Легенда за Алиботуш
Изтегли материала като е-книга
от Павел Спасов *
По всички села плъзнаха теляли:
- Слушайте, хора селяни!... В петък... на ливадите пред Ризабеговия чифлик... Селим паша сбор събира!... Всички на сбора да се явите... тъй заповяда пашата! 
Кога почерня от народ ливадата — а голяма беше тя — и кога се беше вече поиздигнало слънцето, забиха тъпани, проехтяха тръби и стъписа се народът проход да отвори — от края на ливадата чак до стените на изгорения от Али Страшника Ризабегов имот. Наставаха всички, мъжете отложиха калпаци, жените сведоха глави.
Идеше Селим паша.
Подире му вървяха спахии и бегове, зад тях се тълпяха селските чорбаджии. Бавно възкачи пашата украсеното скеле и седна в средата на одъра. Около него насядаха тия, що бяха подире му вървели. Поприказваха, си нещо, после стана пашата и замахна със зелена кърпа към края на прохода.
Всички извиха глави натам.
И ето - там се появи мъж гологлав, с бяла разкъсана риза над гайтанлии беневреци с вързани отзад ръце.
Али Страшникът!
Като полъхната от вятър нива се залюля народът. Тежка въздишка - като че самата планина-великан е въздъхнала - се понесе от досега смълчаното в очакване множество. 
- Марийо, чедо чу се старческият глас на Дядо Никола и вдигнаха коленичилите глави. Сега от прохода се зададе хайдушката невеста. В най-скъпата си премяна, с вързани отпред върху шарената везана престилка ръце зад нея — омотани един за друг в синджири — момчетата от дружината.
И отново писна народът и повторно полетя викът чак до ясното синьо небе.
Сподирени от низами с пушки, вървяха вързаните право към скелето. Спряха там долу и изведнъж - затихнаха всички и протегнаха глави — да доловят всяка дума, всеки звук, който ще долети от там.
Стана Селим паша, стори крачка две напред, загледа хайдутина. После повели:
- Качете го горе при мене!
Поведоха двама низами Али по стъпалата и когато стигнаха пред Селим паша, по негов знак отвързаха ръцете му, освободиха и ръцете на Мария, отмотаха синджирите от момчетата.
- Падни на колене разбойнико! – се чу угоднически чорбаджийски глас. Извърна се пашата и поклати глава. Не!
После пак отправи очи към Али Страшникът и дълго се гледаха двамата мъже – победителят и победеният.
Разтвори някак си молитвено ръце пашата, вдигна глава към небето и рече:
- Тъй ти било писано, баш хайдутино!
Позасмя се Али Страшникът:
- Не ми е било писано, Селим паша, никому нито не е писано, че няма кой да пише... да имаше кой - тук пред тебе ли щях сега да бъда?
Пак се загледаха и сега Селим паша проговори строго:
- Помниш ли колко знатни султанови хора си утрепал?
- Не помня - отвърна Али, но не ще да са били много, че още ги има тука, зад тебе са седнали.
- А колко злато си ограбил, помниш ли?
- Нека тия да помнят, от които съм го взел - и нека не помнят тия, на които съм ги дал.
- Куче краставо! - кресна един от спахиите - още се зъбиш!
- Млък! - стрелна то гневно пашата и по-ласкаво се обърна той сега към войводата;
- Юнак си ти Али - рече. Баш юнак си, харесваш ми. И делата ти, както що чувам юнашки са били и драг си ти на раята за добрините, що си правил - това вече с очите си видях и с ушите си чух. Но не си ти кадия в царщината наша и за своеволието си ти правда да раздаваш ще трябва да платиш.
- Ще платя отговори войводата. И макар и в твои ръце неволник вече, комуто не е отредено много да приказва - нека и аз ти кажа: - и ти ми харесваш, Селим паша, колкото и тия мои думи вече да не чинат. 
Пашата изгледа отново стихналия народ, погледна и смръщените, насядали зад него, първенци и бавно и високо издума:
- Нямам власт свободен да те пусна, хаир да видиш и ти за добрите си дела, за своето чудно юначество. Ала три молби ти позволявам - кажи ги. Ако мога - ще ти ги изпълня.
Светлина мина по лицето на хайдутина.
- Остави ми живи и свободни другари те, Селим паша. От неволя са тръгнали те с мене, с неволята по хората да се борят. По моя и само по моя заръка са вършили всичко - нека аз един да съм виновният пред тебе.
- Пуснете ги! - заповяда пашата и момчетата изведнаж потънаха всред народа, изгубиха се.
- Остави ми свободна и Мария, Селим паша. Ще мине време, млада е, и хубава е, може да се намери някой да я прибере, да не спомня, че е била хайдушка изгора.
