Летни туристически наблюдения от района на с. Славейно, Смолянско, 2023 г.
Георги МИТРИНОВ
Както всяка година, и през тая отново се озовах в моето родно с. Славейно, в сърцето на Средните Родопи, което предлага интересни туристически маршрути за преходи в различни посоки.
Маршрутът от с. Славейно в южна посока до Черни връх (1421 м) и с. Тикале не е маркиран. Минава се по стария път за хора и товарен добитък, пресичащ р. Малка Арда по стар каменен мост, а после, след кратко изкачване се излиза на черния горски път за с. Тикале, сега използван главно за дърводобив. На превала между върховете Падала и Черни връх от вододелната линия, разделяща поречията на реките Малка Арда и Черна, от преди имаше самоделно направена тенекиена табела с надпис ТИКАЛЕ, сочеща посоката на пътя към едноименното село, разположено в близост до Момчиловата крепост. Отскоро са поставени и нови указателни табели, съдейки по оформлението им, дело на туристическата организация в Смолян, тъй като е поставен и гербът на града. Но се оказва, че табела, насочваща към близкото с. Славейно, няма, въпреки че в селото има музеи и места за настаняване; въпреки че е изходен пункт за преходи към х. „Преспа“, вр. Преспа, местност Имарет дере (дн. Хайдушки поляни), х. „Момчил юнак“; към историческите местности Иноглово, Св. Дух, Св. Спас, Курбан ери с по-старо име Св. Иван и др. в землището на селото. Надяваме се хората, поставили новите табели, в скоро време да поправят пропуска си. Накрая се установи, че на последния фестивал на киселото мляко в с. Момчиловци, ежегодно провеждан в началото на м. септември, 2023 г., селото е представено като туристическа дестинация с множество маркирани маршрути в различни посоки. Важно е също да се сподели, че въпросните табели са в подножието на близкия Черни връх (1421 м). Можело е да се постави указателна табела за изкачването на върха, което си е атракция. А по протежение на вододелното било в източна посока следва един още по-висок връх – Студенец (1475 м), което също би могло да се означи. Нали става въпрос за туристически пътеки.
Тъй като през 2023 г. се навършват 120 години от Илинденско-Преображенското въстание (1903) и 110 години от Междусъюзническата война (1913), бе направен преход от с. Славейно до х. „Преспа“ и съответно до върховете Преспа (2001 м) и Свобода (1915 м), за своеобразно отбелязване на годишнините, свързани с историята на нашия край и конкретно на нашето село. Сред местните жители се шири мнението, че ходенето сам в тия райони е опасно, поради наличието на мечки. Но осланяйки се на опита на други ентусиасти, преминали част от маршрута наскоро, а и на интензивния трафик на коли, превозващи дървен материал в района на х. „Преспа“, реших да премина по маршрута. Още повече, че голямата част е по планински горски път. Така можех да компенсирам липсата на специална туристическа екипировка – туристически обувки, раница и т.н. И така към 9.00 ч. потеглих по маркирания път, преминаващ през параклисите „Св. Георги“, и „Св. Атанас“. Следва стръмно изкачване, за да се избегне голяма обиколка на пътното трасе, и при Шарената вода, чийто чучур още тече, отново излизам на пътя до разклона за местностите Иноглово и Балицко. Там има добре направен двуетажен заслон, както и пейки и маси за отдих. Открива се хубава гледка към околните райони на юг и на североизток. На югоизток от него е връх Св. Дух (1489 м), свързан с революционната история на с. Славейно. Маркираният маршрут към х. „Преспа“ продължава по пътя към м. Балицко. Скоро преминава край параклиса „Св. Спас“. Мястото е свързано в народните предания със спасението на местните християни от помюсюлманчване.
Туристическият маршрут преминава в близост до местността Синура, където част от местната чета към ВМОРО, начело с подвойводата и знаменосец Колю Шишманов, влиза в битка с турска войска в началото на м. май, 1904 г., в следствие на което знаменосецът, тежко ранен, се самоубива, за да не попадне жив в ръцете на турците. До беседката има чешма, вече пресъхнала. Но е хубаво място за почивка. Има указателни табели, насочващи към мястото на сражението.
