Със ски и пикел през Скакавците
Изтегли материала като е-книга
Куто Чипев
Удоволствието, което доставя тръгването, е дълбоко и скрито, спотаено; то сигурно е много голямо, защото тъга свива сърдцата ни, когато гледаме влак или омнибус да заминава. Тази тъга видях в очите на другарите и в София, и в Самоков, и в Мала църква, където се разделяхме. При Мала църква наши другари се отделяха за Мальовица. Тази отвесна скала с цялата нейна верига до Купените е толкова близка и позната на всички ни, че отиването до там е като връщане у дома.
На първи февруарий, рано сутринта, нашият път е по една стръмна хубава пътека. Багажът ни не е в тежки кожени куфари с десетки етикети на големи хотели – а раница, ски и пикел. Само след един час сме на високото плато над Долна лева река. От тук видехме нашия първи обект: далеч в дъното, на слабо възвишаващето се плато, се издигаше голям, по-голям от Юмрукъ-чал връх. Името си той носи от страшния циркус, който се образува в полукръга със „Скакавците“ – „Сакън дупка“. Напредваме спокойно по мекия сняг, по един малък улей и скоро почваме да изкачваме самия връх. Долината на Леви Искър и низките баири са в мъгла и само две минути след нашия поглед, точно в единадесет часа и двадесет и пет минути, ни обвиват студени и влажни мъгли. Силният вятър ни отклонява от по-лекия път и ни принуждава да качваме по стръмната северна страна. Спираме често, мъчно се обръщаме, късат се коланите ту на едната, ту на другата ска, а замръзналият сняг е толкова твърд, че кантовете не остават никаква следа. Никой не спира. Пръснати, доколкото позволява мъглата, ние мълчаливо се изкачваме.
На върха ни пресреща северният вятър; сковават се и анорици, и панталони, и ръкавици – целите ставаме сякаш облечени в ламарина. 
Долу кантонерите, наши познати от предишни турове, ни посрещнаха с радост и без подигравателни усмивки. Те знаеха какво време сме имали. Предишната вечер бяхме пристигнали твърде късно, за да се видим, а сутринта излязохме рано. Сега ние искахме да прекараме в тяхната обстановка – на топло, в чиста стая. Три малки здрави деца влязоха с нас, привлечени от любопитството да ни видят и да помагат на майките си – две също така хубави и здрави селянки. Двамата славни кантонери изпратиха човек от охраната да слезе до селото. Докато във фурната се печеше гювеч за семейството на кантонера, ние нагласихме голяма част от провизиите си в тигана да се топлят. Нашият водач в унес тихо пееше старите песни. Кольо наля по чашка, Ваню раздаде цигари, останалите трима лежахме на широкия дървен креват и слушахме. Много песни знаеше Васил и времето бързо мина, докато се върна човекът от селото.
Топлият ориз и хубавата сланинка на домакините изпопариха устата на всички ни и скоро им „видяхме работата“. Колко чисти и силни, весели и гостоприемни са простите хора от планината! Бързо дойде и мина редът и на нашите провизии. Никой не беше „протестантин“ и това що донесоха от селото оправи гласовете и на други „певци“.
Засвири кавал и нашето народно хоро хвана всички ни за ръка. Малките деца cпяxа в същата стая на топло, сладко със зачервени и пълни лица. Те утре пак ще бъдат цял ден по снега из горските поляни и пак ще се върнат с мокри опинци и дънца вечерта, за да се стоплят и заспят пак така и да растят.
Тъмната бездна на Сакън дупка и нашият път ... Скакавците. Като войн, които търси противник, за да изпита радостта на победата, ние със затаен дъх изпитваме тиха радост, че ще може да продължим, че няма да се върнем; радост, която спотайвахме при заминаването си. При такова спокойно време и топло слънце ние почиваме на върха, подкрепяме силите си и тръгваме по гребена на Скакавците. Долу от Сакън дупка, от тая черна бездна идат мъглите, но при нас е светло и ние минаваме първия от Скакавците; спускаме го, качваме втория, минаваме бързо началото на едно лавинно поле, сваляме ските и работим с пикел по леда на една малка скала пред третия Скакавец. Мъглите затулят хоризонта ни, но ние вече сме тръгнали, пък и времето е тихо и пресният сняг се е прилепил тежко върху ледените склонове, по които пресичаме със ските бързо и спокойно.
