Ореляк (2099 m) е сред върховете в Пирин, който туристите изкачват целогодишно. Болшинството хора смятат, че това е много лесно. И, както обичайно става, самоувереността им бива наказана. Казвам това не само поради факта, че са ми известни случаи на загинали там хора, а и от личен опит.
Тук описвам един мартенски зимен преход до върха, който определено ще остане в паметта ми.
Едва ли ще изненадам някого с информацията, че началната и крайната точка на маршрута е хижа „Попови ливади“, разположена в северозападния край на едноименната местност, на височина 1412 m. Близо до нея, край републикански път III-198 (гр. Гоце Делчев – с. Катунци – гр. Петрич – ГКПП „Златарево“), е паметникът на революционера Гоце Делчев. При него започва 9-километров път, който води до построена на Ореляк радиорелейна и телевизионна станция (кула). Първите 900 m от него са с асфалтова настилка. През зимата тъкмо по този път става и изкачването на върха. Пряката пътека през Сарп дере е опасна и не се използва.
Изминахме повече от 2 km преди се досетя, че съм забравил да пусна GPS-а, поради което приложената долу следа е непълна.
В този ден метеорологичните условия не бяха от най-добрите, но от липса на гледки не можехме да се оплачем. Ето и първата направена за деня от мен снимка посока връх Чала.
И още една.
Особено красиви бяха панорамите към връх Свещник и съседните нему Ушите и Муторок.
Малко преди местността Добро поле снежните навеи, на места високи над метър, все по-често скриваха участъци от пътя, което подсказваше, че скоро ще бъдем принудени да го напуснем.
Ето го и самото Добро поле и издигащият се над него Ореляк.
От следващата снимка става ясно, че пътят вече не се вижда. Време беше да го изоставим.
Нахлузихме снегоходките и поехме по склона, за да достигнем билото на планината, откъдето да достигнем по-леко върха.
След като преодоляхме стръмнината поехме по трасето на металните жалони, поставени за ориентир на ратрака, използван от работниците на кулата.
Скоро Ореляк се озова на една ръка разстояние. Е, посрещна ни леко намръщен, попаднал в плен на играта на облаците и слънцето, които продължаваха да се боричкат в желанието си за надмощие.
Вятърът даде да се разбере, че няма да ни търпи дълго на върха. Взехме си бележка и поехме по обратния път.
Премръзналите дървета подсказваха, че не е добре да се застояваме за повече от една-две снимки време.
Ето един кадър със Сарп дере и върховете Баба, Свещник, Ушите, Муторок и Сарапеля.
А така изглеждаше местността Добро поле.
И отново поглед на юг, към гореспоменатите върхове. В дъното, изпод облаците, се показва Алиботуш (Славянка).
И поглед назад, където слънчевите лъчи огряваха Ореляк.
Направената от нас пъртина.
Улисан в снимки изостанах доста назад. Забелязах първите туристи от групата на може би километър по-надолу по пътя. Тук бе моментът, когато в главата ми се загнезди желанието да ги застигна като мина напряко по лятната пътека през Сарп дере. Направих сметка без кръчмар, че ще подходя отвисоко, по източния склон на връх Баба, далеч от дола, за да сляза безопасно до гората.
Снимах за последно покрития със сняг връх Баба, снежните стрехи по темето на който ме предупреждаваха, че ще направя нещо, което не трябва. Е, нека ми е за урок!
Увереността ми, че зъбите на снегоходките ми ще свършат работа по склона се изпари бързо. Въпреки съпротивата ми, стръмнината бързо ме завличаше опасно към дола. Слава Богу, с големи усилия, плувнал в пот от напрежение, успях да се добера до горския пояс, където бях в безопасност.
Умората ми бе толкова голяма, че повече не понечих да правя снимки. И единственият спомен за това мое първо и последно зимно преминаване по лятната пътека за Ореляк, през Сарп дере, е записаната от GPS приемника следа. И поуката, че най-добрият турист е живият.
© Николай ДАУТОВ
© Български турист