки следи в културното развитие на Дупница изобщо и в развитието на местното планинарство в частност. На 12 април 1909 г. тук по негова инициатива е основан клон на БТД, който приема името „Рилски езера“. Учредителите му са 33 ентусиасти, от които учители – 16, чиновници – 8, търговци – 4, адвокати – 2, лекар – 1, съдебен следовател – 1.

Никола Додов

Както се вижда, представителна извадка на средната градска класа и дори по-нагоре, като например Крум Чапрашиков, който, освен че е крупен търговец на тютюн, през същата година е избран и за кмет на града. Член на клона е и Бениамин Исак Арав, също в тютюневия бизнес, стожер на Търговската къща „Исак Арав и синове“. Дупнишкият клон „Рилски езера“ играе водеща роля в развитието на планинарството в региона и специално в овладяването на Рила (през 1922 г. благодарение на него ще отвори врата хижа „Скакавица“, първата планинска хижа в България изобщо).30

В първото десетилетие на ХХ век в България има и други всеотдайни апостоли на планинарството и туризма. Благодарение на тях един след друг възникват клонове на БТД в Свищов, Видин, Пловдив, Нова Загора, Плевен, Хасково, Варна, Враца, Търново, Елена и други селища в страната. Не всичко в прохождащото българско планинарство обаче се случва лесно и безпрепятствено. В края на ХIХ и първото десетилетие на ХХ в. то все още среща неразбиране и предразсъдъци сред обществото и затова остава затворено в относително тесен кръг последователи. Масовото съзнание гледа на планинарите като на особняци, а понякога и направо като на безделници. Още по-скандално за добрите нрави на епохата е, че сред планинарите има и жени, макар все още твърде малко. Но с течение на времето изключенията се превръщат в норма, а екстравагантното става обичайно.

Според устава на БТД екскурзиите или излетите се правят само в периода от 25 март – Благовещение по църковния календар или Благовец по народния, до 26 октомври – св. великомъченик Димитър или Димитровден. Останалото време от годината, смятано неподходящо за планинарство или туризъм, се препоръчва за събрания, сказки, изложби и други културни или научни прояви.

Българските планинари овладяват зимната планина

Още в първите години на ХХ в. обаче започва овладяването и на зимната планина. Тогава това се има за истински планинарски подвиг и затова първите опити са педантично хроникирани. Първият зимен излет на Софийския клон „Алеко Константинов“ е осъществен на 16 декември 1901 г. с маршрут в по-ниските подстъпи на Витоша и завършва в с. Княжево (дн. квартал на София) с публична сказка за ползата от планинарството през зимата. Първото документирано зимно изкачване на Черни връх е осъществено на 29 декември 1902 г. Появяват се и публикации, които пропагандират благотворното му влияние върху човешкото здраве, а чрез тях в българското планинарство навлизат и ските.31

По силата на чл. 18 от устава на БТД всеки член трябва да има „еднаква туристическа носия (униформа), с която да участва в събрания, срещи, сборове и излети на клона си и на цялото дружество“.32 Първият председател на Софийското дружество Г. Козаров я описва така: „Зелена куртка, къси панталони, плъстена шапка с перо и високи подковани обуща. Формата тиролска, материалът от български произход“.33 Смятало се, че униформата или носията, както често се нарича в документите, ще спомогне за сплотяване на планинарите и туристите, ще повиши техния авторитет сред обществото и ще популяризира целите и задачите на движението. Не всички членове обаче имат възможност да се снабдят с пълната „носия“ и затова се препоръчва поне носенето на туристическа шапка и значка. Изключението не важи за водача на групата, наричан главатар, който освен че задължително трябва да бъде облечен в препоръчаната униформа, но e задължен да носи планинарската си гега, символ на неговия статут.34 Задължителен атрибут за главатаря при излетите е също тръбата (рогът) за сигнализация. През 1909 г. ръководството на БТС разработва кратка система от звукови сигнали (8 на брой), с които да става управлението на планинарската дружина по време на излети.35 Дали тя е въведена в практиката е друг въпрос.