Гребенът на Прека-река е много опасен даже и лятно време, а сега е отрупан с непрекъснати навеси, но здравото време и хубавият сняг ни оставят да минем леко. Не след много усилия ние стигаме малкия Възел с билото, което слиза в долната лева река. То ни заблуждава и ние мислим, че сме изминали веригата с един час по-рано. Не след много, пред нас се изправя хубавият връх Драганица и ние качваме бързо последния гребен на скалистата верига „Сакън Дупка, Скакавците, Прека-река, Драганица“. Възелът – там дето най-много се плашехме от мъглите, където няма ни скали ни дървета, а от три страни се спускат ледени циркуси и стени – стигаме при най-гъста мъгла и часът наближава шест. Но когато тръгваме правилно по Маринковица, мъглата се разкъсва и ние виждаме пак тъмно-синьото небе, залез слънце, изминатия път и отсреща – Рибните езера. 
Скиорство у нас сме правили около хижите на Витоша, но тук след 11 часа непрекъснат ход, с тежки раници по стръмна и непозната стена е истинска радост да видиш всичките си другари бързо слезли отгоре, където всеки момент може да ги свари пак вчерашната буря. Тук на реката Маринковица ние спряхме да се любуваме на една истинска лунна долина, приказна в такава нощ. Скалите на Шишковица и исполинският ръст на Погледец (Йозолан) стърчат като горда стража над тази широка, тиха и топла долина.
В хижата на Рибните езера не намерихме никого, а следите показваха, че там с първия голям сняг се е оттеглил и последният човек. В чайника имаше вода. но докато чакахме да се топи снега в капаците на алуминиевите кутии ние пресушихме тая оставена от преди 3 месеца вода и тя ни се видя така прясна...
Управата е решила да се завиваме с дюшеците, вместо с одеялата, които са заключени в някоя от манастирските стаи, но ние нямахме време да чупим бравите – това ще сторят сигурно други по-интелигентни или по-практични от нас. Сутринта дойде съвсем незабелязано, поради дълбокия и бърз сън от една страна, а от друга и поради непрекъснатата светла като ден нощ, по-светла от завчерашния ден. Спускането обратно до Маринковица беше често прекъсвано от нашия любител-фотограф, който на всежи 100 метра снимаше скалите, Еленин връх, Мальовица и Злия зъб, които като букет не, а като кули блестяха в слънчевата баня и ни спомнеха за изгубения ден, защото днес щяхме да бъдем по тях заедно с нашите другари от оная група. Маринковица беше пак така топла, както снощи, но сега бе изгубила приказната сребриста белота и беше задушна. Стената на Маринковица и целия Сучал не ни умориха, защото имахме най-хубавите хоризонти на България, огрени от силно слънце. Пирина оттук е син, а Осогово не е вече граница. 
– „Сваляй коланите“! – Ние спускаме Сучал към Кобилино бранище.
Това финно спускане дава също такава голяма радост, както тихите песенки или огънят с печена сланинка, сиренце и чеснов лук някоя сутрин край Рибните езера или дето и да било на лагер. Тук днес снегът още не е затоплен, пързалката е студена и бърза. На Кобилино бранище, пак в същия час, идват неверните като жени мъгли, които като бели гъсти савани потулиха и Мечитите и цялото поле. Това се повтаря вече трети ден и сигурно е закон в планината през този месец. Спустнахме се бързо по Леви Искър. Ние пускаме само надолу, надолу. Минаваме бързо нашия кантон и с това заключваме кръга на един истински тур.
Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. XXXIV, кн. 2, февруари 1942, стр. 36-41.
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