По-нататък маршрутът продължава по горския път до местността Балицко, от където се разклоняват три трасета за останалата част от прехода. Мястото включва обширни поляни, вече доста обрасли, от които се открива просторна гледка към Източните Родопи и към южната част на Среднородопието. Някога там бяха разположени селските мандри. В по-ново време имаше две хижи: едната т.нар. Пионерска хижа, дарение от славейновеца проф. Костадин Чилов на училището в селото, се използваше до 80-те години на ХХ в., докато имаше училище в селото, а другата бе Ловната хижа, стопанисвана от славейновската ловна дружинка. Маркировката продължава по горски път към местността Иноглово, след което се отбива по пътека, изкачваща билото, на което е построена х. „Преспа“. Изкачването включва по-стръмни отсечки с полегати, докато се излезе в долния край на голяма поляна, в горния край на която е разположена хижата. Местността е известна с името Горялата фойна. Втори вариант за изкачването е по наскоро удължен стар горски път за дърводобив, по който от м. Балицко може сравнително бързо да се стигне до билото и до самата туристическа пътека от м. Имарет дере (Хайдушки поляни) през х. „Преспа“, към х. „Свобода“ – част от туристическия маршрут Е 8 – курорт Боровец – с. Мезек, Свиленградско, който прекосява надлъжно целите Родопи. Разбира се, горският път не дава възможност на ентусиастите, избрали маршрута, да се насладят на прекрасни гледки, тъй като преминава през горист район. Трети вариант е на разклона за вр. Курбан ери, за м. Балицко и за с. Кутела, в м. Делихалилов гроб, на 1.5 км преди Балицко, да се продължи нагоре по горски път, който след 1-2 км извива вдясно и почти по хоризонтала се влива в трасето на новия горски път от м. Балицко към билото на планината. Важно за последните два маршрута е, че не са маркирани с указателни табели, но за предпочитане е последният, който е слабо използван от автомобили и пътното трасе е затревено, което е по-приятно за преминаване. Предпочетох за изкачването третия вариант и не съжалих. Горският път до връзката с тоя от м. Балицко освен че е изцяло затревен, на места бе отрупан с мащерка и кантарион, чиито ухания, в съчетание с това на иглолистната гора, бяха много приятни, освежаващи и зареждащи с енергия. Скоро след като се озовах на използваното от автомобили трасе, започнаха да се чуват резачки, а и шум от автомобилни двигатели. След не много време се озовах пред колона от няколко големи камиона, чакащи да бъдат натоварени с трупи. Шумът беше доста силен, та едва ли мечка щеше да се завърти в тоя район. Поразменихме по някоя дума с чакащите шофьори. После по пътя с лек наклон бързо достигнах до билото и до маркираната пътека от х. „Момчил юнак“, през м. Имарет дере (Хайдушки поляни) през х. „Преспа“ към х. „Свобода“. Това, както бе споменато по-горе, е и трасе на туристическия маршрут Е 8 от планинския курорт Боровец до с. Мезек, Свиленградско, пресичаща по дължина целите Родопи, който обаче, за съжаление, въобще не е маркиран с указателни табели. А ентусиасти ежегодно през летните месеци го преминават. Достатъчно данни за техните преживявания се откриват в електронни сайтове.
И така тръгвайки сравнително късно от с. Славейно (9.00 ч), в 11.05 ч. вече бях на хижа Преспа. Хижата отскоро е с нови стопани и това осезаемо личи. По-подредено, по-приветливо е, а и условията за увеличаване на посещаемостта вече са много по-добри. Хижарите са сравнително млади хора с потекло от съседното с. Кутела. В помощ са им техните родители. Амбицирани са да превърнат хижата в притегателно място за отдих, каквото беше преди време. За съжаление, х. „Преспа“ остава някак по средата на преходите от м. Имарет дере до х. „Свобода“, особено за тръгналите по дългия и изтощителен маршрут Е 8, които отсядат за нощуване на последната хижа. Но си има своите посетители.
Вече съм на трасето на маршрут Е 8 – Боровец – с. Мезек, Свиленградско, т.е. надлъжното пресичане на Родопите. Въпреки липсата на подходящо оборудване, реших да изкача вр. Преспа – единственият двухилядник в тая част на Родопите (Преспанския дял), а и в целите Източни Родопи, разположен в близост до едноименната хижа. Някога като деца се наслаждавахме на това трудничко изкачване. На известно разстояние от х. „Преспа“, по посока х. „Свобода“, когато някогашната гранична просека между Османската империя и Източна Румелия, по-късно Княжество България и Царство България, до 1912 г., все още личеше, се отделяше пътека, преминаваща по пространства със струпани големи камънаци, т.нар. каменни реки, през храсталак, а и през гористи ивици, нагоре към върха. Старите хора разказваха, че сутрин рано, при ясно време от там се вижда Бяло море. От върха се откриваха красиви гледки във всички посоки. Горе имаше много боровинки, а в по-долните части и малини. Въобще изкачването беше прекрасно изживяване. В началото на някогашната пътека към върха още стои дървена табела с надпис Връх Преспа. А някой е добавил отдолу: Не е за слабаци! Там бях в 11.34 ч.