Със сигурност обаче за столичани е било голяма атракция в неделните дни да наблюдават планинарската дружина, която тръгва на поход за овладяването на Витоша. Ето пак автентично свидетелство от извора:

„В излетите, особено семейните, поддържахме дисциплина и строг морал, а при ходенето – военен строй, придружен с маршови песни. Почти клетва бе у нас: обявен излет да не се отлага, даже при дъжд, сняг и буря. Действително, изненада бе за тогавашното софийско общество да вижда спретнато екипираните туристи, наредени по четири, при песента „Жив е той жив е“ да отиват или се връщат от предварително обявените си излети“.36

Споменатият от Г. Козаров марш по безсмъртното стихотворение на Христо Ботев без съмнение е много популярен тогава (както и сега) и сигурно се е пеел от планинарите заедно с други Ботеви и народни песни, но още в първите години на организираното туристическо движение те си създават свой собствен марш. Дори два! Първият се появява още през 1902 г. по поръчка на БТД. Текстът е написан от проф. Беньо Цонев и лично датиран от него на 14 август с.г. Публикуван веднага в „Български турист“, той става известен с първия си стих „Ние сме бодри и пъргави туристи“ и се пее с охота от излетниците по мелодията, с която тогава се пеело и стихотворението „Делба“ на Хр. Ботев („По чувства сме братя ний с тебе“).37 В следващите години по- голяма популярност като планинарски марш или химн добива песента „Балкани, дигайте се в небесата“, създадена по едноименното стихотворение на Кирил Христов (също активен член на Софийския клон на БТД), публикувано през 1903 г. в „Български турист“ и аранжирано от композитора Иван Константинов, учител по пеене и музика в Търново. През 1904 г. БТД отпечатва текста и нотите в отделно издание със заглавие „Туристки хор“ и като притурка на своето списание го разпространява из цялата страна. Според някои сведения песента е изпълнена за първи път на планинарско коледно тържество в Търново на 15 декември 1905 г. в съпровод от военната музика на местния гарнизон.38

През пролетта на 1902 г. БТД успява да издейства от Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията 50% намаление от цената на билетите за своите редовни членове за пътуване с влаковете на Българските държавни железници (БДЖ) по време на активния планинарски сезон от 25 март до 26 октомври (с изключение на Ориент експрес). Това се отнася както за групови, така и индивидуални пътувания, но само след удостоверяване с членска карта с фотография и марка за платен членски внос, предварително визирана от Дирекцията за експлоатацията на българските железници. Тази отстъпка от страна на държавата в полза на развитието на едва прохождащото планинарско и туристическо движение довежда до истински бум на членовете на БТД. При учредяването си през 1900 г. той наброява около 150 души, а във Втория туристически сбор, свикан в Търново на 2-3 юни 1902 г., участват 76 делегати от 12 клона. Софийският клон, който е най-многочислен, има 97 членове. Още преди да е изтекла годината клоновете вече стават 27, а членовете им нарастват до 1275 души. Оказва се обаче, че това внезапно увеличение се дължи не толкова на любовта към природата, колкото на съблазнителното намаление на железопътните билети. Управата на държавните железници лесно проумява тази колективна хитрина и, както често се случва, една хубава инициатива се проваля от злоупотребата със нея. Намалението е отменено и това веднага води до отлив на членовете на БТД. През 1904 г. те наброяват 626 души. До 1907 г. в Софийския клон „Алеко Константинов“ остават само 60 редовни членове. Едва през 1909 г. отстъпката за пътуване по държавните железници е възстановена, но вече под условие освен членската карта пътуващите да имат туристическа шапка и значка (за жените и юношите – само значка), а водачът на групата (главатарят) задължително да бъде облечен в „пълна туристическа носия“.39

Държавата действително се грижи за подкрепа на планинарското и туристическото движение в България (тук следва пак да си припомним, че държавният глава тогава е княз/цар Фердинанд). Така например, по молба на БТД Министерството на вътрешните работи и народното здраве софийският околийски началник предписва на общините в крайвитошките села да отстранят кошарите от пътищата и пътеките, за да предотвратят инциденти с овчарските кучета. По същия начин кръчмарите и ханджиите по балканските проходи са освободени от някои държавни такси, за да не затварят заведенията си в празничните дни, когато се правят излетите.40

Още през 1901-1902 г. започва маркирането на планинските пътеки на Витоша и туристическите маршрути в околностите на София.

Първата туристическа маркировка край София

Поставени са специални табели с изображение на ръка със сочещ пръст, дестинацията и времето за достигането ѝ в часове и минути, включително и до Черни връх. По същото време започва да се обсъжда и идеята за построяване на заслон или хижа на Витоша. През 1905 г. дори е извършено тържествено полагане на основния камък, но по различни причини тази инициатива постепенно заглъхва и първата хижа на Витоша, именувана „Алеко“, е открита едва през 1923 г.

