Беломорието векове наред е било притегателен център за родопските българи като място за препитание. От стари времена родопските овце пребивават през зимния период в топлото Беломорие (Гюмюрджинско, Ксантийско), поради тежките зимни условия в планината. Трансхуманното животновъдство добива своя разцвет през XIX в. Според изследователи до Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) в Родопската област е имало около 2000000 овце и кози, като голяма част от тях били в Среднородопието (Шишков 1933: 41). През този период с развитието на занаятчийството, среднородопските абаджии, дюлгери, бакърджии, киреччии (варджии) и др. трайно присъстват в Беломорието (Гюмюрджинско, Ксантийско, Драмско и др.), където намират пазар за своя труд и за произведената от тях продукция.
Пътуването от Среднородопието до Беломорието се извършвало по стари пътища с ездитни животни и пеш. Но докато за основния маршрут от среднородопските селища към Ксанти и Енидженското (Ксантийското) поле има доста писано, дори родоповедите Стою Н. Шишков и Петър Маринов са описали маршрута на пътя по села и местности в свои публикации (Шишков 1907; Маринов 2000: 33-37), за пътищата от Среднородопието към Гюмюрджина и Гюмюрджинското поле се срещат по-малко сведения. В публикацията на Стою Шишков „Из Беломорската равнина“ се споменава за отбивка на пътя от Устово за Ксанти и Ксантийско при с. Гьокче бунар, Ксантийско (дн. грц. Главки) по планинското било в източна посока, към Гюмюджинското поле. Тя продължава по Пашевикския гребен (планинските ридове източно от с. Пашевик, Ксантийско, дн. грц. Пахни) или по Гьокчебунарското бърце, преминава през с. Кетенлик (дн. грц. Кентаврос), Ксантийско и по кетенликските височини, назовавани още Кара алан, се спуща към с. Алмали (дн. грц. Алма), на 1½ ч разстояние западно от Ксанти. Това според автора е най-краткият път за Бору гьол и Порто Лагос (Шишков 1907: 20-21). Петър Маринов в свой пътепис споделя за обратния път от Гюмюрджинското поле към Ахъчелебийско, който минава покрай Бору гьол, при с. Исикьой (дн. грц. Иасмос), после през с. Арабаджи кьой (дн. грц. Амаксадес), в подножието на планината, след което навлиза в нея и поема в северозападна посока, през гористи местности, за да се стигне до с. Шахин, Ксантийско (дн. грц. Ехинос) и от там през с. Алмалъ (дн. грц. Меливия), по реката, към прохода Елидже (Маринов 2000: 36). Такава отбивка е описал и френският изследовател Огюст Викенел, който през първата половина на XIX в. пътешества из Родопите: Маршрут 187. От Демирджик до Гюмюрджина:
Но докато занаятчиите и овцевъдите от повечето среднородопски християнски села по поречията на реките Черна, Бяла и Арда използват пътното трасе към Ксанти и Ксантийско, населението на селата Карлуково (дн. Славейно) и Петково търси своето препитание основно в Гюмюрджина и в Гюмюрджинското поле. Двете села са разположени в източния край на Ахъчелебийско (дн. Смолянско) и маршрутът в посока Ксанти с посочените отбивки за Гюмюрджина е доста обиколен за жителите им. Карлуковци и петковци, наред с населението на околните им села, използвали пряк път за Гюмюрджина и Гюмюрджинско. За съжаление, никой от местните краеведи (Петко Карапетков на с. Славейно и Георги Ташев на с. Петково) не е описал подробно трасето на тоя път в свои изследвания. Все пак в многобройните публикации на славейновския краевед Петко Карапетков се откриват, макар и откъслечни, но важни сведения. Ала те са главно за близки до с. Карлуково (дн. Славейно) райони: м. Дерин кедик над с. Ряка, Смолянско, от една страна и с. Славейно от друга – с. Лещак, Маданско – Узундерски ханове (ханове в района на с. Узун дере (дн. гр. Неделино), което било с множество пръснати махалички, доста отдалечени една от друга).
