По идея на стопанина на хижа „Попови ливади“ Митко Пирнарев през почивните дни 02-04.11.2018 г. десет доброволци направиха нова туристическа маркировка към върховете Ушите и Муторок. Идеята бе да се получи кръгов маршрут, който да минава през най-високите и обзорни върхове в Южен Пирин. Тази част на планината е сравнително рядко посещавана, въпреки че тук минава европейсткият международен маршрут „Е-4“ (Витоша – Верила – Рила – Пирин – Славянка). Причината за това е, че туристите, бързащи по „Е-4“ към крайната си цел, обикновено не могат да си позволят забавяне и да се отбият до върховете в района. С новата маркировка те ще могат да поправят този пропуск и при едно следващо свое завръщане по тези места ще могат да се насладят на панорамите, разкриващи се от върховете – вече на спокойствие и без да бързат.
Аз бях един от тези 10 доброволци. Какво е общото между нас? Обединява ни най-големият планинарски форум „Планина“ и фейсбук групата за добротворчество ТДДМ „Туристически доброволчески дейности и маркиране“. Първо накратко ще разкажа какво представлява маршрутът, а после и как протече самото маркиране, както и какво остава да се довърши. Да се надяваме, че времето ще позволи още до края на тази година. За да се види, че маркирането освен трудоемка, също така е и приятна, забавна дейност, която носи много удоволствие и смях.
Новият кръгов маршрут започва при чешмата и заслона-навес в местността Дългия чучур (1556 м н.в.). Върви се 150 м на югоизток по трасето на международния маршрут „Е-4“ и се стига до кръстопът. Тук се поема на югозапад по хубав земен път, който води до заслона-навес в местността Мурата (1710 м н.в.), наблизо до който е последната вода за пиене по пътя. Продължава се по лъкатушещия път, който се катери до местността Сухото езеро – заравненост на седловината между върховете Свещник и Ушите.
Тук, който иска, може за 20-тина минути да се изкачи на обзорния връх Свещник (1975 м н.в.), чийто склонове са голи вследствие на разразилия се през 1993 г. горски пожар. От върха се откриват изумителни панорами към Среден и Северен Пирин, Източна Рила, Родопите, Боздаг, Кушиница, Атон, Сминица, Славянка (Алиботуш), Олимп, Беласица, Огражден, Влахина и още десетки планини в Гърция и Македония. Маркировката се отбива до Свещник, където приключва (засега), тоест връщането е по същия път до Сухото езеро. След него новомаркираната пътека започва леко да се изкачва към връх Ушите – първенецът на Южен Пирин (1977 м).
Склоновете на върха са покрити с гъста иглолистна гора и малки петна клек, затова гледка от самия връх почти няма – само на юг към Славянка (Алиботуш) и Беласица. Следва стръмно спускане по източния склон на Ушите, върви се все по билото на планината, през чудесна мурова гора до следващото връхче, което няма име.
След леко спускане се стига до седловината преди връх Муторок. Започва изкачване по западния склон на последния, през гъста гора. В края наклонът изведнъж намалява и гората свършва. Излиза се на голото било между двете коти на връх Муторок, върху което причудливо са останали да стърчат отделни самотни групички дървета сред грамади от обли камъни, храсти и треви.
Южната кота е по-ниска (1969 м), а северната – по-висока (1971 м). Пътеката завива наляво (североизток) и върви леко под билото. Връхната кота, на която има бетонен триангулачен знак, се намира сред каменни грамади, буйна трева и храсталаци. От Муторок се разкриват гледки на изток и юг – към Родопите, Боздаг, Кушиница, Атон, Сминица, Славянка (Алиботуш)... Тук е удобно място за почивка и хапване, защото следва продължително спускане на север през гъста иглолистна гора, тук-таме с полянки, обрасли със смрика, хвойна и зановец. Излиза се на дърварски земен път, който след 600 м отвежда до заслона в местността Горна Млашка ливада (1670 м н.в.). Чешмата до заслона е замлъкнала, но наблизо има поток с хубава вода за пиене. От тук по земния път – в този участък и трасе на „Е-4“, до изходния пункт – чешмата Дългия чучур, е около 3 км.
Целият маршрут е около 11 километра с около 600 метра положителна денивелация (изкачване). Изминава се за около 4 часа.
Сутринта на 03.11.2018 г. се събрахме пред хижа „Попови ливади“. Съботното утро беше слънчево и топло, предвещаваше хубав ден. Боята щеше да съхне бързо, нямаше да се разтича. Подготвихме и четки, инструменти, две моторни резачки, дрехи, суха храна за обяд... обичайните неща. Дойде и закуската. Хижарят Митко Пирнарев беше поръчал една огромна тава с баници бюрек. Закусихме богато. Остана и за обяд, който се предвиждаше да бъде на някой от върховете. Накрая се качихме в джиповете и потеглихме.
С превозните средства стигнахме на около 400 метра под билото. Подготвихме малките ранички, в които събрахме всичко необходимо – боя, четки, ръкавици, сечива, пирони, маркери, гориво за резачките. Хапнахме плодове и малко шоколад. Най-после всичко беше готово и не ни остана нищо друго, освен да развеем българското знаме, да направим обща снимка и – с Бога напред! – да потеглим нагоре.
Бързо стигнахме до билото, където се разделихме на 2 групи от по 5 души. Поехме в двете срещуположни посоки – към връх Ушите и към връх Муторок. Билото между двата върха бе най-трудният участък. Тук имаше най-много паднали дървета, най-много клек, най-много работа за резачките, най-много клони за рязане, кора за дялкане и нужда от маркиране. Тук трябваше да хвърлим най-много сили още първия ден, а краищата на маршрута можеше да останат за довършване на по-късен етап.
Аз бях в групата към Муторок, в нея беше и хижарят Митко, който работеше с резачката. Напредвахме бавно, в началото не бързахме, смеехме се и обсъждахме всичко, което ни вълнуваше в момента, бърборехме. Изобщо беше весело и забравихме за трудностите и неволите. Решихме първо само да почистваме от паднали дървета и надвиснали клони до връх Муторок, а на връщане към колите да маркираме с боя по обратния път.
Лека-полека стигнахме до безименния връх и тук веригата на моторната резачка падна и се изкриви, а нямахме инструменти, за да я поправим. Обадихме се на другата група. Те ни казаха, че и тяхната резачка имала проблем – с въженцето за запалването, но все пак можела да реже още малко. Наложи се да оставим нашата резачка на безименния връх, защото бе станала безполезна. Нищо. Дано по-нататък да нямаше паднали дървета и да нямаше нужда от нея.
Тук-таме срещахме черно-бяла маркировка на горското стопанство по дърветата, на места личеше и едва доловима стара билна пътечка. Също така – на юг, се чуваха гърмежи на ловци. Беше ловен ден, а Южен Пирин се слави с много дивеч. Очевидно районът не беше чак толкова пуст и непроходим, колкото изглеждаше на пръв поглед. Явно все пак отвреме-навреме тук идваха хора и животни. Да, имаше лъжливи животински пътечки, които лъкатушеха в гъстата мурова гора и след това се губеха. Затова трябваше често да избързвам напред и да проучвам къде точно да мине пътеката, трябваше да изберем най-добрия вариант, най-полегатия за вървене, най-лесния за ориентиране, най-обзорния откъм гледки... Бях вече изкачвал връх Муторок преди 2 години, а имах и подкрепата на GPS устройство, така че това не беше сложно, но все пак отнемаше сили и време.
А времето напредваше. Денят бе вече къс и нямахме на разположение много часове, преди слънцето да започне да клони към залез. Забързахме се малко по склона на Муторок и най-после се качихме на откритото било между двете му коти.
И тук се появи нова спънка. Теренът бе тежък – хаос от големи камъни, избуяли треви, препленени храсталаци и паднали дървета. Тук-таме стърчаха отделни самотни групички дървета, но си личеше, че те постепенно съхнат и може би скоро ще последват съдбата на събратятя си, чиито дънери се белееха на земята и в тревата като скелети на някакви причудливи измрели гигантски животни. Пътека нямаше. Възникна въпросът – къде да бъде поставена маркировката? Дали строго по билото, за да е по-лесна ориентацията в лошо време и мъгла? То е открито и има хубава гледка. По-добре хората да качват върха с гледка. Но пък теренът е много пресечен и труден, а и нямаше удобни места за маркиране (малкото останали дървета можеха скоро да паднат).
Вторият вариант беше маркираната пътека да минава малко под билото, подсичайки го от запад – между него и границата на гората. Да, няма гледка, но пък теренът е полегат и без неравности, лесен за маркиране. Личеше и съвсем слабо изразена стара пътечка.