Броевете на официалния орган на БТД от първото десетилетие на ХХ в. свидетелстват, че българското планинарство черпи опит от по-развитите в това отношение европейски нации. Тъй като тогава обществено-политическият живот в страната преминава под знака на славянската взаимност и неославянското движение, това до голяма степен оформя и облика на българското планинарство. Взаимните интереси и влияния и споделяните общи характеристики в базисния и националните модели поощряват този обмен. „Български турист“ внимателно следи публикациите в аналогичните немски, австрийски, френски, руски, полски, чешки, словенски и хърватски издания. Списанието поддържа постоянна рубрика за преглед на чуждестранния планинарски печат, а често превежда и препечатва статии от тях. Най-често това са публикации от чешки, словенски, хърватски и други славянски списания. По свидетелството на проф. Александър Теодоров-Балан дори думите „планинар“ и „планинарство“ са заимствани от хърватския и словенския език: „С такава дума planinar хърватите именуват своите „туристи“, а също така именуват своите и словенците“ – пише той в една статия от началото на 20-те години на ХХ в. Неговото желание било чуждицата „турист“ да се замени в българския език от думата „пътничар“, а „планинар“ да се използва за означаване на любителя на планинския туризъм. „Тъкмо от хърватите и словенците заехме ние, старите „туристи“, на времето думата излет за „екскурзия“ - припомня проф. Балан, който е и голям радетел за чистотата на българския език.41

Затова не е чудно, че планинарството с действителните или мнимите му славянски особености и измерения става неделима част от неославянското движение, което в онази епоха вдъхновява много обществени прояви в България, в това число и дейността на БТД.

На 24 юни 1910 г. в София е открит Славянският конгрес, или по-точно Вторият подготвителен славянски събор, тъй като първият вече се е провел в Прага две години по-рано. В същността си това е политическа манифестация, чиято цел е да проправи пътя към културното и политическото обединение на славянските народи. Успоредно с конгресните заседания, които траят до 27 юни, текат и други общославянски прояви. Най-атрактивна сред тях е Юнашко-соколският гимнастически събор с 4 800 участници, половината българи, останалите чехи, хървати, словенци, сърби и др. Някои от тях са и активни планинари.

В дневния ред на Славянския конгрес – събор намират място и проблемите на славянското планинарство и туризъм. След докладите и дебатите е приета резолюция, която призовава всички славянски планинарски и туристически дружества да обединят усилията си за основаване на Славянски туристически съюз. Те се приканват също да организират общи излети из „славянските краища“ от Прага до Владивосток и от Архангелск до Солун. За целта трябва да се основат общи бюра за реклама и пропаганда в главните градове на славянските страни, както и да се издейства от правителствата на съответните държави да намалят тарифите за железниците и параходите за членовете на бъдещия съюз, а славянските планинарски дружества да осигурят безплатни спални за славянските туристи.

Списание „Български турист“ приветства и следи славянските прояви в София, не на последно място и затова, че на БТД е отредена известна роля в организацията на Славянския събор. При разходките из София и излетите в нейната околност, както и в екскурзиите до други градове и забележителности в страната славянските гости неизменно са придружавани от един член на Централното настоятелство и двама членове на съответния местен клон. В дните на конгреса Софийският клон „Алеко Константинов“ организира изложба от книги, карти и фотографии, които представят България „във всички нейни хубави, живописни и оригинални пейзажи“. Известният деец и популяризатор на туристическото движение в България инж. Георги Козаров е делегат в Славянския конгрес и в заседанието на секцията по туризма изнася доклад на тема „Туристиката и значението й за славянството“. Всъщност именно той предлага резолюцията, приета от конгреса.

Ангажирането на българските планинари със славянската кауза проличава най-ярко от обстоятелството, че на 26-29 юни 1910 г. в София е свикан и юбилейният Десети сбор на БТД. Така делегати от цялата страна, които представят 13 дружества с около 650 организирани планинари, споделят еуфорията на „славянските дни“ в българската столица. Вдъхновени от събитието, те изпращат телеграма до председателя на конгреса, с която изразяват съпричастност към „тържеството на идеята за културното единение на целокупното славянско племе“.