Сходен отчасти маршрут на пътно трасе в указаната посока се открива в пътеписите на френския пътешественик и изследовател Огюст Викенел, който през 1847-1848 г. преброжда Родопската област като представител на министъра на народната просвета на Франция. По-късно, през 1868 г. е отпечатан във Франция трудът му „Пътуване в Европейска Турция. Физическо и геологическо описание на Тракия“, който включва маршрути между важни административни центрове в Родопската област и в съседните нейни райони. Тогава център на Ахъчелебийска каза е било селището Смилян. Описани са няколко маршрута от с. Смилян до Гюмюрджина. В едно от описанията авторът отбелязва: „Независимо от пътя, който ние минахме, съществуват много пътища, които свързват тези центрове на кази“ (Дерибеев 1983: 252), като изброява пет отделни маршрута (с. 253-254). Маршрутът в третия вариант на пътя от Смилян до Гюмюрджина минава през Палас (дн. Рудозем) - 2½ ч; Еникьой (неизв. село) – 3 ч; преминаване през планината; Узун дере (дн. Неделино) – 2 ч; Чатак (с уточнение на Б. Дерибеев че съществуват много села с това име, които не трябва да смесваме), разположен там, където рекичката на Даръ дере се съединява с тая на Узун дере – 2 ч (Б. Дерибеев приема, че това е дн. с. Пресека, Момчилградско); Кирли (дн. с. Бенковски) – 1 ч (Б. Дерибеев смята, че това е една от многобройните махали, съставляващи общината с това име Кирли, а не селото с такова име, което отстои на 2 ч път от с. Чатак); Ип дере (дн. с. Дрангово) – 2 ч; пресичане вододела Сюютлю и Куру чай; Балуджа дн. с. Баладжа (грц. Мелитена) – 3 ч; Ясъ кьой (дн. грц. Иасмос) – 5 ч; Гюмюрджина – 3 ч. Или всичко 21½ ч. (Дерибеев 1983: 253-254). Но маршрутът от с. Карлуково (дн. Славейно) към Гюмюрджина се е движел по вододелното било между поречията на реките Малка Арда и Черна, по-надолу – Арда, след сливането на последните две реки. Поради това чак след пресичането на р. Арда може да се търси връзка с трасето, описано от пътешественика Огюст Викенел. Не е изяснен въпросът къде пътниците и особено големите овчи стада са пресичали р. Арда. Несъмнено това е ставало по мост над реката, поради факта че през есента и през пролетта, когато например са се придвижвали тези стада, реката вероятно е била пълноводна. Известни са два стари моста над р. Арда: при с. Стояново (Стоянов мост) и при с. Върбина (Върбински мост). Село Лещак със старо име Фъндъджак се намира по-близо до с. Върбина, от което може да се предположи, че трасето на стария път за Гюмюрджинското поле е преминавало през с. Лещак към с. Върбина и след пресичането на р. Арда по Върбинския мост е продължавало в източна посока към с. Неделино.
В едно описание на основните пътища от с. Карлуково (дн. Славейно) в различни посоки краеведът Петко Карапетков пише: „Третият път, в южна посока, пресича реката при Маринската воденица, минава през местностите – Кесимоското, Луканово, Средоците, Маркоското, прехвърля хребета между Студенец и Чоарни воарх. Тук един клон се отделя за с. Река. Главният път продължава зад Друма за с. Лещак, Гюмюрджина. По него, зад Студенец, се намира Радич Кехайовата чешма, а по-далеч Гьорговата вода, построена от Куртю Георгов Бъзлянков в памет на починалия му първороден син Гьорги.
На Гьорговата вода спирали керваните от абаджии, овчари, зидари, киреччии, които се връщали от гурбет от Гюмюрджина. На чешмата се бръснели и измивали по ред, по възраст, като почвали от най-стария. Когато цялата колона бивала готова, най-старият повеждал кервана. Наяхали на охранени мулета, гурбетчиите започвали да се черпят с люта ракия, но пиели с мяра и ред, за да пазят благоприличие. Всяко почерпване било съпровождано с провикване, гърмене и пеене. Но щом дойдели на Маркоското, провикванията и гърмежите зачестявали, песните разнообразявали. Така, наредени по възраст, весели и жизнерадостни, навлизали в селото, където ги посрещали техните близки.
До 1920 г. Гюмюрджинският път бил много оживен. Деня и нощя, зиме и лете по него пътували кираджии и гурбетчии. От селото до града отивали обикновено за два дни. През това дълго пътуване споделяли мъки и радости. Старите говорели за „гечелмека“, а младите – за своите изгори. По него мнозина се наговаряли, коя мома да поискат. Други се уславяли за сватосване и сродяване; трети свързвали пазарлъци за ниви, ливади, мулета, овце, аби и др.; четвърти критикували обществениците. Техните разговори подслушвали и селяните от селата, през които минавали, затова неделчени (узундерци) се произнасят: „Не познавахме, ага миноваха карлуковци и пьотковци приз нашесу селу, оти карлуковци все думаха за хубави ливади и мулета, а пьотковци – за хубави жени и мухабете!“ (Карапетков 1948: 459-460). На друго място краеведът дава допълнителни сведения за пътуването до Гюмюрджина: „Между Карлуково и Гюмюрджина постоянно пътували кираджии, превозващи армагани и зимовище. Освен със свои мулета, кираджиите превозвали стока и с мулета на занаятчиите. Обикновено карали по две свои и 4 занаятчийски мулета. Докарването на стока и връщането на мулетата било заплащано по 2 дюкме от стопанин на муле или по 10 гроша. Тогава 1 турска лира била 5 дюкме“ (Карапетков 1991: 257-258). Интерес представляват сведенията за старата камбана на селската църква, пренесена от Гюмюрджина: „Първата камбана в Карлуково е донесена на рамене от карачите (кираджиите) от Гюмюрджина. Носили я 5 дни. Кираджиите идвали всеки петък в село, след като гурбетчиите накупували през пазарния ден във вторник в Гюмюрджина онова, което трябвало да изпратят на семействата си в село. Имало е дни, когато пристигали по 60 мулета, натоварени с багажи от Гюмюрджина (по данни на Шина Ник. Чинкова, 1964 г.)“ (Илчевски 2005: 30). За старата църковна камбана трябва да се отбележи още, че според запазени архивни материали тя е била с датировка 1898 г. (Шукеров 2015: 206).
Относно загубите, претърпени от карлуковските и петковските абаджии в Гюмюрджина през злощастната за българското население в Беломорието и Родопите есен на 1913 г., при турските и гръцките погроми, важни са сведенията на изследователя Любомир Милетич. Те говорят и за важността на тоя занаят, свързан с препитанието на населението на двете среднородопски села: „Когато гюмурджинските турци се убедили, че Западна Тракия ще остане под България, започнали, както се спомена, разграбването на дюкяните, най-богатите от които били в Гюмурджина и в Скеча. Първом разграбили абаджийските дюкяни, гдето се продават готови турски дрехи, и с тях обличали своите „милиционери“, които се връщали от демаркационната линия да се уволняват, а тъй също и мнозина от местните турци в града. Само абаджиите в Гюмурджина, все българи от с. Петково и Карлуково (Ахъчелебийско), имат загуби до два и половина милиона лева“ (Милетич 1918: 282).
В народописните материали на славейновския краевед Петко Карапетков се откриват данни и за пътуването на многобройните овчи стада през есента към Гюмюрджинското поле и през пролетта обратно към землището на с. Карлуково с големи пасища в северна посока от него: „Пътуването на сюриите от полето до Карлуково траело 5-6 дни. По пътя доели чангалите, сутрин и вечер. Подсирвали млякото за прясно сирене, от което се хранели всички обслужващи стадото, а останалото се раздавало за здраве и берекет на срещнатите пътници и на населението от селата, през които минавали. Всяка година бунтарите против Гюмюшгердановата ангария Гармидол и Чоро от с. Ряка се изкачвали до Гюмюрджинския път при Гьоргова вода и Деринкедик, събирали дърва от гората, запалвали големи огньове при ятаците за нощуване на стадата… Чоро и Гармидол били първите посрещачи и преди овчарите да влязат в селото, те ги дарявали с армагани и ги нагостявали хубаво с мляко, сирене и качамак… Завръщането на стадата напролет по празника Кирил и Методий беше истинско празненство в село. Особено се радвахме ние, децата. Първо пристигаха кехаите, наяхали най-охранените и бързоноги мулета и водеха други, натоварени с армагани и нагоди. Само след два дни и стадата се появяваха на Студенец, Маркоското и Чорни ворх. Овчарите гърмяха, свиреха с гайди и кавали, провикваха се. Като че ли се надпреварваха помежду си… Надвечер стадата се нареждаха едно до друго от Студенец, Марковското, Кесимовското чак до селото. Най-напред вървяха еркичите с големите чанове, деве, батали, тюмбелеци, татралки, подкарвани от янкехаята или някой левент овчар. След тях се нижеха овцете, а край тях пазеха рунтави кучета… По празника на Св. св. Кирил и Методий стадата изпълваха околните планини Балицко, Боруна, Имарет дере, Иноглово, Бахтярица. Започваше още едно овчарско лято, с труда и овчарските радости“ (Карапетков 1991: 400-401).
