Датата е 22 март (събота), а годината 2008. Предисторията е дълга и няма да я разказвам. Идеята бе да се направи поход с учениците от ОУ „Христо Ботев“ в с. Долно Дряново. Четирима учители и аз трябваше да направим излет – да се разходим из близките до селото местности, с 60-70 ученици.
Към 8:30, с един от учителите, бяхме пред училището, където вече се събираха дечурлигата. Тръгването трябваше да стане в 9:00. Тъй като имаше време, реших да пообиколя селото и да направя малко снимки за архива. Извадих фотоапарата и тръгнах измежду къщята. Селото има хубав изглед към Боздаг, Алиботуш (Славянка) и Пирин. Боздаг не бе фотогеничен в този час, поради което снимах само селските минарета на двете джамии с фон Алиботуш и част от Пирин.
Докато шавах из улиците и снимах, няколко човека ме поздравиха и питаха: „Здрасти даскале, на поход ли ще ходите днес?“ Аз отговорих утвърдително ухилен, понеже, като ме наричаха даскал, върнаха у мен спомени за кратък период от време, в който упражнявах тази професия.
В 9:00 всичко бе готово за тръгване. По причини, които не разбрах, една от учителките с част от децата хванала някъде по-наблизо, та групата се оказа разделена. Аз и учителите Джамал, Боян и Рушан + 50 деца хванахме склона в друга посока. Времето бе прекрасно - екстра за ходене, приятно топло, слънчево, без вятър. По тази причина бързо разхвърлихме дрехите. Дечурлигата тук си ги бива в ходенето и ухилени, без мрънкане с 1-2 епизодични изключения, драпаха по склона.
Околностите на селото не блестят с кой знае какви красоти, но са приятно място за разходка, стига да имаш очи да видиш хубавите и красиви неща, които крият. Децата бързо взеха да ме господиньосват, подвиквайки за какво ли не: „Господине, тука има еди какво си; Господине, това какво е; Господине...“
По едно време отново се отвориха хубави панорами към Алиботуш, който се подаваше в дъното. Ходенето бе както по горски пътища, така и по пътеки, които знаеше учителят Джамал, който си е от Долно Дряново и ги познава отлично. Разказа ни и интересни неща за тукашните забележителности.
Минахме през местността Мàво (изговаряно още като Мао или Мау), където има останки от селище. То бе така изорано от иманярите, че е направо противно да гледаш поруганите гробове и срутените зидове. Наглостта иманярска е стигнала до там, че не се плашат и в присъствието на хора край околните ливади и ниви да ровят с багери и да обикалят с металотърсачите.
След няколко километра ходене достигнахме голяма поляна с чешма и беседка. Напали се огън за скара, а учениците хукнаха да играят. Аз продължих разходката в околностите, през една млада дъбова гора, която много ми напомни за Странджа, която планина ми е толкова далеч. Седнах под един от дъбовете на спокойствие, за да се откъсна за малко от шумотевицата и глъчката на децата, която се чуваше някъде в ниското. После тръгнах да търся иглика, тъй като имах поръчение да набера. Доста обикалях, но намерих само няколко стръка и се върнах при останалите.
На беседката масата бе вече подредена. Хапнахме с колегите даскали и учениците. После си хванах помощници – две от децата в търсене на иглика. Отначало те не познаваха цвета и го бъркаха с този на подбела. Но бързо се ориентираха и понабрахме доста. Накрая направих обща снимка на групата и потеглихме обратно, но не по същия път.
В селото се разделихме и кой откъдето е. Аз и учителите Рушан и Боян тръгнахме по шосето в посока Гоце Делчев. За трима човека наведнъж е проблем автостопа. На разклона за с. Крушово те останаха да дебнат кола – това им било чакалото. Аз продължих по шосето, защото не ми се висеше на едно място. След 5 минути гледам махат ми от един SEAT – качили ги и се радват. Казах си на акъла: „Брех, тия ще ме изпреварят“! Минута по-късно обаче аз вече се возих в червена LADA, с която, 6-7 км по-надолу, ги задминахме.
Още снимки от изледса вижте във фотогалерията.
© Николай ДАУТОВ
© Български турист