Най-ефектната проява на БТД в дните на Славянския събор е осъществена на 28 и 29 юни. Това е масовото изкачване на Черни връх, в което се включват повечето от делегатите на планинарския сбор, част от членовете на Софийския клон „Алеко Константинов“ и неколцина славянски гости. Общо в похода участват 109 планинари и планинарки, сред които петима чужденци (трима мъже и две жени, членове на соколските гимнастически организации).

Поклонение при Паметника на Цар Освободител в дните на Славянския събор

Точно в 22 ч. вечерта на 28 юни от сборния пункт в центъра на София със запалени факли и с музика начело планинарското шествие потегля към Витоша. След кратка почивка в Драгалевския манастир планинарите достигат Черни връх на 29 юни. Там в импровизиран бюфет ги очакват горещ чай и закуски, а също и голяма изненада. Специално за случая по инициатива на БТД и със съдействието на Министерството на войната телеграфната рота на столичния гарнизон е инсталирала хелиографска връзка с две станции – едната на Черни връх, другата при храма „Св. Александър Невски“. За радост на всички времето се случва ясно и слънчево и в двете посоки са подадени много поздравителни хелиограми.42

През 1911 г. софийският клон „Алеко Константинов“ на БТД наброява 222 членове, от които 209 мъже и 13 жени. В тази последна предвоенна година настоятелството му организира 21 излета във Витоша, до манастири и други забележителности из Софийската Света гора и из страната. Освен тези „официални“ излети имало и многобройни „волни“, дело на отделни групи туристи. В традиционното изкачване на Черни връх на 15 август, разгласено предварително със специални афиши из града, участват около 800 души.43 През 1911 г. в страната се появява още една туристическа организация в лицето на Юношеския туристически съюз, който влива в българското планинарство ентусиазма и енергията на младостта.

Историята на българското планинарство от романтичния период няма да бъде пълна, ако не се каже нещо и за участието на българските военнослужещи. Досега това не е правено, макар хората под пагон да са свързани с него от самото му начало. В своя отзив за първото масово изкачване на Черни връх на 27 август 1895 г. Алеко Константинов изрично откроява тяхното присъствие (шестима офицери, от които трима на действителна служба и трима от запаса, и един войник), то е документирано и от единствената запазена фотография от събитието. Сред членовете на Софийския клон на БТД се откриват имена на цивилни служители във военното ведомство, такива има и в другите клонове. През 1909 г. за членове на Търновския клон „Трапезица“ са приети наведнъж неколцина офицери от местния гарнизон. Сред тях са полковник Димитър Кирков, командир на 2-ра бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия (от януари 1912 г. – генерал-майор), и капитан Кръстьо Василев, поручик Симеон Данчев и поручик Георги Саулов от 17-ти пехотен Доростолски и 20-ти пехотен Добруджански полк, от които се състои бригадата.44 Вероятно и в други клонове на БТД тогава членуват действащи и запасни офицери. По този случай може с основание да се предположи, че участието на военните в планинарското движение се дължи не само заради това, че то е „на мода“, но и поради чисто специфични причини, свързани с развитието на българската войска и военното дело в онази епоха. Самият релеф на България и Балканския полуостров предполага, че немалка част от военните действия на бъдещата националноосвободителна и обединителна война, която тогава вече се очертава като неизбежна, ще се водят в планински местности. Затова особеностите на планинската война се изучават във Военното училище и се отиграват във военни учения и маневри, а от 1899 г. като част от въоръжените сили на страната се създава и развива планинската артилерия.

През зимата на 1911-1912 г., т.е. в самото навечерие на Балканската война връзката между планинарството и войската става съвсем очевидна. Широка разгласа в печата тогава получава зимният поход на една сборна команда от 22-ри пехотен Тракийски полк от Самоков до Рилския манастир. Той е замислен от неговия командир полковник Сава Събев още през лятото на 1911 г. На 11 декември придружен от един офицер той лично обхожда по-голямата част от маршрута, а след това изпраща и други офицери да направят оглед и оценка на трудностите. Резултатите от разузнаването потвърждават, че зимният поход през Рила ще бъде много труден, но за сметка на това по-добра проверка на физическите и моралните сили на личния състав на полка едва ли би могла да се намери. В походната команда са включени 120 войници и подофицери и 13 офицери от пехотните роти, картечният взвод и планинската батарея, начело с полковник Сава Събев. На всички са раздадени планинарски котки, тояги (геги), фенери, хранителни продукти и пр. Сформиран е и конен обоз с кухня и лазарет. Към похода се присъединява лично командирът на 7-ма пехотна Рилска дивизия генерал Георги Тодоров. На 15 декември в 14.00 ч. командата тръгва от полковите казарми при Самоков и през нощта лагерува в с. Говедарци. Оттам в 03.30 ч. на 16 декември походът продължава към прохода „Попова шапка“ (Поповокапския превал), където колоната достига в 12.00 ч., а от там през местността „Кобилино бранище“ по тъмно пристига в Рилския манастир. Походът е извършен в сложна зимна обстановка със снегонавявания, мъгла и студ, която накрая прераства в истинска снежна буря. Има контузии и измръзвания, един кон е със счупен крак, но бойците и командирите се справят отлично. Рано сутринта на 17 декември в телеграфната станция на Рилския манастир се получава телеграма от името на цар Фердинанд, който поздравява 22-ри пехотен Тракийски полк „за трудния, но много поучителен и смел поход през „Попова шапка“ за светата Рилска обител“. Събитието е отразено и в сп. „Български планинар“ с подробно описание и едно вдъхновено от него стихотворение със заглавие „Зимен поход през Рила“.45