Решихме да изберем втория вариант. Но... щяхме да го маркираме след обяда. Беше 13:30 – крайно време за заслужена почивка и похапване. Всъщност – дали бяха заслужени може да се поспори, но при всички положения ни беше необходим обяд, за да възстановим силите си. Седнахме на самия връх Муторок и извадихме храната. Както обикновено – като няма нищо специално за ядене – най-много се преяжда. Всеки извади каквото имаше и оформихме една обща богата трапеза. А и гледката към Родопите, Боздаг, Кушиница, Атон и Алиботуш възбуждаше апетита. Въздухът през този ден бе чист и видимостта отлична. Планините се синееха на хоризонта, а тук-таме имаше широколистни гори, оцветени в кафяво, шълтеникаво и златисто.
Приключихме обяда, събрахме багажа и извадихме боите и четките. Първото нещо, което маркирахме, беше красив надпис с името Муторок на един голям камък. Въпреки че някои природозащитници и еколози се сърдят, ако в планината се маца излишно с боя, ние бяхме единодушни, че името на върха стои добре на камъка и се вписва чудесно в околния пейзаж. А и Муторок не възрази.
Маркирането се оказа нелека задача. Теренът изискваше марките да се поставят по-нагъсто, за да няма после объркали се. Защото колкото и добре да си маркирал 99 процента от маршрута, това няма голямо значение за хората, които са се загубили в оставащия 1 процент, където не си се справил добре. Кората на дърветата трябваше да се изстъргва внимателно с рукан, което бе трудоемко. А и стърготините от кората падаха върху лицето и гърдите ми, понякога влизаха в очите, което беше много неприятно. Клоните, които пречеха знаците да се виждат отдалече, трябваше да се отстранят. Храстите трябваше да се изрежат, завоите да се обозначат допълнително, така че да е напълно ясна посоката и да няма двоумене.
Маркирахме около една трета от пътя, който бяхме разчистили на идване. Слънцето вече залязваше и наоколо притъмняваше. Скоро щеше да се стъмни в гъстата гора, под короните на дърветата, а ни чакаше и слизане до колата. Обадихме се на другата група. Те вече бяха спрели дейност и се бяха добрали до колите. Някои от тях още същата вечер трябваше да си заминат, защото на другия ден бяха на работа, така че трябваше да бързат. Ние също трябваше да бързаме, затова прекратихме боядисването и потеглихме към колите. Стигнахме до тях на смрачаване.
А в хижата ни чакаше угощение! Знаят как да посрещат приятели и гости хижарят Митко и жена му Ели! След обилната вечеря и малко наздравици се отправихме към леглата рано-рано, за да можем да съберем нови сили за утре.
Новият ден започна подобно на предходния, но завърши различно. Бяхме в намален състав, така че решихме тактиката да бъде друга. Четирима души довършиха първо малкото останала работа между върховете Свещник и Ушите, а двамата други започнахме да маркираме от вчерашното място – от седловината при Ушите накъм Муторок. Скоро другите свършиха своята работа и хижарят Митко се зае да закара единия джип до заслона в Горна Млашка ливада, където възнамерявахме да слезем, за да не се връщаме после по същия път. Джипът щеше да ни чака в крайната точка. Останалите четирима постепенно се присъединиха към нас и стигнахме до безименното връхче преди Муторок, където обядвахме.
Слънцето печеше приятно. През клоните на дърветата прозираха планините Боздаг, Кушница, Атон, Сминица и Славянка (Алиботуш). Бяхме се настанили удобно върху мекия килим от трева и опадали иглички. Хапвахме и за момент бяхме забравили, че ни остава още много работа. Изведнъж се появи съмнение, че едва ли ще успеем да приключим цялата работа днес. Вече бе късен следобед. Тази мисъл ни накара бързо да станем и да продължим с маркирането.
Имаше много за стъргане, много за дялкане, много за рязане, много за боядисване. Не жалехме боя и усилия, искахме маркировката да стане хубава и гъста, да няма забележки. Най-после стигнахме до мястото, където бяхме спрели да маркираме предишния ден, след което се качихме на връх Муторок по прясната маркировка. Там се забавихме за съвсем кратко и продължихме надолу по трасираната преди 2 седмици пътека, която бяхме разчистили и обозначили тук-таме със зелен спрей. Напредвахме все по-бавно. Бяхме вече уморени, теренът бе труден за работа. Очите ми бяха пълни със стърготини и трудно виждах.
Слънцето залезе, започна да притъмнява, което още повече забави работата. Вече беше ясно, че няма да успеем да приключим днес. Накрая извадихме челници и фенерчета, като продължихме още малко до една от поляните, при която се отказахме окончателно. Прибрахме инструменти и бои, и заслизахме надолу към земния път и заслона до Горна Млашка ливада. Там ни чакаше джипът, натоварихме се 6 души в него (не за пръв път се возим толкова много) и се прибрахме в хижата.
