Из омайната Рила (част 1)
Изтегли материала като е-книга
Василъ Узуновъ
На 9 авг. т. г. привечерь ме срѣщатъ професоръ Ив. М. и учитель Ал. Ил. И двамата весело и въ единъ гласъ ме питатъ: „искашъ ли да дойдешъ съ насъ на Рилския монастиръ?“ Но това бѣше въ сѫщность не питане, а настойчиво искане – непрѣмѣнно да се съглася. Азъ, макаръ да не се показахъ наклонень, понеже бѣхъ много заетъ, оставихъ се лесно да ме прѣдуматъ. 
На 10 августъ сутриньта ето ме на гарата съ двамата си сина – М., ученикъ отъ VII кл., и Вл , ученикъ отъ V кл. Ето и професоръ М. съ своя палавъ четиригодишенъ синъ и съ съпругата си, учитель Ил. съ съпругата си, съ студента А., съ студентката Н. и сестра ѝ В., ученичка отъ VIII кл. – цѣла дружина – чакатъ ни вече. Следъ малко потеглихме за Радомиръ. Всички бѣхме весели, защото прѣдвкусваме очарованията, които ни очакваха въ обятията на Рила.
Дойде време, слѣзохме на Радомиръ отъ трена и се качихме на тѣснолинейката. Не искамъ да кажа, какъ се настанихме тукъ; не искамъ да кажа и нѣщо лошо за тая желѣзлица, защото за нашия бѣденъ народъ не прави малки услуги тя. Но не мога да се начудя, защо желѣзничарскитѣ власти сѫ толкова жестоки къмъ нещастните пѫтници – български поданици, които редовно си плащатъ прѣскѫпитѣ билети?! 
Съ нищо не могатъ да се оправдаятъ желѣзничарскитѣ власти за адскитѣ страдания на пѫтницитѣ. Въ Англия, Франция и Германия числото на пѫтницитѣ по желѣзницитѣ постепенно намалява. А какви удобства има тамъ! Хората зели да прѣдпочитатъ автомобили и аероплани.
Както и да е, къмъ 6 ½ ч. вечерьта стигнахме с. Рила – прѣдверие на нашата свещена планина. Прѣсенъ, необикновенъ въздухъ ни облъхна. Ние се ободрихме. Рѣка Рила, бистра, буйна, минава презъ селото и стремително отвлича водитѣ си къмъ тиха Струма. Прѣдъ насъ на изтокъ вече се възвишаваха единъ надъ другъ огромни масиви.
Нашата дружина се раздѣли. Дамитѣ изпратихме съ трена за монастира, а ние мѫжетѣ и госпожица Н. останахме да продължимъ пѣша, за да можемъ бавно, до насита да се нарадваме на безкрайнитѣ дебри, кришници на сърни, елени вълци, мечки, диви свини, диви кози и още какво ли не! Отпослѣ, когато ни досади прашниятъ пѫть и умората, Ил. зе да се шегува съ насъ и да ни подмета: „Абе, зашо си не кажете право, че не сте тръгнали пѣша само за удоволствие, но и за да не разстроите още повече вашитѣ никога не уредени домашни смѣтки, за да не ударите, кога се върнете отъ екскурзията, на други нови принудителни икономии ?“
Нашето баронско чувство никакъ не се наскърби отъ това, едно – защото бѣше право и друго – защото засѣгаше и самия Ал. Ил., който сѫщо като останалитѣ юнашки носи въ живота домашнитѣ икономически несгоди и притѣснения
Ние останахме вь селото докъмъ 8 ½ часа. Презъ това врѣме почивахме, чистихме се, михме се отъ праховетѣ и пушъцитѣ на теснолинейката. Слѣдъ това вечеряхме сладко-сладко въ гостилница „Прѣди всичко България“ – на единъ чардакъ, надъ самата рѣка Рила. Весело се бѣхме разприказвали. Шегите на Ил. се редѣха една слѣдъ друга. Смѣехме се и се унасяхме въ прѣкраснитѣ изгледи наоколо. А рѣка Рила бучеше, шумолѣше, пѣеше своята вѣчна пѣceнъ средъ растящето безмълвие на топлата ясна лѣтна вечерь.