На 20.07.2024 г., навръх патронния празник на църквата „Св. пророк Илия“ в с. Славейно, група ентусиасти завършиха последния етап от прокарването и маркирането на туристическия маршрут с. Славейно – Марински мост на р. Малка Арда – м. Марковското – м. Дерин кедик в югоизточна посока. Бяха поставени указателни табели, а също туристическа маркировка с боя. Последната местност се намира в подножието на вр. Студенец (1474 м). От местностите наоколо се откриват панорамни гледки към селата по течението на р. Малка Арда и към върховете от Преспанския дял на Родопите Курбан ери, Преспа, Свобода в северна посока. В южна посока се разстила планинското море, прорязано от поречията на реките Черна и Арда. През 2023 г. на три пъти бе обхождано и прочиствано трасето на стария път от някогашното с. Карлуково (дн. Славейно) към Гюмюрджина. В центъра на селото бе поставена информационна табела с надпис: ПРЕЗ XIX И В НАЧАЛОТО НА XX ВЕК ПОЧТИ ЦЯЛОТО НАСЕЛЕНИЕ НА С. КАРЛУКОВО (ДН. С. СЛАВЕЙНО) Е РАБОТЕЛО В БЕЛОМОРИЕТО (ГЮМЮРДЖИНСКО). ЗАНАЯТЧИИТЕ – АБАДЖИИ, ТЕРЗИИ, ДЮЛГЕРИ, ВАРДЖИИ, ИЗМИНАВАЛИ ПЪТЯ ОТ СЕЛОТО ДО ГЮМЮРДЖИНА (ДН. КОМОТИНИ, ГЪРЦИЯ) ОБИЧАЙНО ЗА ДВА ДНИ, А ОВЧАРИТЕ СЪС СТАДАТА – ЗА 5-6 ДНИ.
На указателната табела до нея е изписано: м. Дерин кедик / По стария път за Гюмюрджина / 5 км 1 h 40 min.
Маршрутът се спуска надолу от центъра на селото, към Бъзлянковската махала, под нея пресича р. Малка Арда по стар каменен мост (Маринския мост), следва изкачване към м. Марковското, където гурбетчиите за последно обръщали взор към родното село. От там продължава към м. Дерин кедик с леко изкачване. Малко преди седловината се минава покрай развалини на сграда, известна като Кьошкят, където изморени пътници можели да се отбият за отмора или да се подслонят при лошо време. В м. Дерин кедик има построен в ново време заслон от членовете на ловната дружинка в с. Ряка. Прекарана е вода от подножието на вр. Студенец. Мястото предлага условия за отмора. Идеята маршрутът да бъде продължен в посока с. Лещак, Маданско, преминавайки през Радичкехайовата вода и Гьорговата вода засега среща трудности, тъй като и двата някогашни водоизточника днес не съществуват. Няма ги и старите хора, които помнят през къде точно е минавало трасето на стария път. Но с постоянство и усърдие несъмнено ще се открият нови сведения за стария път към Гюмюрджина.
