Първият излет на Алеко Константинов на Черни връх
Изтегли материала като е-книга
Н. Тантилов
Първият излет на Алека на Черния-връх
Беше 11. юлий 1889 г. Имами свободно от служба време само 5 дни. В горещата и прашна София не се стои. – Алеко вече не беше прокурор, – работеше дома си в малката къщичка на „Дондуков-Булевард“ и, мисля, през това време с помощта на Пенча Славейков превеждаше Лермонтовия „Демонъ“. Отивам при него да му предложа да използуваме заедно моите свободни дни някъде в полето. – Бях напълно уверен, че той ще се съгласи, защото знаех вече любовта му към природата – бяхме се запознали на Драгалевския монастир и бяхме споделили чуствата си за „чудната хубости“ на монастирската местност, с желание да видим и други подобни височини с приятни изгледи, каквито предполагаме, че все ще има около София. Защото през това време околността на столицата твърде малко се посещаваше от нас, градските хора; това се считаше като право на живущите тук чужденци и ние гледахме на тях като на такива, които в обиколките си около София търсят средства да убиват праздното си време – от слободия.
В 15 минути съглашението между Алека и мене беше свършено; по руската 3 верстова карта маршрута съставен, разбира се, за места, които ни един от нас не познаваше и времето за тръгване на утрешния ден уговорено. – На 12. юлий 5 часа сутрента се срещаме в „Борисовата градина“ с по една тояга в ръка, по един вързоп най-скромна провизия, колкото за един ден, макар че щехме да ходим 5 дни, и с картата в джеба за водач. Радост почти детска ни обладаваше. – Към 10 часа бяхме в Германския монастир. После пладне газим Искъра към Панчарево мост за минаване не търсим, понеже считаме, че пречки за нас не съшествуват. – Намираме, че по своята дивна хубости Панчарево е рай на земята и мечтаем, как ще предаваме впечатленията си на наши приятели, като считаме себе си първите щастливци, които сме открили тоя кът на дивна хубости! – Продължаваме пътя си към Кокаляне и привечер пред и нас се открива, действително, омайната картина на искърското буйно лакатушене между високите канари и във висинето насреща ни, между една привлекателна гора Кокалянския – Урвишки монастир, към който се стремим, водими от картата си.
Забравихме хубостите на Панчарево. Тук сме вече във възхищение, а Алеко е в силно възбуждение и поетическо настроение. Той веднага пренесе във въображението и мечтите си на нашия Урвич всичките английски туристи. За начало към това реши, че ще създаде Урвич-клуб, както има и Алпийски клубове. И, наистина, следующата година на 11. май, когато всъде в природата блика живот и младост, той водеше веч на същото място, царството на неговите незабравки, които много обичаше, своята рожба Урвич-клуб. Импровизирà и Урвишки марш. В своето възхищение, сякаш че обгръщаше всичко около си и като че ли сам растеше заедно с височините. – Тоя Урвич-клуб, в който влизаха и любезни славяни от други народности в София, просъществува седем години, и всека година на 11. май подновяваше силите си там. Обаче на 1897 год. Алеко не дойде със своите Урвичци – той отиде в Радилово. . .
Повтарям, че при първото приближаване на нас двама ни към Урвишкия монастир, – Алеко беше в силно възбудено състояние и поетическо настроение. Туй, че мръква, че имаме още да вървим по стръмен каменист и непознат балкански път, че почна отдалеч да се святка и гърми, малко искахме и да знаем. Но когато съвсем се стъмни и плисна пороен дъжд и светкавици – гърмотевици се разнасяха около нас в балканската самотия, видяхме, че малко на риск сме го ударили. Обаче възбуденото състояние и веселото настроение не ни напустна, напротив, още повече се усили, когато към 11 часа бяхме вече в сушина в килията на деда игумена, облечени не зная в що, за да могат да се изсушат мокрите ни дрехи, които съблякохме веднага.
На 13. имахме голяма почивка в монастиря, разбира се, без да се спрем в него; обикаляхме целия ден по височините и обмисляхме плана за предстоящето качване на Витоша. През деня имахме среща – обед с деда игумена по ливадите над монастир; там, при весело настроение, отец Пантелеймон, който има щтръкнали и не с особено старание срешени коси, при това малки очи, но със силен поглед, ни разказа анекдоти, от които се виждаше, че той още не се е решил да стане някога пустинен жител, макар че отдавна живее в монастир и в гора. Няма съмнение, че при подобно едно своенравствено настроение той не ни даде никакви сведения за Витоша, защото тя не е вещ, към която да се е стремял някога да я познае, за да получи нещо от нея.