- Съгласен съм! - отсече пашата. Десетки ръце от народа се протегнаха към Мария да я приберат и приютят, но не мръдна тя — само низамите се оттеглиха. Тъй остана тя долу под изправените над нея двама мъже, вперила поглед в очите на своя Илия.
- Трето? - издигна във въпрос пашата глас.
- Трето, Селим паша — заговори ясно и отчетливо хайдутинът. — Не слушай тия около тебе, които лоши съвети ще ти дадат. Не търси от народа да връща тяхното злато назад, зная, че тия там това ще поискат от тебе... нека миналото - минало да бъде.
- Ще бъде кимна с глава пашата, после отстъпи в почуда назад. - Очаквах за себе си нещо да молиш... все още не съм те познавал.
Засмя се Али.
- Три бяха молбите - казах и трите. Но ако толкова искаш за себе си нещо да измоля...
- Говори!
- Не ме води, моля те, не ме води чак в Стамбул да ме съдят, в Стамбул на стъглата за присмех да ме показват, хора, които ме не знаят - мене да оплюват. 
Тъй да бъде! - кимна в съгласие с глава пашата, сетне се загледа в планината. Там, пред тъмните зелени гори, се извишаваше гол скалист връх.
- Виждаш ли безлистата каменна вършина? - посочи с пръст Селим паша.
- Виждам я, обърна очи натам и войводата.
- Ако ти, Али, можеш да стигнеш до върха проговори бавно пашата и то с тия ботуши, които аз ще ти дам - бъди свободен!
Светнаха очите на Илия, възкликна от радост Мария, целият народ зашумя, забъбри - всички вярваха, че железни ботуши ще му дадат, но че дори и с железни ботуши да тръгне - ще стигне техният Илия върха, жив ще остане и няма тях съвест да ги бори, че не са могли на своя закрилник да помогнат.
Разтичаха се слугите, отиваха зад опушения зид, връщаха се - там ли са железните ботуши се питаше Мария, питаха се и ония старци, които бяха останали още по ливадата.
Не, не донесоха слугите железни ботуши.
Обикновени ботуши от твърда кожа донесоха, поставиха ги пред войводата и пред очите му ги напълниха... с вряла смола ги напълниха.
- Обувай ги, баш хайдутино Али, обувай ги и тръгвай — каза Селим паша с помътен поглед и се извърна.
Погледна Илия ботушите, поклати глава, па с очи обиколи насъбраните около му селяни. Старците не смееха да го погледнат. Обърна се той към турците и чорбаджиите – видя злорадство и тържество в очите им. Потърси с очи пашата - скрил се беше Селим паша зад другите. Сега войводата погледна Мария.
Сълзи се стичаха по страните на хайдушката невеста, тресеше се в беззвучен плач нейната снага, трепереха ръцете й.
- Ильо, Ильо мой... - като че искаха да проговорят безкръвните й устни, но само се движеха и звук не издаваха.
- Марийо, либе Марийо - прошепна войводата, напразно повярвах и аз като тебе в пашова милост, в турско сърце.
Съвзе се Мария и бързо, припряно заговори:
Опитай, Ильо мой, близо е върхът, може би ще успеем и ще избягаме от тука, свободна страна ще потърсим.
Пак погледна Илия ботушите с врялата, кипяща, черна смола в тях, изви взор към полята, планините, към ширното, волно небе.
- Не, невесто моя! - викна хайдутинът. - Стигна ли върха, жив остана ли, тук ще се върна и пред цял народ глави ще се търкалят.
Бързо пъхна краката си в смолата и тръгна.
Не вървеше Али Страшникът с парещите ботуши, а с огромни скокове тичаше сякаш птица летеше по върлото нагоре - тъй се носеше той. Тичаше подире му Мария с безумна надежда в очите, потичваха селяците, бягаха низами, бегове, спахии и чорбаджии, ужасени от последните думи на хайдутина, юрна се целият народ с крепката вяра, че ще стигне Илия, ще изкачи Али Страшникът голия връх.
Стигна хайдутинът върха.
Първи се изкачи той, погледна множеството, което пъплеше нагоре след него, извика: „Вие да сте живи братя!”, и издъхна.
С разбито сърце се строполи мъртва до него Мария.
И до днес ония ливади, където Али Страшникът бил пъхнал нозете си в ботушите с вряла смола, и до днес са от народа „Парил" наричани. И до днес - не само голият връх, а цялата планина - цялата хайдушка планина - носи името Али ботуш.
* Откъс от книгата "Легенда за греховната любов на зографа Захари", сложена под печат от Варненското държавно издателство, публикуван в "Село Парил и Славянка планина" от Атанас Киселов, стр. 6-10.
© снимки: Николай ДАУТОВ
Материалът е написан от:
Включен в списание:
В близост можете да намерите:
