Народни поверия за рилските езера
Изтегли материала като е-книга
Павел Делирадев
Повече от 150 езера пълнят коритата на Великата Рилска пустиня. Това са сините гълъбови очи на високата планина. Те внасят веселост всред мрачните върхове и скалаци, що ги окръжават. Без тях високите планини биха били по-тъжни и по-сурови, каквито са Кавказките планини.
В тези сини очи се оглеждат настръхналите чуки; оглежда се ведрото планинско небе; оглежда се слънцето, месецът и звездите.
Планинските езера са пулсът на планината. Спокойна ли е планината, спокойни са и те – изумрудените им води са гладки като огледало. 
Заедно с водата често бива изхвърляна навън и обитаващата езерата планинска пъстърва и други водни гадинки.
А особено красиви са отраженията на светкавиците в буреносни дни.
Почиват си езерата само през зимата, когато са покрити с дебелия лед. Но и тогава техният сън е често смущаван от грохота на падаща лавина или от писъка на откъртена скала или от пукота на тяхната собствена ледена плащеница.
В сините очи на планинските езера се е заничал и планинецът още през непрогледната древност. 
Езерата са същинска благодат за стадата. Със студените си води те утоляват жаждата на добитък и пастири.
Занича се и сега планинецът в сините води на езерата, които, макар и свойски, все си остават за него една загадка. Весели и безобидни са тези красиви езера, ала все пак те крият в студените си дълбини някаква тайна, която не искат да поверят на човека. Върху тази тайна на езерните дълбини фантазията на планинеца е изградила свой приказен свят, за който се разправя от поколение на поколение. 
Тези приказки искам да разкажа, така както съм ги записал по разказите на планинците.
I
В подрилското село Костенец доскоро живееше един разумен и приказлив старец – дядо Иван Райчев. Той добре познаваше Костенската планина, най-източната издънка на Рила планина. От него съм слушал приказката за водния бик. Този бик живял в Костенското езерище. Езерището сега е сухо корито между връхчето Свети Иван и Тупия връх в предпланината на изток от селото. Никога това езерище било пълно с вода и в него живял воден бик – як и с големи рогове. От него селото не могло да опази своите бикове. Като подушил, че селските говеда са наблизо, водният бик изкачал от езерото и влизал в люта борба със селския бик, която не спирала, докато последният не падал мъртъв в краката на водния си събрат и враг.
Преди да започнела борбата между биковете, говедарите се разбягвали от страх и не могли да дадат никаква помощ на селския бик.
Така продължавали дълги години, а съдбата на селските бикове била все една и съща. Най-сетне, един селски ковач предложил на селските старейшини следния свой прост, но остроумен план: да направи стоманени рогове на селския бик и да ги обкове здраво върху неговите рога и така да го пуснат в двубой с водния бик. Планът бил одобрен и изпълнен: селският бик се явил на полесражението с двойни рога. Още при първия удар, той успял да разкорми водния бик и последният със страшен рев се хвърлил в езерището, чиято бистра вода се обагрила с кръвта на чудовището.
И повече не се явил...
Отдъхнало си селото и още повече обикнало своя железарски занаят, който не само давал прехрана на много семейства, но още и спасил селото от такава голяма беда. След бика изчезнало и езерото; водата, която го пълнила, бликнала по-долу – появил се изворът Петришор.
II
Пак над село Костенец, под рилския великан Равни чал, е сгушено красиво езеро. Нарича се Белмекенско (Равничалско, бел. ред.), по името на съседния връх Белмекен или Сонгурлу чал. От този връх започва Рила планина. До езерото сега стърчи китна хижа, построена със средствата на стария турист К. Панайодов и наречена на негово име. 
При все това, между населението от околните села бе запазено едно старинно поверие, че тъкмо в това езеро се криела страшна хала, която се надигала от него заедно с мъглата и произвеждала светкавици и гръмотевици и опустошителни градушки. Щом като почвало да „извира“ от нея мъгла, това било вече лошо предвестие за близкия край и особено за лозарските села Мененкьово, Акънджиево, Ветрен, Славовица и Церово. Според събраните от покойния проф. Ст. Георгиев сведения, преди 40-50 години селяните от тези села се натоварвали да отидат задружно да засипят езерото, защото само по такъв начин могли да изгонят от него халата и да спасят посевите и лозята си от градушките. Но не могли да се споразумеят по някои подробности, та езерото останало незаровено, а халата – неизгонена.