Отправихме се нагорѣ. Пѫтьтъ виеше край рѣката. Миризъ на горски цвѣтя и прѣсна трѣва се лѣеше наоколо. Знойниятъ лѣтенъ день отстѫпи. Ясна нощь припадна. Отбихме се въ монастирския метохъ. Тамъ прѣнощувахме. Още прѣди зори се дигнахме и поехме нагорѣ – все нагорѣ край рѣката. Къмъ десеть часа сутриньта приближихме монастира. Но той още се не виждаше. Ал. Ил., поради своята деветдесеть кила тежина, бѣше се доста поизморилъ и изпотилъ. Не бѣше вече наклоненъ пѣша да се връща до село Рила. Ето най-послѣ и монастира. 
Отпочинахме си, нахранихме се и се освѣжихме.
О Рила! Люлка на моето дѣтинство и младость! Азъ съмъ отново въ твоитѣ обятия. Отново очитѣ ми ненаситно съзерцаватъ твоята вѣчна младость, чаровна прѣлесть и дивно величие. У тебе всѣка чука, всѣкой зѫберъ, всѣка падина съ омаенъ езикъ ми шепнатъ приказки за минала слава и позоръ на нашето племе, за горда сила и неизразима мѫка.
Не смѣтамъ да прѣдавамъ впечатленията си отъ Рилския монастиръ. Това трѣбва да стане на друго мѣсто и съ други настроения. Тука ни посрѣщнаха сърдечно нашиятъ милъ приятель професоръ Д Д. и неговата просвѣтена съпруга Ст. Приятелство! Какво важно мѣсто заема то въ просторитѣ на душата! Безъ него всѣки човѣкъ би се прѣвърналъ на самотникъ, на обгорѣло дърво, останало безъ цвѣтъ, безъ плодъ, безъ листа. Приятелство – украшение и сладость на живота! Нещастенъ е именно тоя човѣкъ, който е изгубилъ способность да люби, да жертвува, да живѣе за нѣкого. Дори и днешниятъ материалистиченъ, суровъ, студенъ животъ не може да успѣе да изгони отъ себе си приятелството.
Прѣзъ 1912 г., августъ, Седма Рилска дивизия въ Дупница прѣдприе единъ подвигъ. Прѣзъ Цапарева баня, прѣзъ Скакавица, прѣзъ Седемтѣ рилски езера слезе въ Рилски монастиръ въ пълно боево снаряжение. Който е минавалъ по тоя пѫть, нека каже подвигъ ли е това или не? И офицери и войници прѣдусѣщаха тогава какви сѫдбоносни събития ги очакваха слѣдъ нѣколко дни само. Тѣ трѣбваше да прѣкосятъ Рила презъ най-мѫчните ѝ мѣста, за да опитатъ силитѣ си прѣдъ страшната война. И не бѣше напразно: отпослѣ тѣ не допуснаха врагъ да нагази свещената планина, чиститѣ простори на Свети Ивана Рилски.
На 13 августъ въ 4 ½ часа сутриньта едва се бѣше зазорило. Звѣздитѣ още трептѣxa на небето Ние излизахме отъ западната монастирска порта. Следъ нѣколко крачки завихме на сѣверъ край Баучерова гробъ нагорѣ по тѣсенъ коларски пѫть. Отивахме къмъ Седемтѣ рилски езера. Кои бѣхме. Сѫщата мѫжка компания съ госпожица Н. и поручикъ Сп. Сп. отъ Варненския гарнизонъ. Водеше ни професоръ Д. Д. Ако знаехме точно, колко е стръменъ пѫтьтъ, че е почти отвѣсенъ, съмнително бѣ, дали половината отъ насъ нѣмаше да се откажатъ отъ тая екскурзия. Най-напрѣдъ почна да пъшка издълбоко шеговигиятъ Ал. Ил. Но той бѣше достатъчно находчивъ – да оправдава своята слабость съ хиляди претексти Ние вървѣхме най-напрѣдъ между високи буки, прошарени съ борове, подъ гѫсти непроницаеми клони. 
Всички се зачудихме – за каква раница говори ? Ние го бѣхме освободили отъ всѣкаква повинность – та нищо не носеше – освенъ себе си и тоягата.
Не виждате ли, – рече той – колко тежка е раницата, която, противно на обичая, азъ нося отпрѣдъ.
Сега вече излѣзохме отъ недоумѣнието – разбрахме, че обвинява природата, която наистина го е натоварила съ повече тлъстина отъ всички останали насъ. На умората и мѫката ни отгорѣ, ние не можахме да се не залѣемъ съ необузданъ смѣхъ, особено като подчертаваше той често своето мѫжко достойнство и сила. А госпожица Н. високо прѣдъ него възлѝзаше и не роптаеше. И азъ я нарекохъ амазонка.
