Зимният траверс на пиринското карстово било 1934 г.
Изтегли материала като е-книга
Когато туристътъ посещава лѣте планината Пиринъ, още преди да се е приближилъ до нея, спира погледа си върху рѣзко изразената скалиста карстова область, заключена между долинитѣ на Бѣла рѣка – северозападно и Бъндерица – югоизточно. 
Кутело, 2910 метра високъ н. м. р., е вториятъ връхъ по височина въ целия Пиринъ, но сравнително много по-слабо достъпенъ отъ първенеца. Неговото атакуване лѣте става или следъ едно преминаване на Елъ-тепе, или презъ дълбокитѣ и неприветливи Казани, или пъкъ откъмъ карстовата область.
Нѣколкото лѣтни турове въ Пиринъ ме убедиха, че само ледътъ и снѣгътъ липсватъ на пиринскитѣ доминанти, за да бѫдатъ тѣ достойно котирани като истински алпийски обекти. 
Четири зими наредъ отъ върховия пунктъ на Елъ-тепе азъ мислено трасирахъ първата зимна линия върху гордия гърбъ на билото Суходолъ – Кутело, извишаваше се въ остъръ рѫбъ, отвесно спускащъ въ североизточнитѣ долини грамадни снѣжни надвеси. He по-малко спокоенъ е стръмниятъ склонъ, заключенъ между билото и Влахина-рѣка, по който рѣзко изпъкващи линии показваха размѣритѣ на грамадни лавини, формирани отъ всѣки новъ пирински снѣгъ, върху първата заледена снѣжна настилка. Въпрѣки единъ доста голѣмъ подемъ на зимното планинарство у насъ, тая великолепна область Пиринъ, дори въ последнитѣ години, се посещаваше сравнително слабо. Съ изключение на нѣколко върха, почти всички останали пирински такива въ своята ледена обстановка не познаваха човѣшки кракъ. Всички усилия досега се устремяваха къмъ Елъ-тепе, но никой не одраска съ пикела си бѣлата покривка на неговия най-мощенъ съперникъ, Кутело. Езернитѣ долини на Бъндерица и Валявица отдавна вече бѣха нарѣзани съ красивитѣ линии на ските, но бѣлиять снѣгь на карстовитѣ долини остана непокѫтната. Зимното карстово било остана проблема.
На 3 марть тая година пѫтнишкиягь автомобиль ни свали въ Разлога, между очуденитѣ погледи на нашитѣ приятели тамошни туристи. 
Духаше остъръ североизточень вѣтъръ, и въ момента, въ който ние се прибирахме въ импровизираната отъ нашите приятели-туристи спалня, небето бѣ съвършено покрито съ облаци.
4 мартъ. – Една четиричленна туристическа група, предвождана отъ председателя на мѣстния клонъ, потегли въ 8 ч. сутриньта за планинската хижа въ Сухололъ, желаейки най-сърдечно да ни помогне. Мекиятъ пролѣтенъ cнѣгъ, покритъ съ заледена кора, попрѣчи на храбритѣ ни спѫтници, бидейки безъ ски, да достигнатъ своята красива хижа и следъ неимовѣрни усилия тѣ трѣбваше въ 2 часа следъ обѣдъ да потеглятъ назадъ, въпрѣки малкото разстояние, отдѣляще ги отъ цельта. Сбогувахме се и скитѣ скоро ни изнесоха на малката поляна, върху бѣлия снѣгъ на която китно се издига първиятъ голѣмъ заслонъ въ карстовата областъ.
Когато въ 12 часа презъ нощьта азъ излѣзохъ да видя времето, долината спѣше, потънала въ дебелъ снѣгъ, върху който сега се притуряше новъ, пресенъ такъвъ. Точно това бѣ, което ние не желаехме. Ние мечтаехме за ясно, студено време, съ отдавна падналъ заледенъ снѣгъ. Видимость никаква. 
7 мартъ. – Бѣхъ унесенъ въ дълбокъ сънь, когато къмъ 3 часа презъ нощьта Миронски тръсна вратата и влѣзе, изчуквайки обущата си отъ снѣга. Той ругаеше времето. Къмъ 5 часа излѣзохъ да се осведомя. Облаци имаше високо въ циркуса и низко въ Разложката котловина. Решихъ да тръгнемъ. Миронски едва ли мислѣше другояче, защото го видѣхъ да стѣга раницитѣ. Ние се разбрахме мълкомъ.
Въ 6 часа моятъ малькъ тенекиенъ фенеръ, вече освѣтяваше пѫтя ни нагоре къмъ билото, презъ гористата Суходолска долина. Полека-лека въ сутринния здрачъ ние се измъквахме отъ долината. Лека червенина озаряваше дѣснитѣ височини на циркуса, когато излязохме на открито въ него. Великолепна рилска панорама се разстилаше на северъ. Гѫсти мъгли, пропити въ горнитѣ си части отъ свѣтлината на деня, лежеха въ котловината и скриваха горнитѣ части на рилскитѣ склонове. Бѣлитѣ върхове на голѣмата българска планина се очертаваха ясно на оловно-сивото рилско небе. Единъ силенъ вѣтъръ прехвърляше надъ насъ тъмни облаци и ги пращаше долу въ долината на р. Места. Къмъ 9 ½ часа ние бѣхме вече на превалния Суходолски склонъ, добре заледен и отъ студения вѣтъръ и съ единъ доста голѣмъ снѣжень надвесъ, открояващъ се въ хоризонта на билото. Стегнахме коткитѣ си, свързахме кѫситѣ си ски върху раницитѣ, и, изчуквайки предпазливо стѫпки съ пикелитѣ, преминахме върху билото. Положението, въ което изпаднахме, не ни изненада много. Силенъ вѣтъръ косѣше югозападнитѣ склонове на острия хребетъ, а навалѣлиятъ презъ последнитѣ дни пресенъ снѣгъ се носѣше вихрено около насъ, запълвайки неравноститѣ на облеклото ни. Трѣбваше да се завържемъ съ вѫжето, не само поради опасностьта отъ стѫпване върху снѣжнитѣ надвеси, но и поради вѣтьра, готовъ всѣки моментъ да ни отнесе отъ билото. Надеждата ни при изкачване по-нависоко да излѣземъ въ една по-свѣтла обстановка не се оправда. Изглежда, че облачниятъ слой, прехвърлящи хребета, бѣ доста плътенъ. Следвайки продължението на билото на югоизтокъ, ние на нѣколко мѣста прибягвахме до помощьта на компаса, единственъ въ тоя моментъ осигуряващъ ни точната ориентации. Избивайки сравнително бързо повърхностния ледъ на настилката, придържайки се на едно разстояние отъ около 2 метра отъ контуритѣ на рѫба и фиксирайки добре нашитѣ котки върху доста наклонения югозападенъ склонъ, ние излѣзохме на единъ по-спокоенъ теренъ, леко спущащъ се върху широкия и разстлани Каменишки превалъ. Посоката тукъ бѣ точно на изтокъ, което се схващаше и отъ вѣтъра, удрящъ сега въ гърба. 
Ние усѣщахме добре опасностьта отъ движение край тия лъжливи терени и опитвахме да държимъ една линия на по-малка височина. Уви, 5 метра по-низко въ десно отъ математическото снѣжно било, навсѣкѫде срѣщахме страшно дълбокъ пресенъ снѣгъ, който на едри блокове се къртѣше подъ краката ни и веднага се скриваше отъ погледа ни по стръмния склонъ. Предпочетохме самото било, очертано предъ насъ сега като една хубава ивица отъ заледенъ снѣгъ, широка около ½ - 1 метъръ. На много места, обаче, сондирана съ никела, тая заледена ивица минаваше и върху надвеситѣ. Това бѣ перспективата, която ни се чертаеше дотогава, докато напустнехме нашия рѫбъ. Какъвъ бѣ той предъ насъ, ние не виждахме. Оставаше само да гадаемъ презъ бурята. Само по спускането и изкачването, както и по по-стръмното или по-слабо наклонение на дѣсния склонъ, ние четѣхме познатия отъ презъ лѣтата теренъ.
Едно прогресивно слизане ни напомни, че вече приближаваме малката скалиста изрѣзка, презъ която лѣте става спускането въ долината на Баюва дупка. На туй мѣсто билото се пречупва леко и върви на изтокъ. Полузатулени отъ снѣжния вихъръ, върху тъмната дълбочина на Баюва дупка, тукъ леко прозираха грамадните стрѣхи отъ снѣгъ, които бѣxa създали зимната слава на билото. Едно ново изкачване ни издигна върху оня пунктъ, при който главниятъ хребетъ спуща единъ хубавъ клонъ, раздѣлящи Баювитѣ дупки отъ долината на Банския суходолъ или наречения „Котешки чалъ“. Часътъ бѣ единъ и половина. Намирахме се вече предъ най-рискования пасажъ – малката скалиста изрѣзка, дълга около 50 метра, която води върху високото Кутелско било и която често лѣте наричатъ „ножа“. Изпитвайки стрѣхата подъ краката си, азъ инстинктивно се отдръпнахъ на дѣсно, гдето пикелътъ ми докосваше камъни. Бѣхъ скѫсилъ съвсемъ вѫжето между насъ, осигурявайки живота на Миронски. Въ тоя моментъ прозвуча тревожниятъ сигналъ, който ние си условихме въ случай на откачване. Видѣхъ Миронски да потъва въ бързо разрушаващата се подъ него снѣжна стрѣха. Обтегнахъ вѫжето и почти увиснахъ на него върху стръмния въ тая си части Влахински склонъ. Презъ шума на вѣтъра чухъ глухия грохотъ на падаща маса въ пропастта на Банския суходолъ и изпитахъ смътно чувство на страхъ за здравината на вѫжето. 
Часъть бе 3. Ние завладѣхме 2910-метровия пирински връхъ Кутело зиме, а заедно съ това завършихме и пасажа на едно отъ най-труднитѣ презъ зимата български била, при това въ не съвсемъ благоприятно време. Сега вече бързо се спускахме по източния Кутелски рѫбъ, снишаващ и се стръмно до Малкия-казанъ. Тукъ вече ние виждахме. Очите ни бѣxa почти заслепени отъ отвратителната липса на цвѣтни тонове въ продължение на 6 часа. Бързо прекосихме дълбоко заснѣжения Малъкъ-казанъ, отворилъ се като гърло за грамадния тонажъ отъ надвисиалъ по стенитѣ му снѣгъ. Тоя пресно навалѣль снѣгъ въ тая область образува неимовѣрно голѣми лавини, като известната такава, която мартенскиятъ фьонъ презъ 1931 г. изпрати чакъ до средата на Бъндеришката поляна (1620 м.) отъ кутелския склонъ „Палашица“. Правиятъ и стръменъ коридоръ, спускащь се надь хижа „Бъндерина“, скоро ни смъкна въ тихата и защитена долина. Поставихме скитѣ и след и 1 ½ ч. бѣхме вече въ поройния конусъ на р. Глазня, надъ гр. Банско. Погледнахме нашия рѫбъ. Оловно-сиви облаци, дори черни, сега прехвърляха острото било, и бързо гонени отъ вѣтъра, изчезваха къмь Родопитѣ. Разкѫсани отъ вихъра горе, тѣ увисваха въ Банския суходолъ и Баюва дупка, прикривайки отвесната стена, по която грамадни щърбини показваха сѫдбата на снѣжнитѣ надвеси. Времето ставаше по-студено и ношьта притуляше тъмнитѣ облачни хоризонти. На другия денъ излѣзoxмe въ училищния дворъ въ Банско да видимъ Пиринъ. Чисто сутринно небе покриваше планината. На сиво-синия фонъ на изпъкваше като бѣла перелина заснѣжениятъ карстовъ Пиринъ. Мека червенина запалваше деня върху източнитѣ склонове на Елъ-тепе и неговитѣ красиви сателити. Студена тиха утринь. Луната още блещешѣ вурху нашето било, върху чийто остъръ рѫбъ сега лежека стѫпкитѣ ни и чийто ледъ носѣше първитѣ рани отъ желеѣзото на коткитѣ и пикелитѣ ни.
Д-ръ Л. Телчаровъ
Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. XXVI, март 1934, стр. 39-42.
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