Примерът на тракийци се оказва заразителен. На 8 януари 1912 г. 10 кандидат-офицери от Школата за запасни подпоручици в Княжево правят зимен поход до манастира „Св. Крал“ в Люлин планина.

Изглед от Дупница с Рила планина

Инициативата, която принадлежи на офицерския кандидат Ангел Илиев, редовен член на Софийския клон „Алеко Константинов“ на БТД, е приветствана и подкрепена от началника на Школата. Униформените планинари са снабдени с храна, топли качулки, геги и „за всеки случай с патрони“. Само след седмица е осъществен втори поход (излет) до Копитото и Боянския водопад.46 Вероятно подобни зимни походи са организирани и в други гарнизони, които са имали подходящи планински условия.

На XII редовен сбор на БТД, свикан в гр. Дупница на 3 август 1912 г., само 45 дни преди общата мобилизация или два месеца преди избухването на Балканската война, участват 61 делегати, представляващи общо 650 планинари от 10 клона. Най-многочислените от тях са Софийският и Търновският с 222 и 215 членове, следват Плевенският с 47, Дупнишкият с 42, Пловдивският с 40 и т. н. По време на сбора са приети още два клона, направена е подробна равносметка на постигнатото, начертана е амбициозна програма за бъдещото развитие на планинарското движение в България.47

Едва ли обаче някой от участниците е предполагал, че българското планинарство, което тъкмо тогава навлиза в своето пълнолетие, ще трябва да прекъсне дейността си за шест години и три войни (с кратка мирновременна пауза). Мнозина планинари никога вече няма да се завърнат в любимите си планини. Само от Софийския клон на БТД и само през 1912-1913 г. загиват 11 души, все млади мъже малко под или малко над 30-годишна възраст. Сред тях са писателят Страшимир Кринчев, автор на увлекателни пътеписи и чест гост по страниците на „Български турист“; капитан Иван Добрев, член на Централното настоятелство на БТД, командир на рота в 6-ти пехотен Търновски полк, инженер Панайот Киселков, виенски възпитаник, завършил Школата за запасни подпоручици в Княжево и загинал като взводен командир в 8-ми пехотен Приморски полк. С техния образователен, професионален и житейски профил са и другарите им от мартиролога на Софийския клон „Алеко Константинов“.48 Едва ли тогава има клон на БТД, който да не е дал такива скъпи жертви. След Голямата война те ще станат още повече...

Здравата основа обаче вече е положена. Витоша вдъхновява София и там се ражда, укрепва и възмъжава българското планинарство. София вдъхновява страната и българските планинари масово поемат към върховете на България да опознават Родината и да я обикват още по-силно. С този скромен текст, който само открехва портите на историята, колкото да надзърнем заедно с читателите към онази славна епоха, ние се прекланяме пред подвига на основателите и първопроходниците на българското национално планинарство. Ако 125 години по-късно някой се вдъхнови от техния пример и ги последва във висините, това ще бъде израз на най-голяма и искрена почит.