А хижа „Попови ливади“ ни посрещна както обикновено – с чудесна вечеря и топлината на бумтящата камина. В началото нямахме много апетит, но след като започнахме да се храним и той дойде. Яд ме беше, че не успяхме да домаркираме. Останаха около 1,2 км до заслона, но също така и участъкът от заслон „Мурата“ до връх Свещник. Маркировката там беше стара, боята се нуждаеше от опресняване. Имаше нужда и от табелки – за посоките, за имената на местностите, за хижите и заслоните... Предстоеше още много работа, но началото бе поставено!
Всъщност то бе поставено много преди това – с решението на Митко Пирнарев да възроди хижа „Попови ливади“, която дотогава е била в окаяно състояние. И той наистина я възражда! Началото е в не толкова далечната 2015 г., когато група уморени странници по „Е-4“ (сред които и аз), тръгнали преди изгрев слънце от заслон „Тевно езеро“, с последни сили стигнаха през нощта на Попови ливади. И бяха посрещнати царски от новия хижар Митко.
Това беше моят разказ. Надявам се да се е харесал. Така се маркират пътеките. Така се раждат приятелствата. Така се сформират сговорните дружини. Така се осъществяват идеите. Така се сбъдват мечтите...
кв. „Овча купел“, София, 09.11.2018 г. Стефан Христов Илиев (stefan_iliev38)
Връх Ушите се издига се по билото на Пирин между съседите си Свещник – от северозапад, и Муторок – от югоизток. Той е най-високият – 1977,4 м (по други данни 1977,6 м), в тази част на планината. Неправилно в част от източниците като такъв се посочва в. Свещник (1975,4 м). Една от причините за това е ...
Паметникът на Гоце Делчев се намира в североизточната част на село Попови ливади, на около 200 метра южно от хижа „Попови ливади“, до републикански път III-198, при разклона за връх Ореляк. Изработен е от Крум Дерменджиев през 1980 година. Първоначално скулптурата е поставена във военното поделение ...
Лобното място на Яне Сандански се намира край републикански път III-198 (гр. Гоце Делчев – с. Попови ливади – с. Катунци – гр. Петрич – ГКПП „Златарево“), на малко повече от 6 км от с. Попови ливади в посока с. Катунци. Тук, в местността Блатàта, след изграждането на шосето, е построен кът за отдих ...
Николай Даутов Есен е, сезон с различни лица. Понякога с дни облаците се просват върху Пирин и Родопите, захлупват Неврокопското поле, и изливат напоителните си капки върху земята. Друг път тежката мъгла ляга и завива със студения си юрган котловината чак до обяд. Така бе и на 30 октомври 2010 г. ( ...
Ореляк (2099 m) е сред върховете в Пирин, който туристите изкачват целогодишно. Болшинството хора смятат, че това е много лесно. И, както обичайно става, самоувереността им бива наказана. Казвам това не само поради факта, че са ми известни случаи на загинали там хора, а и от личен опит. Тук описвам ...
Бàничка чèшма или Бàничанска чèшма. Това име носи каптиран извор, чиято вода излиза от чучур (тръба), който пълни дървени корита (гурни) за вода на пашуващите в околността стада. Намира се в горния край на неголяма, оградена от красива букова гора поляна, разположена в дълбок, усоен и сух дол. После ...
Разположение, история и архитектура Църквата „Св. Димитър“ се намира в центъра на с. Тешово, на юг от площада. Храмът изпълнява ролята на енорийски. Той е част от комплекс, който включва още бившите читалище и училище, изграден във възрожденски стил. Построен е на мястото на по-стара църква, носеща ...
Вероятно много от хората, пътували по републикански път III-198 (гр. Гоце Делчев – с. Катунци – гр. Петрич – ГКПП „Златарево“), са забелязали един водопад, водата на който се излива буквално върху шосето. Той се намира на около 600 метра от последните къщи на с. Добротино. Водата му излиза на повърх ...
Сеното е местност, поляни, разположени по билото на Пирин на юг от едноименния връх и на север от връх Ореляк. През нея минава трасето на международния туристически маршрут „Е-4“, маркиран с червена боя. В източна посока пък начеват пътеки за селата Лъжница и Добротино. Някога поляните в местността ...
Мрàвчена поляна е живописна местност – поляна, разположена по билото на Пирин, недалеч (на около 200 м) на север от връх Сеното. Оградена е от красива букова гора и няма видимост в никоя посока. През нея минава маркирана туристическа пътека от местността Комитски чарк за местността Попови ливади (пр ...
Изтегли материала като е-книга