Сега вече, под влиянието на образованието и научното обяснение на валежите, това странно, но все пак любопитно поверие из рилската митология е вече забравено. Но все още Белмекенското езеро продължава да играе за околното население ролята на естествен барометър.
III
Близко до рилския първенец Мусала има един скалист, сприхав и красив връх, известен под името Манчу. Под северните му поли са Маричините езера, а под южните – езерата на рекичката Ропалица, приток на Бела Места. Ропалишките езера са били някога по-големи и по-дълбоки. В едно от тях местните пастири къпели овцете си преди да ги подстригват. 
Преди да се вкара стадото в езерото, требвало да се поднесе дар на сайбията: хляб, сол и една пара. Иначе той не позволявал неговото бистро езеро да служи за къпалня.
Тази повеля се спазвала от всички пастири и нищо лошо на техните стада не се случвало. Но край изворите на Ропалица дошъл един млад и дързък овчар – Манчу. На стари поверия той не вярвал и не искал да изпълнява техните наредби. Дошъл денят за подстригване на стадото. Съветвали го по-старите да поднесе дара, ала той не искал и да чуе. Подкарал стадото си и право в езерото. След звънчатия и с вити рогове овен се нахвърлили всички овци.
Ликува Манчу, че е успял да се подиграе със старите заблуди.
Влезли всички овци, но никоя не излиза от езерото...
Мами ги Манчу, моли ги, хока ги, вика, а стадото се върти всред езерото и жалостно блее. Слисва се най-после сърцатият овчар и сам нагазва в дълбокото езеро, като замахва заканително с гегата си. Влязъл, за да не излезе и той – изчезнал заедно със стадото си, заради своето непокорство.
IV
Над изворите на Бели Искър стои гърбом върхът Реджепица, в чиито южни пазви е сгушено едноименното езеро. И Реджепското езеро си има домовладика – звяр, половина човек, половина риба. Кротък звяр – никому лошо не бил направил. 
Около Реджепското езеро често се навъртал стария ловец дядо Георги Фокор. Този безстрашен дядо Георги се опитал веднъж да зариби езерото, че когато нямало кози и мечки, да може да си налови рибица, каквато бабичката му много обичала.
Взел дядо Георги едно менче и право при Белишкото сухо езеро. Хванал няколко рибки и ги пуснал в менчето, което предварително напълнил със студена вода, и ги отнесъл и пръснал в Реджепското езеро.
Поскитал дядо Георги насам-натам и вечерта си наклал огънец под клонат бор. Хапнал малко и заспал. Но ето, че до него се домъкнал стопанинът на Реджепското езеро и заканително му заповядал:
– Още в зори да дойдеш и да прибереш рибките, които днес пусна без мое позволение. Те ще бъдат изхвърлени на брега; ще ги събереш, докато са още живи и отнесеш, откъдето си ги взел. Ако не направиш това, както и ако оставиш да умре някоя от тия животинки, ще отговаряш с главата си!
Дядо Георги послушал халата.
И до ден днешен езерото е безрибно.
V
В изворите на Долна лева река, на едно стъпало на ръта Скакавица е разположено над речното корито Халовитото езеро. Изтичащата от него вода е низ от големи и малки водопади, по които пенестата вода се разбива на безброй капчици, които пречупват в красиви багри лъчите на залязващото слънце. 
Тази отстраненост и недостъпност на езерото накарали първобитният овчар да го мисли за скривалище на бурите и халите или накъсо – Халовито езеро.
Когато халата почива в бистрите води на езерото, небето е спокойно и ясно, слънцето сгрява планинските висини и долините се унасят от сладката песен на кавали и звънци. Но размърда ли се халата, водата на езерото почва да се пени и бучи, небето се покрива с буреносни облаци, започва да гърми и трещи, страшни мълнии разбиват стърчащите скали по планинските гърбици.
С такива страхотни същества крилатата фантазия на простия планинец е населила повечето от рилските езера. Но най-страшната хала е настанена в малкото Халовито езеро.
Препечатано от сп. БЪЛГАРСКИ ТУРИСТ, год. XXXIII, март-април 1941, стр. 87-90.
© Снимки - Христо СИМЧЕВ, Николай ДАУТОВ
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