Най-послѣ излѣзохме надъ бороветѣ на една гола стръмнина. Отсрѣща на югъ Цари-върхъ, озаренъ отъ сутрѣшното слънце, сякашъ ни се усмихваше. Той бѣше много по-високъ отъ масива, по който сега пъплѣхме. Но ние се утѣшавахме, че веднажъ като стигнемъ върха, който се подава не много високо надъ самитѣ насъ, вече ще сме близу до цѣльта – Седемтѣ рилски езера. Колко сме се мамили! Слѣдъ като се възкачихме на тоя масивъ, ето зададе се другъ. Съ голѣма умора се възкачихме и на него, но ето отвѫдъ и другъ. Професоръ Д. Д, добрѣ трениранъ, много пѫги отивалъ до езерата, смѣеше се подъ мустакъ на нашитѣ неприятни изненади.
И още колко масиви единъ задъ другъ, все по високи, отминахме, а езерата още ги нѣмаше! Сега вече къмъ жаждата се примѣси и гладъ. Но ние продължавахме да вървимъ, защото бѣхме рѣшили да закусимъ на първото изворче.
Около насъ хоризонтътъ постепенно все повече се разширяваше. Очитѣ ни стигаха все по-далечни изгледи. Природата разкриваше своето величие и красота и ни смайваше. Мечти ни понасяха надъ безбройни остри върхове, надъ безкрайни зѫбери и тъмни долини. Лазурни вуали едва доловимо се настиляха надъ тѣхъ.
Пѫтьтъ зе да се вие прѣзъ кленове и смрики по единъ стръменъ склонъ. Отъ двѣтѣ страни зрѣли боровинки помамиха очитѣ ни. Нашата жажда това и чакаше Розпилѣхме се да зобаме. Необикновениятъ планински въздухъ, умората и гладътъ ни тласкаха къмъ тая залъгалка. Следъ малко продължихме пѫтя, за да гонимъ леденото изворче, което не отстоеше вече много далече. На самия пѫть стигнахме до едно угасено огнище. По планинските пѫтеки не рѣдко се срѣщатъ такива, край които сѫ нощували туристи. Защо сега това огнище ни направи силно впечатление? Защото професоръ Д. ни разправи: когато другъ пѫть миналъ прѣзъ това мѣсто, рано у зори, тука ненадѣйно се изпрѣчила прѣдъ очитѣ му една не много за разказване идилия. Отъ нея би трѣбало да си зематъ бѣлѣжка всички довѣрчиви майки и да я иматъ прѣдвидъ, когато пускатъ своитѣ момичета по екскурзии. По поводъ на тая идилия Ил. направи съ неподражаемъ хуморъ обстойни коментарии и анализи. Въпреки умората ние и тука се смѣхме до изнемогване.
Смѣхътъ, веселиятъ, безгрижниятъ смѣхъ, озониранъ отъ въздуха на поднебесни висини, струва ми се, е най-доброто лѣкарство за изморени нерви, за повалени души въ жестоката борба на живота. Нека ме извинятъ господа лекаритѣ, дѣто се намѣсвамъ въ тѣхната работа, безъ да имамъ нѣкакво право.
Стигнахме леденото изворче. Радость голѣма! Наслагахме раницитѣ съ провизитѣ на земята и се спуснахме да утоляваме жаждата си, Водата, наистина, бѣше ледена. Сега друга мѫчнотия се изпречи – не можехме да се наситимъ, защото трѣбаше да гълтаме бавно, раздѣлно, глътка по глътка. Тукъ почивахме единъ часъ. Ядохме и все пихме вода и все не можехме да угасимъ вѫтрѣшния огънь. Съ жаль се отдѣлихме отъ кладенчето. Трѣбаше да извършимъ новъ подвигъ – ново възкачване – прѣзъ безводни, почти отвѣсни склонове. Прѣди насъ другъ пѫть се подвизавали по тия височини туристи и сѣели малки листчета. На тѣхъ било писано само една думица — охъ! Това сѫ били най-добритѣ конфети, съ които тия туристи сѫ могли да изразять не само своитѣ настроения, но и нашитѣ.