Въпреки трудностите с маркиране на нови части от някогашния керванен път за Гюмюрджина, славейновските ентусиасти разшириха маркирания маршрут в западна посока по вододелната линия на поречията на реките Малка Арда и Черна, между върховете Студенец (1474 м) и Черни връх (1464 м). Преходът предлага панорамни гледки в южна посока чак до крайните родопски гранични върхове като Циганско градище (1827 м), а на север обхваща високите върхове в Преспанския дял на планината с първенеца вр. Преспа (2000 м). В западното подножие на Черни връх маршрутът поема по стария път от Славейно за селищата Тикале и Устово. В посока към с. Славейно се спуска към р. Малка Арда и я прекосява по другия запазен стар мост – Бъзлянковския. От там поема нагоре към южния край на селото. Така завършва неколкочасовата разходка из покрайнините на с. Славейно. По-голямата част от трасето е по прокарани в по-ново време горски пътища. Освен указателни табели, е поставена и маркировка с боя, включваща къса бяла, синя и бяла хоризонтална ивица. И това не е всичко. За любителите на историческия туризъм в Славейно и за гостите на селото има нови предизвикателства. Предстои да се проучи и евентуално да се маркира туристическа пътека от селото, по стария път към с. Тикале, с отбивка в южното подножие на Черни връх към мах. Градът, която води до Момчиловата крепост над с. Подвис. Интерес представляват маршрутите до историческите местности Иноглово и Имарет дере (Хайдушки поляни) в землището на с. Славейно, които са свързани със старата история на местните българи и с борбите им за опазване на българщината в края.
Текстът е публикуван в сп. "Родопи", 2024, № 3-4.
ЛИТЕРАТУРА
Дерибеев 1983: Дерибеев, Б. Огюст Викенел в Родопите. – Родопски сборник, Т. 5, 1983, с. 231-268.
Илчевски 2005: Илчевски, Ст. Не изтръгвайте корените от родното село. Принос към историята на Славеино. Смолян. ПринтаКом.
Карапетков 1948: Карапетков, П. Славеино минало. Пловдив. Издава Славеиновска благотворителна дружба „Благодетел“, 1948, с. 459-460.
Карапетков 1991: Карапетков, П. Славеино. Принос към историята на Средните Родопи. ИК „Иван Вазов“, София. 1991, с. 257-258.
Маринов 2000: П. Маринов. Някога… Романизирана биография (Книга първа). Пловдив. Вяда Словяна. с. 33-37.
Милетич 1918: Милетич, Л. Разорението на тракийските българи през 1913 година. София, 1918, Държавна печатница.
Шишков 1907: Шишков, Ст. Н. Из Бяломорската равнина. 1907, с. 1-24.
Шишков 1933: Шишков, Ст. Н. Овцевъдството в Тракийската област. – Тракийски сборник. Кн. 4, 1933.
Шукеров 2015: Шукеров, П., И. Патев, Д. Михайлов. Земята гледа небето. Хора и православни храмове в Средните Родопи. София. УИ „Св. Климент Охридски“.
Летни туристически наблюдения от района на с. Славейно, Смолянско, 2023 г. Георги МИТРИНОВ Както всяка година, и през тая отново се озовах в моето родно с. Славейно, в сърцето на Средните Родопи, което предлага интересни туристически маршрути за преходи в различни посоки. Маршрутът от с. Славейн ...
60 ГОДИНИ ХИЖА ПРЕСПА В ПРЕСПАНСКИЯ ДЯЛ НА ЗАПАДНИТЕ РОДОПИ Георги Митринов През 2022 г. се навършват 60 години от построяването и откриването за посещения на хижа „Преспа“. Разположена е в местността Горялата фойна (1802 м. н. в.), в Преспанския дял, който се явява източната част на по-големия Пе ...
Екопътека „Невястата“ е едно от най-посещаваните места в околностите на гр. Смолян. Името ѝ е свързано с предание за девойка, която трябвало да се омъжи против волята си за местен големец. Преди да стане това обаче поискала се качи на една висока скала, за да се порадва за последно на любимата си гл ...
Наши абонати и читатели ни питат: защо името Родопа, вместо Родопи (те), все по-широко и по-широко се разпространява и по-плътно се настила в Родопската област, в сравнение другаде, което личи, както в родопския печат, така също и в кръщаването на културно-обществени и стопански сдружения и заведени ...
Изтегли материала като е-книга