Но от някогашния чар на изкачването на единствения двухилядник в Преспанския дял на Родопите, а и в целите Източни Родопи, почти нищо не е останало. Преди десетина години бе прокаран черен път до върха от североизточната му страна, т.е. откъм страната на х. „Свобода“. А сега имаше нова изненада. И от северозападната страна е прокаран друг необичайно широк черен път, с което удоволствието от катеренето по пътеката към върха изчезва. Пък и самата пътека през камънаците, храсталаците и из гористи части на доста места вече е непроходима. Дори се налага да излезеш от спушения храсталак или гористо място, та да продължиш по широкия черен път. Катерех се нагоре чудейки се каква е целта да се прокара тоя толкова широк път. Иначе дори и по черен път, и без атрактивното катерене по камънаци, изкачването си е усилия. На върха бях в 12.05 ч. А там - пълно разочарование. В средата на билната част се виждаха части от катурната метална вишка – две обемни железни конструкции, обрасли в треволяк. Встрани от тях на две-три места имаше по една-две дъски на земята, никак неудобни за сядане, но явно, някой е пробвал с подръчни средства да си създаде удобства. В североизточния край на върха се натъкнах на доста дълбока, а и широка яма, изкопана в скалите. По средата на ямата имаше означения с червена боя. Явно, ще се поставя някакво съоръжение, с което съвсем ще се загуби възможността да попадне човек сред девствена природа, не пипната от човешка ръка. На всичко отгоре самият връх от юг, запад и север е опасан с гора. Дърветата доста са израсли, та на никаква гледка не можеш да се насладиш, освен ако не се покатериш на някое дърво. А като тръгнеш да се спускаш надолу от североизточната страна, трасето на прокарания преди доста време горски път, което се беше позатревило, сега е прорязано от скоро изровен изкоп. Тракторът, който е копал, бе стигнал в близост до върха. Старите пътеки вече не се откриват. Нова маркировка няма. А ако тръгнеш да слизаш по изкопа, ще напълниш обувките с пръст.
Слезеш ли най-после до подножието на върха, се включваш отново в маркираната пътека към х. Свобода, а и по немаркираното трасе на маршрут Е 8. На близка широка поляна, над която минава голям електропровод, някой е оставил „дар“ за туристите – лек автомобил, отдавна превърнал се в недвижима собственост, но незнайно чия. А за да не се объркват преминаващите по маршрута, друг умник е поставил голям капак от тенджера на един пън, та да се знае, че хора се мотаят там. Въобще все артефакти, напомнящи ни, че имаме прекрасна природа, но доколко я заслужаваме и доколко правим така че да е привлекателна за туристи, наши пък и чужди? По-нататък трасето продължава по горски път. Има и указателни табели тук-там. На близо километър преди х. „Свобода“ то излиза на асфалтирания път от с. Манастир за с. Давидково, което разваля удоволствието от допира до девствена природа. Преди от поляната с изоставения автомобил пътеката продължаваше все в гора до х. Свобода и беше атрактивна, а и с прекрасни гледки, които се откриваха в южна и югоизточна посока. Към 13.00 ч. вече съм пред хижата. Оказва се затворена, а хижарят предвидливо беше оставил номер на телефон. Който иска, да звъни, пък кога и как може да бъде обслужен, вече е друг въпрос. Но хора бяха насядали на маси по поляната встрани от хижата и обядваха. В западния й край се виждаха дървени навеси с маси и пейки, оградени с телена ограда. Несъмнено това са съоръжения, използвани при правенето на курбан, посветен на Енихан баба, който духом витае там, защото никакви исторически данни за съществуването на такава историческа личност няма засвидетелствани в писмени източници. А и построеното на върха мюсюлманско тюрбе е празно. Иначе за курбана се събира доста народ. В северния край на поляната започва трасе със стъпала (според изписаните цифри с червена боя, над 600) до връх Свобода със старо име Енихан. На определени разстояния са изградени дървени беседки за почивка. Някъде по средата е построена чешма с няколко чучура. Има поверие че водата е лековита и посещаващите върха оставят части от дрехи, често бельо, а и актуалните маски от ковидната епидемия. Та съвсем по нашенски хубавата гориста местност е превърната в „Парцалания“ – грозотия.