Пренощувахме на мандрата под манастиря, разбира се, като имахме за постеля сено, а за покривка – свода небесен, защото не счетохме за нуждно да носим мушами, палта и пр. На 16. преди слънце потеглихме към село Железница, дето открихме едни много горещи извори и оттам се закатерихме по стръмнината нагоре. В селото на механата видехме само една бабичка: всички селяни бяха вече в полето и тя ни даде ценния кураж, че като нас момчета за три часа могат да се намерят на „Черния-връх“. Това май не излезе тъй вярно, но все едно, ние бяхме доволни, защото, като си бяхме изплезили езиците, все поглеждахме часовника, дали са се минали три часа. Те наистина минаха, но вместо целта на пътя ни отдалеч се показаха 10 овчарски кучета, а ние само двама с по една тояга. Кучетата бидоха привикани от овчари-арнаути, които ни посрещнаха в колибата си, разхладиха ни с кисело мляко, разприказаха ни на турски език, защото български не знаят, за политика, като смесиха Австрия и Русия ; разбира се, в приказките си се стараеха да узнаят, какви сме, къде отиваме и защо ; позна се, че хвърлиха жаден поглед, ако могат по арнаутски да ни поразтарашуват и ни поотупат, обстоятелство, което доволно ни поразтрепера, но се успокоихме, като се поотдалечихме от тях, след като за киселото млако им дадохме 5 лева бакшиш.
След голямата умора, но без особени приключения, към един часа бяхме на точка, от която, като гледахме околността, според сведенията, които, имахме, заключихме, че сме на „Черния-връх“. Тук, капнали от умора и от силна горещина, наистина, мъчно можехме да разсъждаваме, но впечатлението и възхищението, особено на Алека, бяха такива, каквито мъчно могат да се предадат. Те се само чувствуватъ и то в момента, в който се изпитват.
Като поотпочинахме, хапнахме, пийнахме водица, тъй като подкрепително спиртно питие не считахме за нуждно да носим, и като ни пообрули вятъра, тръгнахме из незнайната Витоша, по направление към запад. Скитанията ни, изгубванията на всека посока, откриванията на нови и нови омайни кътове и възхитителни гледки се редяха едно след друго. – Алеко замечта следуюшия праздник да събере приятели, но непременно със семейства и с музика и да дойдат пак тук; толкова се беше захласнал, та мислеше, че панорамите, които ни се откриваха, са пред самата София. Но след тези възхищения за нас наставаше пак тъжното впечатление, че сме се изгубили във Витоша: – картата вече не ни помагаше, па и за вечеря нямахме нищо; имахме тук-там и малки премеждия, но никой звяр не видехме, освен една змия, която убихме за развлечение. Помирихме се вече и с мисълта, че нощта ще прекараме в пълна неизвестност, в страх и отсреща с мечки. Но не преставахме да блуждаем напред. Най-сетне, към 10 часа далеч пред нас заблещукаха светлини. Радостта ни нямаше край. След половин час бяхме във Владая. – Значи, за един ден, 14. юлий, пребродихме цяла Витоша, която за нас беше една омайна гледка, но се оказа, че е и не малко опасна девственица.
Във Владая, щом седнахме, от какво беше, не зная, Алеко се разтрепера и претегли през нощта една крапивна треска. На 15. май си почивахме по реката във Владая, дето Алеко ми чете и си поправи критиката на „поемата на злото“ от Ст. Михаиловски; и на 16. крачехме вече към София със съжаление, че не можем да дишаме повече с широко разтворени гърди витошкия въздух, макар и да претърпяхме толкова неприятности, които като че ли бяхме изпитали на сън, а не в и действителност.
Чисто, невинно, почти детски възхитително бе това пътуване. Но затова то постави началото на големите излети от София за „Черния-връх“, а заедно с това се турна основата на организираната туристика. Подир една година ние бяхме пак на същото място и с по-голяма компания; Алеко беше все тъй възхитителен, все жизнерадостен, но екстазът при първото посещение вече липсваше ; той само разправяше за него и като че ли не беше на същия „Черни-връх“. След това той стана създателя на екскурзии към „Черния-връх“ и искаше да води все нови и нови компании, за да поживее наново с чувствата на тези, които пръв път отиват там.
Ежегодно стават големи излети на Витоша, а ти, мили Алеко, вече 10 години почиваш от всичко, макар и да имаше още много да вършиш! Бог да те прости!
София, 7. май 1907 год.
Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. VI, бр. 4-5, Април – Май 1907, стр. 75-78.
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