БЕЛЕЖКИ:

Елдъров, С. Особености на южнославянското планинарство: планинският туризъм сред словенците, хърватите, българите и сърбите между европейския модел и националния характер (краят на XIX - първата половина на XX век). - Балкани. Балкани, 7, 2018, 43-65.
Жеков, Н. История на туристическото дружество „Алеко Константинов“. София, 1984.
https://bg.wikipedia.org/wiki/София (последно влизане на 15 май 2020 г.).
Жеков, Н. Пос. съч., 20-21.
Козаров, Г. Как се основа дружество „Алеко Константинов“ в София. - Български турист, 9-10, 1939, 220.
Делирадев, П. Витоша. София, 1926, 182-183.
Константинов, Ал. Събрани съчинения. Т 2. София, 1980, 156-160.
История на България. Т. 7. България 1878-1903. София, 1991, 309-312; Елдъров, С. Четническа- та акция на Македонския комитет 1895. София, 2015, 16-17 и сл.
Знаме, бр. 99, 23 август 1895; Алеко Константинов. Събрани съчинения. Т. 2, 153.
Жеков, Н. Пос. съч., 20-25.
Делирадев, П. Пос. съч., 1-15.
Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 1. Лирика. София, 1955, 395; Т. 3. Лирика, София, 1955, 36-35.
Пак там, Т. 11. Пътеписи. София, 1956, 209.
Цонев, Б. Пътеписите на Вазов. - Във: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 11, 5-21.
Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 7. Драски и шарки. Очерки из столичния живот. София, 1956, 166-167.
Пантелеев, Д. Култът към българската планина. - Български турист, 3-4, 1936, 128.
Български турист, 6, 1929, 86.
Жеков, Н. Пос. съч., 20-23.
Пак там, 26-27.
Йотов, И. Архитект Георги Козаров. Човекът, туристът, творецът. София, 2015
Жеков, Н. Пос. съч., 161-162.
Пак там, 167-171.
Пак там, 168.
Български преглед, 1899, №2, 135. Авторът се е подписал само с инициалите И. Г
Жеков, Н. Пос. съч., 31-32.
Пак там, 171-175.
Теодоров - Балан, А. Нашите планинарски задачи. - Родина, 1, 1902, 3-9; 2, 40-44.
Делирадев, П. Пос. съч., 5-6.
Жеков, Н. Пос. съч., 188-189.
100 години организиран туризъм в Дупница. От историята с поглед към бъдещето 1909-2009. Дупница, 2009, 16-17, 20.
Жеков, Н. Пос. съч., 37; Вълчанов, Д. Зимните излети и тяхното влияние върху народното здраве (от народостопанско гледище). - Български турист, 1902, 18-14.
Жеков, Н. Пос. съч., 173.
Козаров, Г. Как се основа дружество „Алеко Константинов“, 220.
Туристската носия. - Български турист, 6, 1902, 98-99.
Излетни сигнали. - Български турист, 4, 1909, 49-50.
Пак там, 221.
Козаров, П. Първият български туристически химн. - Български турист, 9-10, 1939, 177.
Български турист, 4, 1903, 41; 1, 1904, 15.
Пак там, 1, 1902, 4-13; 5, 65-74; 8, 126; 4-5, 1904, 104; 1, 1909, 13.
Жеков, Н. Пос. съч., 38.
Теодоров-Балан, А. Турист, пътничар, плани- нар. - Български турист, 4, 1922, 67-68.
Елдъров, С. Две столици - едно планинарство. Из историята на хърватското и българското пла- нинарство в края на Х1Х - първата половина на ХХ век. - In: Bugari i Zagreb. Povijest, kultura i politika/Българи и Загреб. История, култура и политика. Zbornik radova sa znanstvenog skupa „Hrvatski i bugarski kulturni djelatnici u Zagrebu“ odrzanog u Zagrebu, 2.-4. listopada 2017. Zagreb, Hrvatska akademija znanosti i umjetnosti, 2019, 93122; Същият. Особености на южнославянското планинарство, 49-51; Същият. Първото международно изкачване на Черни връх през 1910 г. - Ехо, Български туристически съюз, бр. 9, септември 2019, 7.
Български турист, 1-2, 1912, 18-22.
Пак там, 1, 1910, 11.
Захаренов, Х. История на 22-ри пехотен Тракийски полк. Самоков, 1929, 67; Божерянова, В. Генерал Сава Събев. Всичко и всички за България. София, 2008, 67-68; Български турист, 3, 1912, 42-43.
Български турист, 1-2, 1902, 28.
Пак там, 7-8, 1912, 7.
Пак там, 9-10, 1913, 33-5

*Материалът е отпечатан е в БАЛКАНИ, бр. 9 (2020 г.), изд. на Институт за балканистика с Център по тракология при БАН, стр. 52-74. Публикува се тук със съгласието на автора.