Чудя се като толкова е лековита иначе прекрасната студена планинска вода, как още не се е намерил някой хитрец да я бутилира и продава. А може би някой някъде вече го прави. В 13.14 ч. съм на върха, висок 1943 м, където мирно съжителстват едно мюсюлманско теке и една паметна плоча. Текето е на измислен мюсюлмански пълководец – Енихан баба, посочен в преданията като водач на турците при превземането на края и загинал в битка с местните българи, но не отбелязан в никакви исторически османски документи. На известно разстояние пред текето е поставена паметната плоча на историческата личност Момчил войвода, свързана с Родопите. По времето на Ахмед Доган върхът е разоран, като са унищожени стари културни пластове, за да бъде построено теке, в което няма мощи на никакъв мюсюлмански светец.
Види се, по стар обичай посетителите на мюсюлманското теке, което иначе е заключено, оставят за хаир дребни пари и пред паметната плоча на българския войвода Момчил, победил пръв на Балканите в битка турците, съюзени с византийския кандидат за престола в Константинопол Йоан Кантакузин (битката при Бистонското езеро – 1344 г.).
Гледката, която се разкрива от върха, е прекрасна. В която и посока да се обърнеш, все разстеленото родопско планинско море е пред теб, надиплило вълни от планински вериги чак до хоризонта. Някъде долу се виждат близки и по-далечни селца, исторически местности като Иноглово и др. И след като се насладиш на всичката тая красота и планинска необятност, тръгваш надолу, към онова от което си избягал за кратко. Щеш не щеш, минаваш пак покрай парцалената чешма с хубавата студена вода. Долу до хижата е глъчка. Току-що пристигащи туристи виждайки затворената хижа, разпитват за това-онова. Интересуват се оставеният от хижаря телефонен номер за връзка в какъв времеви отрязък ще им е от полза? Вероятно във времевия отрязък „от днес за утре“. По пътя назад в асфалтовия отрязък те поопушват рядко, но все пак преминаващи возила, та да ти припомнят за къде си се запътил. После тъкмо се отпуснеш и унесеш сред поляни, осеяни с кантарион, покрай почервенели от плод малинови храсти, които те спират за кратко, отново се озоваваш на поляната с МПС недвижима собственост и с пъна, покрит с големия капак на тенджера. Спомняш си какво е било преди 10, 20 и повече години, без тия присъствия на артефакти от бита ни, които определена група днешни наши съвременници държат да изложат на показ и сред природните красоти, може би като част от тях! Бързаш към митичната Караджова вода – извор със студена планинска вода, увековечен в народните предания, падаща се в северното подножие на вр. Преспа, но попадаш на доста пообработено от машини място като голям харман сред вековната гора, на което следи от чешма и чучур няма. Въобще знайно е, че където човешка ръка пипне из девствената природа, не е на добре, ама в района на вр. Преспа и на х. Преспа тая човешка ръка е отнела много от чара на планината. Е, поне за тия, които помнят района в какво състояние беше преди 20-30 години. Но времето тече и настъпват промени, за съжаление не все положителни. Малко преди отклонението за х. „Преспа“ срещам двама забързани, добре екипирани туристи. Заговарям ги и се оказва, че се движат по маршрута "Е-8". Днес им е осмият ден. Бързат към х. „Свобода“, където ще преспят. На моята бележка, че тя е затворена, отговарят че имат уговорка с хижаря да ги чака. Въобще за запознатите с преминаването на трасето по маршрут Е 8 е знайно, че след Пампорово ентусиастите трябва да разполагат с много данни, т.е. да имат добра логистика. Нататък хижарите по разните хижи са „на повикване“, т.е. предварително се уговаряш с тях кога да те чакат, какво меню да ти приготвят и т.н. Това също е част от изискванията да преминеш успешно по въздългото трасе, пресичащо надлъжно планината.
На х. „Преспа" спирам за малко, колкото да си наточа вода и хубаво да се напия, пък и да си кажем няколко приказки с новите хижари. После продължавам надолу, по обратния път към с. Славейно, с мисълта за един хубаво прекаран ден. Към 17.30 ч. вече съм на входа на селото.
60 ГОДИНИ ХИЖА ПРЕСПА В ПРЕСПАНСКИЯ ДЯЛ НА ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ Георги Митринов През 2022 г. се навършват 60 години от построяването и откриването за посещения на хижа „Преспа“. Разположена е в местността Горялата фойна (1802 м. н. в.), в Преспанския дял, който се явява източната част на по-големия Пе ...
Наши абонати и читатели ни питат: защо името Родопа, вместо Родопи (те), все по-широко и по-широко се разпространява и по-плътно се настила в Родопската област, в сравнение другаде, което личи, както в родопския печат, така също и в кръщаването на културно-обществени и стопански сдружения и заведени ...
Изтегли материала като е-книга