Слѣдъ големи усилия възкачихме се на единъ хребетъ, отъ който се разкри една плитка котловина въ форма на паница. Отъ голѣмата суша отдѣлни малки езерца бѣха почти изсъхнали. Все пакъ имаше малки вирове. Отъ тѣхъ се отцѣждаха струи. Тѣ образуватъ рѣка Друшлявица. Тя се спуска стремглаво отъ сѣверъ на югъ, минава край самия монастиръ и се влива въ рѣка Рила.
Прѣсѣкохме тая котловина и отново зехме да се възкачваме. Нови мѫки, нови охкания. Най-после ето ни на новъ хребетъ. 
Продължихме по билото. Не слѣдъ много стигнахме снѣжна прѣспа, на сѣверната страна разположена, 5-6 метра дълбока и стотина дълга. Още малко усилия и ето прѣдъ насъ Седемтѣ езера. Безкрайна красота! Очитѣ не знаеха, що по-напредъ да гледатъ. Тука се разтилатъ още по голѣми простори. На сѣвероизтокъ — самоковската котловина, Самоковъ, Чамъ-кория. На сѣверъ — Витоша. Не! това не може да бѫде Витоша, която сме навикнали да гледаме гордо да се издига надъ столицата! Намъ се стори, че това сѫ единъ купъ хълмове – нищо повече. Ние бѣхме високо надъ Витоша. На сѣверозападъ – часть отъ дупнишкото поле и безкрайни планини къмъ кюстендилско и Царево-село се простиратъ.
Бѣхме на стотина крачки далечъ отъ първото най голѣмо езеро. Прѣди да го доближимъ, отбихме се малко въ дѣсно въ сѣвероизточна посока. Устремихме смаяни взори между два отвѣсни масива. Тамъ долу въ шеметна про пасть, може би до двѣcтѣ метра дълбока, люлееше водите си тъмносино бездънно езеро. Джендемъ го казватъ, т. е., Адъ! Наистина, тръпки ни побиха, ужасъ изпитахме прѣдъ това дивно величие. За жалость, тоя, който е далъ такова страшно име на това езеро, изпитвалъ е само страхъ, но не и удивление и благоговѣние. Не е доловилъ необикновената му грандиозна красота.
Студентътъ А. ни нареди, за да ни фотографира заедно съ това езеро, разположено отъ Великия Художникъ между незиблеми величествени рамки. Засуети се нашиятъ общъ любимецъ Ил.
– Какво искашъ? – питамъ го.
– Раница, дайте ми раница! Не, не! Двѣ раници ми дайте: ей така, искамъ съ техъ да се фотографирамъ за демагогия. Нека всички приятели видятъ, нека цѣлъ свѣтъ узнае, -съ какъвъ тежъкъ товаръ съмъ се възкачилъ на 2500 метра високо. Разбира се, вие не бива да разправяте много много, какъ е всѫщность работата.
Нѣма съмнѣние, това ни още повече развесели и ободри. Ние забравихме умората.
Приближихме до брѣга на първото, най-голѣмото, езеро. Тамъ разхвърлихмѣ раницитѣ и насѣдахме за обедъ и почивка. Край насъ шуртѣше и пѣеше безкрайно нѣжна пѣсень малко изворче, пакъ ледено, разбира се. 
Слѣдъ три часа почивка, потеглихме назадъ. Сега пѫтьтъ къмъ монастра ни се стори, че бѣше много по-кѫсъ, но слизането беше много по-страшно отъ възкачването. На връщане далечнитѣ и близки изгледите е редѣха предъ очитѣ ни съ съвършено различенъ образъ.
Като наблжавахме монасиря. капнали отъ умора, приседнахме. Ето прѣдъ насъ се възкачватъ други туристи. Ние всички мълчехме. Енергията ни бѣше изчерпана за разговоръ. На Ил. това се стори досадно и скоро си намѣри развлечѣние. Той страстно обича да гледа футболни игри. Съчувствува на „Левски“. 
– Сега можемъ да се раздѣлимъ. На насъ ще стигне тоя смѣхъ до монастира. А вие опъвайте нагорѣ. Ще му теглите едно нощуване – здраве му кажи! Клинцитѣ, дѣто ще ковете, ще бѫдатъ здрава работа.
Още мракъ не бѣше прикрилъ свещената обитель и ние се прибрахме. Дружината извърши излета съ пълна хармония и голѣмо задоволство. Всички чувствувахме, че сме много спечелили отъ тоя подвигъ.
Препечатано от Църковен вестник, год. XXVIII, бр. 37 (12 ноември 1927), стр. 392-394.
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
